Джоан Харис
Джентълмени и играчи (19)

2

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Сряда, 29 септември

Все още няма новини за Андертън-Пулит. Приемам това като добър знак: чувал съм, че в някои случаи алергичните реакции могат да се окажат фатални, но така или иначе, мисълта, че едно от момчетата ми може да е умряло — наистина умряло — в моята класна стая, в моя час, кара сърцето ми да подскача и дланите ми да се потят.

За всичките си години като учител съм имал три смъртни случая на ученици от моя клас. Лицата им ме гледат всеки ден от груповите снимки в Средния коридор: Хюит, починал от менингит през коледната ваканция на 1972 година; Констабъл, прегазен от кола през 1986 година на собствената си улица, докато тичал след изпусната футболна топка; и, разбира се, Мичъл от 1989 — Мичъл, който продължава да ме тревожи до ден-днешен. Всичко това е станало извън часовете, но за всеки случай (особено за последния) аз изпитвам вина, сякаш съм бил длъжен постоянно да ги наблюдавам.

После идва ред на старата гвардия. Джеймстоун — рак на трийсет и две години, Дийкин — мозъчен тумор, Станли — автомобилна катастрофа, Паулсън — самоубил се преди две години, никой не знае защо, оставил съпруга и осемгодишна дъщеря със синдром на Даун. Те продължават да бъдат моите момчета — всички до един, и досега като си спомня за тях, усещам празнота и тъга, примесена с онова мъчително, необяснимо убеждение, че е трябвало да бъда до тях.

В първия момент помислих, че се преструва. Учениците буйстваха, Джаксън се биеше с някого в ъгъла, аз бързах да въдворя ред. Може да е изпаднал в безсъзнание още преди да вляза, да са минали ценни секунди, докато усмиря класа и намеря писалката си. Казват, че било анафилактичен шок — Бог ми е свидетел, често бях чувал момчето да ми говори за това, макар и да смятах, че болестите му се дължат повече на свръхгрижовната му майка, отколкото на реалното му физическо състояние.

Твърде късно установих, че всичко е било записано в досието му заедно с множество препоръки към нас във връзка с диетата му, упражненията, униформата (изкуствените материи предизвикваха у него кожни раздразнения), фобиите, антибиотиците, религиозното възпитание и социалната интеграция. В графата „алергии“: пшеница (средна непоносимост) и с едри букви, придружени със звездичка и множество удивителни — ядки!

Разбира се, Андертън-Пулит не яде ядки. Той се храни само с онова, което майка му е обявила за безопасно и което отговаря на собствената му ограничена представа за това какво може и какво не може да яде. Всеки ден съдържанието на кутията му за сандвичи е винаги едно и също: два сандвича с бяло сирене, зеленчуков пастет и черен хляб, нарязани на четвъртинки, един домат, един банан, пакетче желирани бонбони „Мейнардс“ (от които той изяжда само червените и черните) и кутия фанта. Изяждането на всички тези неща му отнема цялата обедна почивка, той никога не ходи до лавката и не приема храна от никое друго момче.

Не ме питайте как съм успял да го сваля по стълбите. Костваше ми много усилия, момчетата безполезно се щураха около мен, възбудени и объркани, аз виках за помощ, но единствено Джери Грахфогел от съседната стая излезе, пребледня и се затюхка: „О, боже, о, боже!“, като размахваше малките си ръчички и нервно се озърташе във всички посоки.

— Джери, повикай помощ! — наредих му аз, докато крепях Андертън-Пулит на едното си рамо. — Повикай бърза помощ. Modo fac^[1].

Грахфогел само ме зяпаше. Алън-Джоунс пръв реагира: втурна се надолу по стълбите и прескачайки по две стъпала, без малко не събори идващата насреща му Изабел Тапи. Макнеър хукна към кабинета на Пат Бишъп, а Пинк и Тейлър ми помогнаха да удържа припадналото момче. Когато стигнахме долния коридор, аз се чувствах така, сякаш дробовете ми бяха пълни с разтопено олово и с искрена благодарност предадох товара си на Бишъп, който като че ли се зарадва на поставената задача и подхвана Андертън-Пулит като бебе.

Смътно дочувах как зад гърба ми Сътклиф довършва проверката на класа. Алън-Джоунс говореше по телефона с болницата — „Казват, че ще стане по-бързо, ако вие сам го закарате, сър!“ — Грахфогел се мъчеше да обуздае класа си, който масово се бе струпал да види какво става, а новият директор тревожно подаде глава от кабинета си, следван от Пат Бишъп и Марлийн, която уплашено надничаше зад рамото му.

— Господин Стрейтли! — Дори в такъв извънреден случай той съумяваше да запази вдървеното си любопитно изражение, сякаш лицето му бе направено от друг материал — гипс, може би слонова кост — а не от плът. — Може би ще ми обясните…

Но наоколо настана ужасна шумотевица, като най-оглушително от всички шумове беше биенето на сърцето ми; това ми напомни за старите приключенски книги от моето детство, в които пътешественици изкачваха вулкани под зловещата какофония на туземни барабани.

Облегнах се на стената в долния коридор: изведнъж ми се стори, че вместо от кости, вени и сухожилия краката ми са направени от желе. Белите дробове ме боляха, на едно място, някъде около горното копче на жилетката ми, като че ли някой продължително е забивал показалец в подкрепа на някакво свое твърдение. Огледах се за стол, на който да седна, но беше късно: целият свят се наклони и аз се плъзнах надолу по стената.

— Господин Стрейтли! — Обърнато с главата надолу, лицето на директора изглеждаше по-зловещо от всякога. „Намръщен директор“ — помислих си аз отвлечено. — „Подходяща жертва за умилостивяване на сърдития бог на вулкана.“ И въпреки болката в гърдите не можах да се сдържа и се разсмях.

— Господин Стрейтли! Господин Бишъп! Може ли някой да ми каже какво става тук?

Невидимият показалец отново се заби в мен и аз седнах на пода. Винаги експедитивната Марлийн реагира първа: коленичи до мен и без колебание разтвори сакото ми, за да напипа сърцето. Барабаните на туземците биеха, сега по-скоро усещах, отколкото виждах движението около себе си.

— Господин Стрейтли, дръжте се! — Тя ухаеше на цветя и женственост, почувствах, че може би трябва да подхвърля нещо остроумно, но не се сещах какво да кажа. Гърдите ме боляха, ушите ми бучаха, помъчих се да стана, но не можах. Свлякох се още по-надолу, погледът ми се изравни с Пауърпъф Гърлс на чорапите на Алън-Джоунс и аз се усмихнах.

Последното, което си спомням, е лицето на директора, засенчило полезрението ми, и себе си да казвам:

— Буана, туземците няма да влязат в Забранения град.

След това съм изгубил съзнание.

Събудих се в болницата. Докторът каза, че съм имал късмет, получил съм така наречения микроинфаркт, предизвикан от тревога и пренапрягане. Поисках веднага да стана, но той не ми позволи, като каза, че трябва да остана под наблюдение поне три-четири дни.

Медицинска сестра на средна възраст с розова коса и маниери на възпитателка в детска градина дойде да ми задава въпроси, като си записваше отговорите с изражение на снизходително неодобрение, сякаш бях дете, което продължава да се напикава в леглото.

— Така, господин Стрейтли, колко цигари пушим седмично?

— Не мога да кажа, госпожо. Не съм достатъчно интимно запознат с навиците ви на пушач.

Медицинската сестра ме погледна стъписана.

— А, имате предвид мен! — казах аз. — Извинете, помислих, че може би сте член на кралското семейство.

Тя присви очи.

— Господин Стрейтли, имам работа.

— И аз. Трети курс латински, част втора, пети триместър.

— Сигурна съм, че известно време ще се оправят и без вас — отбеляза сестрата. — Никой не е незаменим.

Меланхолична мисъл.

— Мислех, че ваше задължение е да се грижите за доброто ми самочувствие.

— Ще го имам предвид, веднага щом попълним тази малка анкета.

За трийсет минути Рой Хюбърт Стрейтли беше сведен до нещо, много сходно с училищен регистър — загадъчни съкращения и чавки в квадратчета — след което медицинската сестра придоби по-доволен вид. Трябва да призная, че нещата не изглеждаха добре: възраст — шестдесет и четири, заседнал начин на живот, умерен пушач, употреба на алкохол — умерена, тегло — между нормално и наднормено. Докторът прочете написаното с мрачно задоволство. Заключи, че това е предупреждение, знак от боговете.

— Знаете, че вече не сте на двайсет и една — каза ми той. — Има неща, които просто не бива да правите.

Стара песен, чувал съм я и преди.

— Знам, знам. Да не пуша, да не пия, да не ям риба с пържени картофи, да не участвам в кросове, да не ходя по жени, да не…

Докторът ме прекъсна:

— Говорих с личния ви лекар. Доктор Бевънс, нали?

— Бевънс. С него сме стари познайници. От 1975 до 1979 ми беше ученик. Умно момче. Отличник по латински. Завърши медицина в Дърам.

— Да. — Тази малка сричка бе натоварена с тонове неодобрение. — Казва, че от известно време се безпокои за вас.

— Наистина ли?

— Да.

По дяволите. Даваш на момчетата класическо образование, а те ето как ти се отплащат. Обръщат се срещу теб, малките неблагодарници, и докато се усетиш, вече си на диета, ходиш по анцуг и се оглеждаш за старчески дом.

— Хайде, изплюйте камъчето. Какво препоръчва този път малкият негодник? Топла бира? Ядрено-магнитен резонанс? Пиявици? Спомням си го, като беше в моя клас — нисичък, закръглен, вечно притеснен. И сега ми нарежда какво да правя!

— Той е много привързан към вас, господин Стрейтли.

Започва се, помислих си.

— Но вие сте на шестдесет и пет…

— На шестдесет и четири. Рожденият ми ден е на пети ноември. Нощта на кладите^[2].

Той отмина сведението за Нощта на кладите с пренебрежително кимване.

— Очевидно смятате, че можете до безкрайност да я карате както досега…

— Каква е алтернативата? Да легна в гроба?

Докторът въздъхна.

— Сигурен съм, че образован човек като вас може да намери полза и удоволствие от пенсионирането си. Ще си изберете хоби…

Хоби, как пък не!

— Нямам намерение да се пенсионирам.

— Бъдете разумен, господин Стрейтли…

„Сейнт Осуалдс“ беше моят свят в продължение на повече от трийсет години. Какво има отвъд него? Седнах в леглото и спуснах крака на пода.

— Чувствам се добре.