Джоан Харис
Джентълмени и играчи (25)

8

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Четвъртък, 14 октомври

Това беше незначителен инцидент. Дразнеща дреболия, нищо повече. Никой не пострада. И все пак… Преди време аз щях да хвана тези момчета, каквото и да ми струваше, и да им издърпам ушите. Сега вече не, разбира се. Учениците от „Сънибанк“ си знаят правата. Но отдавна авторитетът ми не е бил предизвикван толкова умишлено. Децата усещат слабостта. Всички деца я усещат. И не биваше да се втурвам така в тъмното, особено след предупрежденията на Бевънс. Изглеждаше прибързано, недостойно. Грешка на неопитен учител. Трябваше да се промъкна на „Дог Лейн“ и да ги хвана, докато прескачат оградата. Те бяха само момчета, тринайсет-четиринайсетгодишни, ако се съдеше по гласовете им. Откога Рой Стрейтли се оставя на някакви момчета да го надвият?

Размишлявах над случката повече, отколкото заслужаваше. Може би затова после спах лошо — или може би заради шерито, или заради притеснението от разговора си с Бишъп. Така или иначе се събудих уморен, измих се, облякох се, направих си препечени филийки и изпих чаша чай, докато чаках пощальона. Разбира се, в седем и трийсет пощенската кутия хлопна и, разбира се, в нея имаше писмо с логото на „Сейнт Осуалдс“, подписано от Е. Грей, директор, бакалавър, и доктор Б. Д. Пули, председател на Управителния съвет, с копие (както се твърдеше) за личното ми досие, където ще остане за период от 12 (дванадесет) месеца, след което ще бъде извадено от досието при условие, че няма последващи жалби срещу мен и при пълна дискретност на Управителния съвет, дрън-дрън, по дяволите, дрън-дрън.

В друг ден изобщо нямаше да се трогна. Умората обаче ме правеше уязвим, така че без ентусиазъм и с коляно, което още ме болеше от снощното злополучно приключение, тръгнах пеша към „Сейнт Осуалдс“. Без да знам защо го правя, аз направих малък завой към „Дог Лейн“, може би, за да проверя за следи от вчерашното нахлуване в двора ми.

Тогава я видях. Не бих могъл да я пропусна: свастика, нарисувана на оградата с маркер, а отдолу надпис „ХИТЛЕР“ с едри букви. Явно беше отскоро, почти със сигурност работа на снощните хулигани от „Сънибанк“ — ако наистина бяха от „Сънибанк“. Но аз не бях забравил карикатурата, окачена на таблото за съобщения в класната стая, изобразяваща ме като нисък дебел нацист, нито убеждението си, че Найт стои зад това.

Възможно ли бе Найт да е разбрал къде живея? Не беше трудно: адресът ми беше в училищния справочник, а и сигурно десетки момчета ме виждаха как се прибирам към къщи. Въпреки това не можех да повярвам, че Найт — точно Найт — би дръзнал да направи нещо подобно.

Учителската игра се гради на блъф, разбира се, но Найт не е достатъчно добър играч, за да ми даде шах. Не, сигурно е съвпадение, на път за вкъщи някой ученик от „Сънибанк Парк“, случайно въоръжен с маркер, е видял хубавата ми чиста ограда и ненакърнената й повърхност го е подразнила.

През почивните дни ще я почистя с шкурка и ще я лакирам наново. И без това има нужда от освежаване, а както всеки учител знае, едни графити водят след себе си други. Но докато вървях към „Сейнт Осуалдс“, не можех да се отърся от чувството, че всички неприятности от последните седмици — Фалоугейт, кампанията на „Икзаминър“, снощната случка, нелепата история с фъстъка във фантата на Андертън-Пулит и дори превзетото писмо на директора от тази сутрин по някакъв начин — загадъчно, ирационално, преднамерено — са свързани помежду си.

Училищата като корабите са богати на суеверия, а „Сейнт Осуалдс“ — повече от другите. Заради призраците може би или ритуалите и традициите, които карат старите колела, макар и със скърцане, да се движат. Но през този триместър от самото начало ни спохожда единствено лош късмет. На борда има някой, който носи нещастие. Само да знаех кой е.

Тази сутрин, когато влязох в Стаята на учителя, заварих подозрителна тишина. Сигурно се беше разнесъл слух за предупреждението ми, защото през целия ден щом влизах някъде, разговорите секваха, а блясъкът в очите на Киселото грозде не предвещаваше нищо добро.

Обединените нации ме избягваха, Грахфогел изглеждаше потаен, Скуунз бе по-саможив от всякога, а Пеърман нямаше нищо общо с обичайната си весела натура. Кити също изглеждаше прекалено заета — почти не отвърна на поздрава ми, когато влязох, и това доста ме разтревожи: Кити и аз открай време сме приятели и се надявах да не се е случило нещо, което да промени отношенията ни. Не вярвах да е така — в края на краищата, дребните тревоги от миналата седмица не й се бяха отразили; но когато вдигна очи и ме погледна, в лицето й определено имаше нещо необичайно. Седнах до нея на чаша чай (изчезналата ми юбилейна чаша бе заменена с друга — обикновена, кафява — от къщи), но тя като че ли беше потънала в книгите си и почти не обели дума.

Обядът ми представляваше тъжно меню от зеленчуци — благодарение на отмъстителния Бевънс — последвано от чаша чай без захар. Взех чашата със себе си в стая 59, макар че повечето момчета бяха навън, с изключение на Андертън-Пулит, доволно заровил глава в книгите си по аеронавтика, и Уотърс, Пинк и Лемън, които кротко играеха на карти в ъгъла.

От десет минути проверявах контролни, когато вдигнах глава и видях заека Мийк, застанал до бюрото ми с розов лист хартия в ръка и поглед, изразяващ смесица от омраза и почтителност на бледото брадясало лице.

— Сутринта получих този лист, сър — каза той и ми подаде хартията. Така и не ми беше простил намесата в часа му и факта, че станах свидетел на унижението му пред момчетата. В резултат на това сега се обръща към мен със „сър“ като ученик, а тонът му е равен и безизразен като този на Найт.

— Какво е това?

— Бланка за оценяване, сър.

— О, богове. Съвсем забравих.

Разбира се, вътрешното оценяване: пази боже да пропуснем да попълним всички необходими хартийки преди официалната инспекция през декември. Предполагам, че и за мен имаше такава бланка, новият директор беше голям почитател на вътрешното оценяване, въведено от Боб Стрейндж, който иска да въведе и повече квалификационни курсове за персонала, ежегодни курсове по мениджмънт и индивидуално заплащане според представянето на учителя. Не проумявам — резултатите на учителя са добри колкото учениците, на които преподава — но това държи Боб далеч от класната стая, което е най-същественото.

Основният принцип на оценяване е прост: всеки млад учител поотделно се наблюдава в класната стая и се оценява от по-възрастен колега, всеки класен ръководител от ръководител на курс, всеки ръководител на курс от заместник-директор, тоест от Пат Бишъп и Боб Стрейндж. Вторият и Третият учител се оценяват лично от директора (макар че в случая със Стрейндж времето му в класната стая е толкова малко, че не знам защо изобщо си струва да се оценява). Директорът, който е географ, почти не преподава, но прекарва повечето си време в курсове и лекции пред студенти на тема расова дискриминация или наркомании.

— Пише, че днес следобед ще присъствате в часа ми — каза Мийк. Не изглеждаше много доволен от това. — Трети клас, информатика.

— Благодаря, господин Мийк. — Запитах се кой шегобиец е решил да ми възложи да наблюдавам час по информатика. Сякаш не знаех. При това точно на Мийк. Е, добре, казах си. Отиде ми свободният час.

В учителската кариера има дни, когато всичко се обърква. Знам, преживявал съм го неведнъж: дни, когато единственото разумно нещо е да се прибереш у дома и да си легнеш. Днешният ден беше такъв: абсурдна върволица от недоразумения и досадни дреболии, разпилени боклуци, изгубени учебници, безсмислени дрязги, неприятни административни задължения, извънредни дежурства и подозрителни коментари в коридорите.

Разправия с Ерик Скуунз по повод някакво провинение на Сътклиф, дневникът ми (все така липсва и ми създава проблеми с Марлийн), вятър (винаги неблагоприятен), теч в ученическите тоалетни и последвало частично наводнение на средния коридор, Найт (необяснимо самодоволен), доктор Дивайн (също), няколко досадни размествания на класовете в резултат на теча, изпратени по имейл (о, богове!) до всички учители, в резултат на което влязох със закъснение в допълнителния си сутрешен час — английски, на мястото на Роуч.

Има много предимства в това да си стар учител. Едно от тях е, че ако си си създал репутация на строг преподавател, почти не се налага да я подсилваш с доказателства. Слухът се разнася — „Не се бъзикайте със Стрейтли“ — и спокойствието ми е осигурено. Днес обаче беше различно. О, случват се и такива неща и ако беше станало в който и да било друг ден, аз не бих реагирал по този начин. Но класът беше голям, от малки ученици — трийсет и пет момчета, и нито един латинист между тях. Те ме познаваха само по репутация, а неотдавнашната статия в местната преса не помагаше много.

Бях закъснял с десет минути и в класа вече се вдигаше шум. Учениците нямаха поставена задача и когато влязох, очаквах да застанат мирно и да млъкнат, но те само ме погледнаха и най-безцеремонно подновиха заниманията си: игри на карти, приказки, някаква разправия отзад, придружена с преобръщане на столове и силна миризма на дъвка във въздуха.

Не биваше да се ядосвам. Добрият учител прави разлика между престорения и истинския гняв — престореният е безобидна игра, част от арсенала за блъфиране, но истинският трябва да се прикрива на всяка цена, в противен случай момчетата — тези изкусни манипулатори — ще разберат, че са спечелили точка.

Но аз бях уморен. Денят ми започна зле, учениците не ме познаваха, а аз още бях ядосан заради случката в градината от предишната вечер. Тези дръзки млади гласове — „Как пък не, виж го колко е дърт!“ — ми звучаха твърде познато, за да мога лесно да ги забравя. Едно момче ме погледна и се обърна към съседа си по чин. Стори ми се, че ясно чух: „Фъстъците са за вас, сър!“, съпроводено с грозно хихикане.

И се хванах — като новак, като стажант-учител — на най-стария номер на света. Загубих самообладание.

— Господа, тишина! — Това обикновено работи. Този път обаче не стана, забелязах как групичка момчета отзад открито се смеят на износената тога, която бях забравил да съблека след дежурството си в междучасието. Чух: „Фъстъците са за вас, сър!“ (или поне така ми се стори), и ако не друго, то шумът като че ли се усили.

— Казах: тишина! — изкрещях аз, внушителен звук при обичайни обстоятелства, но бях забравил за Бевънс и съвета му да не се ядосвам и невидимият показалец ме бодна в гърдите насред крясъка. Момчетата отзад се разкискаха и аз неволно се запитах дали сред тях няма някой от снощните злосторници — „Мислиш, че ще ме хванеш, а, дебелако?“.

Е, в такава ситуация неизбежно има жертви. В този случай — осем без право на обедна почивка, което може би беше малко прекалено, но в края на краищата, дисциплината е лична грижа на учителя и Стрейндж нямаше право да се меси. Той обаче го направи: мина покрай стаята в най-неподходящия момент, случайно чу виковете ми и погледна през стъклото на вратата точно в мига, когато бях хванал едно от хихикащите момчета за ръкава на пуловера, за да го обърна с лице към себе си.

— Господин Стрейтли!

Разбира се, в днешно време никой не докосва ученик. Възцари се мълчание, ръкавът на момчето се оказа скъсан на лакътя.

— Нали видяхте, сър? Той ме удари.

Всички знаеха, че не съм. Дори Стрейндж знаеше, макар че лицето му остана безизразно. Невидимият показалец отново ме смушка в гърдите. Момчето — името му беше Пули — показа скъсания си пуловер за инспекция.

— Чисто нов беше!

Не беше: всички го виждаха. Тъканта беше излъскана от износване, а ръкавът беше възкъс. Миналогодишен пуловер, на който беше дошло времето да се смени. Но аз бях прекалил — вече го виждах съвсем ясно.

— Може би ще разкажете на господин Стрейндж цялата случка — предложих и обърнах гръб на смълчания клас.

Третият учител ме погледна като змия.

— А когато свършите с господин Пули, върнете го в час, ако обичате — казах аз. — Трябва да уредим наказанието му.

Стрейндж нямаше друг избор, освен да излезе от стаята заедно с Пули. Предполагам, че не му беше приятно да бъде командван от колега, но тогава не трябваше да се намесва, нали? Все пак имах чувството, че Стрейндж няма да остави нещата така. Това беше прекалено добра възможност — а както си припомних (с малко закъснение), младият Пули беше най-големият син на доктор Б. Д. Пули, председател на Управителния съвет, на чието име съвсем наскоро се бях натъкнал в официалното си писмено предупреждение.

Разбира се, след това толкова се разстроих, че обърках стаите и закъснях с двайсет минути за часа на Мийк, в който трябваше да го оценявам. Когато влязох, всички се обърнаха да ме погледнат, с изключение на самия Мийк, чието бледо лице беше като вдървено от неодобрение.

Седнах в дъното — някой ми беше приготвил стол — и разгърнах розовата бланка за оценяване. Прегледах листа. Беше обичайният формат с квадратчета за попълване: планиране на урока, изнасяне, стимулиране, ентусиазъм, контрол над класа. Оценки от едно до пет плюс няколко реда за коментар като в хотелски въпросник.

Запитах се какво мнение се очаква да дам; но в класа беше тихо, като се изключат двама-трима бъбривци на последните чинове, гласът на Мийк беше силен и уверен, компютърните екрани се държаха, както се очаква от тях, показваха някакви предизвикващи мигрена схеми, които вероятно представляваха предмета на упражнението. В края на краищата предположих, че урокът протича задоволително, усмихнах се окуражително на злочестия Мийк, тръгнах си по-рано с надеждата да пийна набързо чаша чай преди следващия час и пъхнах розовата бланка в пощенската кутия на Третия учител.

Докато го правех, забелязах нещо на пода в краката си. Беше малък бележник джобен размер с червена подвързия. Разгърнах го набързо и видях, че е изписан до половината със ситен почерк, а от вътрешната страна на подвързията прочетох името „К. Кийн“.

А, Кийн. Огледах се из учителската стая, но новия учител по английски го нямаше. Затова прибрах бележника в джоба, с намерението по-късно да го върна на Кийн. Грешка, както се оказа. Все пак знаете какво казват за хората, които подслушват на чужди врати.

Всеки учител си ги води — бележки за учениците, бележки за графика и дежурствата, бележки за случки, важни и маловажни. По бележника може да се съди за учителя точно толкова, колкото и по чашата му: бележникът на Грахфогел е спретнат, с различни цветове на страниците, който сякаш призовава за ред; Кити има сериозен на вид дневник джобен формат; Дивайн — внушително черно томче с малко бележки в него. Скуунз използва все същите зелени тетрадки от 1961 година насам, Обединените нации имат бележници, раздавани безплатно от Християнската асоциация, Пеърман разнася купчина листчета с причудливи форми, които събира в използвани пликове за писма.

След като бях отворил бележника, не можех да устоя на изкушението да надникна в записките на Кийн и докато се усетя, че не бива да ги чета, вече се бях увлякъл.

Разбира се, знаех, че човекът е писател. Дори изглежда така: притежава тихото самодоволство на страничен наблюдател, който се наслаждава на видяното, защото знае, че няма да се задържи дълго. Учуди ме колко много вече бе видял — дрязгите, съперничеството, малките тайни от живота на Стаята на учителя. В бележника имаше страници, изписани от горе до долу с толкова ситни букви, че почти не се четяха: бележки върху отделни хора, скечове, дочути изказвания, слухове, истории, новини.

Преглеждах страниците, като напрягах очите си да разшифровам ситния шрифт. Споменаваха се Фалоугейт, фъстъците, фаворитите. Имаше и малко училищна история — видях имената на Снайд, Пинчбек и Мичъл редом до сгъната изрезка от вестник, разказваща онази тъжна история. До тях — ксерокопие на официална училищна снимка на „Сейнт Осуалдс“, цветна фотография от спортен празник на някакво друго училище — момчета и момичета, насядали с кръстосани крака на тревата — и лош портрет на Джон Снайд с вид на престъпник, както изглеждат повечето хора на вестникарските снимки.

Видях още няколко страници, изпълнени с рисунки, предимно карикатури. Тук беше директорът, строг и с ледено изражение, представен като Дон Кихот редом с Бишъп — Санчо. Тук беше и Боб Стрейндж, хибрид между човек и компютърен терминал. И моят Андертън-Пулит беше там с очила и шлем на летец, и Найт, чието увлечение по новата му учителка бе безмилостно разкрито; госпожица Деър, изобразена като старомодна очилата учителка, до която седеше Скуунз като лаещ ротвайлер. Дори аз бях там, прегърбен, в черната си тога, увиснал на въже от Камбанарията и стиснал под мишница Кити в качеството на закръглена Есмералда.

Това ме накара да се усмихна, но в същото време се почувствах неудобно. Предполагам, че винаги съм се отнасял с особена топлота към Кити Тийг. Не съм го крил, разбира се — просто нямах представа, че е толкова очевидно. Запитах се дали Кити го е забелязала.

По дяволите, казах си. Нима от самото начало не видях, че момчето е амбициозно? И въпреки това го харесвах. Още го харесвам, ако трябва да бъда откровен.

Р. Стрейтли: латински. Предано старо момче на „Сейнт Осуалдс“. Над шейсетте, пушач, възпълен, подстригва се сам. Всеки ден носи едно и също кафяво сако от туид с кожени кръпки на лактите (е, тук малко прекали, умнико, в официални случаи и на погребения нося тъмносин костюм), хоби — заяждане с ръководството и флиртуват с учителката по френски. Момчетата са неочаквано привързани към него (забравяш Колин Найт), което е примка на шията на Б. Стрейндж. Безобиден.

Е, харесва ми. Безобиден, друг път!

Все пак можеше да бъде и по-зле: под името на Пени Нейшън прочетох „отровна благодетелка“, а под това на Изабел Тапи — „френска торта“. Не можех да отрека, че човекът притежава дарба. Щях да продължа да чета, но в този момент удари звънецът за началото на часа и аз неохотно пъхнах бележника в чекмеджето на бюрото си с надеждата да го дочета по-късно.

Така и не го направих. Когато се върнах в стаята след часовете, открих, че чекмеджето е празно и бележника го няма. Тогава си помислих, че Кийн, който също като Даян има часове в стаята ми, го е намерил и си го е прибрал. Не го попитах — по очевидни причини — и едва по-късно, когато скандалите започнаха да избухват един подир друг, се сетих да направя връзката между малкия червен бележник и вездесъщата Къртица Мол, която познаваше училището така добре и която знаеше толкова много за безобидните ни дребни навици.