Джоан Харис
Джентълмени и играчи (32)

6

Вторник, 26 октомври

Приятен детайл. Писалката. „Монблан“, от евтините, но пак не е по джоба ми. Не че бихте го разбрали: полиестерният блясък е изчезнал, заменен с хладен, непроницаем защитен слой. Едно от многото неща, които заимствах от Леон, наред със слабостта към Ницше и лимонадата. Колкото до Леон, той харесваше стенописите ми: не го биваше в рисуването и винаги се чудеше как успявам да правя такива точни портрети.

Разбира се, имах достатъчно възможности да наблюдавам учителите, имах и бележници, изпъстрени с рисунки, освен това можех да подправя всеки подпис, който Леон ми даваше, затова и двамата се възползвахме от тази ми дарба, фалшифицирайки извинителни бележки от лекаря и от родителите.

С радост установявам, че талантът ми не ме е напуснал. Следобед имах свободен час и се измъкнах от училище, за да довърша рисунката — не беше толкова рисковано, колкото изглежда, освен учениците от „Сънибанк“ малко хора минават по „Дог Лейн“ — и се върнах навреме за осмия час. Нямаше никакви проблеми, никой не забеляза, с изключение на малоумния Джими, който боядисваше училищните порти и ми се ухили идиотски, когато минах с колата през тях.

Казах си, че трябва да направя нещо във връзка с този Джими. Не че имаше опасност да ме познае или нещо такова, но пропуските са си пропуски, а този остана твърде дълго без внимание. Освен това Джими ме дразни. Фалоу беше дебел и мързелив, но Джими с влажната си уста и животинска усмивка е още по-зле. Чудя се как е оцелял толкова време тук, не разбирам как „Сейнт Осуалдс“ — при цялата си горда и славна репутация — изобщо го търпи. Доколкото си спомням, беше препоръчан от социални грижи: евтина и заменима четирийсетватова крушка. Думата е „заменима“.

През обедната почивка извърших три малки и незабележими кражби: тубичка смазочно масло за тромбона на един ученик (от класа на Стрейтли, японец на име Ню), отвертка от комплекта с инструменти на Джими и, разбира се, легендарната писалка на Колин Найт. Никой не ме забеляза и никой не видя какво направих с тези три предмета, когато моментът настъпи.

Времето — времето е най-важният фактор. Знаех, че Стрейтли и другите преподаватели по езици ще бъдат на вечерния съвет (с изключение на Грахфогел, който има пристъп на мигрена в резултат на неприятния си разговор с директора). След това всички ще си отидат, с изключение на Пат Бишъп, който обикновено остава в училище до осем-девет часа. Не мисля, че това ще създаде проблеми: кабинетът му е в долния коридор — два етажа по-надолу, твърде далеч от езиковата катедра, за да може Пат да чуе нещо.

За миг отново се озовах в сладкарницата с изобилието от възможности. Очевидно Джими беше първата ми цел, но ако планът ми успееше, можех да получа като бонус някого от езиковата катедра. Въпросът беше кого. Не Стрейтли, разбира се, още не. Аз имам планове за Стрейтли и те са в процес на зреене. Скуунз? Дивайн? Тийг?

От географска гледна точка трябваше да е някой, който преподава в Камбанарията, някой несемеен, чието отсъствие би останало незабелязано, но най-вече уязвим, ранена газела, изостанала от стадото, беззащитен — може би жена — чието нещастие би предизвикало истински скандал.

Изборът беше само един: Изабел Тапи с високите си токчета и тесните си пуловери, Изабел, която редовно отсъства поради предменструален синдром и която е излизала буквално с всички учители мъже под петдесетте (с изключение на Джери Грахфогел, който има други предпочитания).

Стаята й е в Камбанарията, точно над тази на Стрейтли. Чудато тясно помещение със странни форми, горещо през лятото, студено през зимата, с прозорци от четирите страни и дванайсет тесни каменни стъпала, които водят от коридора към стаята. Не е много практично — по времето на баща ми това беше склад, там едва се смества цял клас. Ако закъсаш, не можеш да се обадиш по мобилен телефон, защото няма обхват; Джими мрази това място, чистачите го пропускат — почти невъзможно е да се качи прахосмукачка по тесните стълби, а повечето учители, освен ако не преподават в Камбанарията, дори не знаят, че съществува.

Това го прави идеално за целта ми. Изчаках края на часовете. Знаех, че Изабел няма да отиде на катедрен съвет, преди да е пила кафе (и да е поприказвала с животното Лайт), което ми даваше пет-десет минути. Бяха ми достатъчно.

Първо отидох в стаята, която беше празна. После извадих отвертката и седнах на стълбите с лице към дръжката на вратата. Механизмът беше достатъчно прост, на основата на един-единствен четвъртит щифт, който свързва дръжката с езика на бравата. Натискаш дръжката, щифтът се завърта и езикът се прибира. Нищо по-лесно от това. Ако извадиш щифта, колкото и да блъскаш и да дърпаш дръжката, вратата остава затворена.

Бързо отвинтих обкова, повдигнах го леко и извадих щифта. После, придържайки вратата с крак, за да не се затвори, отново наместих обкова и стегнах винтовете. Ето. Отвън вратата изглеждаше съвсем нормално. Но влезеш ли веднъж…

Разбира се, нищо не е напълно сигурно. Изабел може да не се върне в стаята си. Чистачите могат да проявят необичайно усърдие, Джими може да надникне вътре. Но не очаквам да стане така. Мисля, че познавам „Сейнт Осуалдс“ по-добре от повечето учители, а и имах достатъчно време да свикна с рутината му. Освен това неизвестността е половината удоволствие, нали? Казах си, че дори да не проработи, винаги мога да повторя опита на сутринта.