Джоан Харис
Джентълмени и играчи (2)

1

Ако научих нещо през последните петнайсет години, то е, че убийството не е нищо особено. То е просто граница, безсмислена и произволна като всички останали — черта в пръстта. Като гигантската табела „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“ на алеята към „Сейнт Осуалдс“, която стърчи във въздуха като пазач на пост. При първата ни среща аз бях на девет години и тя надвисна над мен заплашително като училищен побойник.

ЗАПОВЕД

„ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН!

ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО ПО-НАТАТЪК БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ!“

Друго дете би се стреснало от този надпис. Но при мен любопитството надделя. Чия беше тази заповед? Защо по-нататък от това място, а не от друго? И което беше най-важното, какво ще стане, ако премина ограничителната линия?

Разбира се, вече знаех, че оттатък границата е училището. От шест месеца живеех в сянката му и тази забрана заемаше достойно място сред ограниченията на младия ми живот, въведени от Джон Снайд. Не се глези. Пази това, което е твое. Работи добре, играй добре. Едно питие не е навредило никому. И най-важното: Стой далеч от „Сейнт Осуалдс“, понякога подсилвано от: Стой далеч от онова проклето място, ако знаеш кое е добро за теб, или от предупредителен удар с юмрук в рамото. Знаех, че по идея ударите трябва да са дружелюбни. Но въпреки това боляха. Бащинството не беше от силните страни на Джон Снайд.

Така или иначе, през първите няколко месеца аз се подчинявах безпрекословно. Баща ми толкова се гордееше с новата си работа на портиер: такова хубаво старо училище, с такава добра репутация, а и щяхме да живеем в старата къща при входа, където бяха живели поколения портиери. В летните вечери щяхме да пием чай на поляната и всичко се очертаваше да бъде прекрасно. Може би дори като видеше колко добре сме се подредили, и мама щеше да се върне.

Но седмиците минаваха, а нищо такова не се случваше. Къщата на портиера беше второкласна сграда с малки прозорци с решетки, през които почти не влизаше светлина. Навсякъде миришеше на влага, а не ни позволяваха и да си сложим сателитна чиния, защото това беше извън рамките на добрия тон. Повечето мебели бяха собственост на „Сейнт Осуалдс“ — тежки дъбови столове и прашни скринове — и до тях собствените ни вещи, спасени от старото общинско жилище на „Аби Роуд“, изглеждаха евтини и не на място. Цялото време на баща ми беше заето с новата му работа и аз бързо се научих да разчитам на себе си — всяка молба, било то за приготвяне на храна или за смяна на чаршафи, се окачествяваше като глезотия — да не безпокоя баща си през почивните дни и да заключвам вратата на стаята си в събота вечер.

Мама никога не пишеше, всяко споменаване за нея също се смяташе за глезотия и не след дълго аз започнах да забравям как изглежда. Баща ми обаче криеше под дюшека си шишенце парфюм, останало от нея, и когато беше навън по работа или в кръчмата с приятели, аз понякога се промъквах в стаята му, поръсвах малко от парфюма — казваше се „Цинобър“ — на възглавницата си и си представях, че мама гледа телевизия в съседната стая или че е отишла за малко до кухнята, за да ми донесе чаша мляко, и след малко ще се върне, за да ми прочете приказка. Доста глупаво наистина: тя не правеше такива неща дори когато си беше у дома. Така или иначе, след време баща ми трябва да е изхвърлил шишето, защото един ден то изчезна и вече не можех да си припомня уханието й.

Наближаваше Коледа, а с нея — лошо време и още повече работа за портиера, та така и не успяхме да пием чай на поляната. От друга страна, се чувствах добре. Още тогава бях самотно дете, мълчаливо в компания, незабележимо в училище. През първия триместър странях от всички, не се задържах вкъщи, играех в заснежената гора зад „Сейнт Осуалдс“ и изследвах всеки инч от територията на училището, като внимавах да не прекрачвам забранената черта.

Открих, че по-голямата част от „Сейнт Осуалд“ е недостъпна за страничния наблюдател: основната сграда се криеше зад дълга редица тополи — сега голи — по ръба на алеята, а паркът беше ограден от всички страни от стени и плетове. Но през портите се виждаше тревата, окосена и подравнена до съвършенство от баща ми, игрището за крикет със стройните огради, параклисът с ветропоказателя и надписите на латински. По-нататък се простираше свят, незнаен и далечен за мен като Нарния или Оз, свят, който никога нямаше да бъде мой.

Моето училище се наричаше „Аби Роуд Джуниърс“, малка тромава сграда на общинска земя, с неравно игрище, разположено под наклон, и два входа, над които върху зацапан камък беше издълбано „МОМЧЕТА“ и „МОМИЧЕТА“. Не го харесвах, но въпреки това се ужасявах от преместването си в „Сънибанк Парк“, голямото общообразователно училище, където трябваше да уча съгласно разпределението си по местоживеене.

Още от първия си ден в „Аби Роуд“ с учудване наблюдавах учениците от „Сънибанк“ — евтини зелени пуловери с емблеми на гърдите, спортни раници, цигари, лак на косите. Нямаше да ме харесат, знаех го. От пръв поглед нямаше да ме харесат. Веднага го усетих. Аз бях мършаво дете, дребно за възрастта си, и спадах към прилежните ученици. В „Сънибанк Парк“ щяха да ме разкъсат.

Досаждах на баща си с въпроси:

— Защо? Защо в „Парк“? Защо там?

— Не се глези. В „Парк“ няма нищо страшно, хлапе. Училище като училище. Всичките са еднакви.

Е, не беше вярно. Дори аз го знаех. „Парк“ ме изпълваше с любопитство, с неприязън. И щом пролетта започна да настъпва по голата земя и по живия плет да се разпукват бели пъпки, аз отново погледнах табелата „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“, старателно изписана с почерка на баща ми, и се запитах: Чия е тази заповед? Защо по-нататък от това място, а не от друго? И още по-припряно и нетърпеливо: Какво ще стане, ако премина ограничителната линия?

Там нямаше стена, нямаше никакво видимо заграждение. Не беше и необходимо. Имаше само път, жив плет край него и — няколко ярда по-нататък — табелата. Стърчеше нахално, предизвикателно, властно и самоуверено. Зад нея си представях опасна, непредсказуема територия. Там можеше да има всичко: противопехотни мини, капани, охрана, скрити камери.

О, изглеждаше напълно безопасно — не по-различно от отсамната страна. Но табелата ми казваше друго. Оттатък нея беше заповедта. Там беше властта. Всяко нарушаване на заповедта щеше да доведе до наказание, загадъчно и зловещо. Нито за миг не се съмнявах в това: липсата на подробности само усилваше заплахата, която витаеше във въздуха.

Затова аз сядах на почтително разстояние и наблюдавах забранената територия. Беше странно успокоително да знам, че поне тук Заповедта и Редът се спазват. Виждах полицейските коли пред „Сънибанк Парк“. Виждах графитите по стените на сградите и момчетата, които хвърляха камъни по спрелите коли. Чувах ги да крещят на учителите на излизане от училище и виждах дебелата козирка от бодлива тел над служебния паркинг.

Веднъж видях как група от четирима или петима бяха наобиколили едно момче. То беше малко по-голямо от мен, облечено по-грижливо от останалите ученици в „Сънибанк“. Още щом забелязах книгите, които носеше под мишница, разбрах, че ще го бият. На места като „Сънибанк“ любителите на книги бяха лесна плячка.

„Сейнт Осуалдс“ беше друг свят. Знаех, че тук не може да има графити, боклук, вандализъм — нито дори счупен прозорец. Надписът го показваше и аз се изпълних с внезапна, необяснима увереност, че точно тук ми е мястото, тук, където младите дръвчета могат да бъдат засадени, без да ги прекърши някой през нощта, където никой не ходи с разкървавен нос по улицата, където няма изненадващи посещения от местния полицейски началник, нито плакати с предупреждения към учениците да оставят ножовете си у дома. Тук вероятно имаше строги учители със старомодни черни тоги, навъсени портиери като баща ми, внушителни отговорници по дисциплината. Тук да пишеш домашното си не означаваше, че си подмазвач, зубрач или леке. Тук беше безопасно. Тук бях у дома.

Наоколо нямаше никого: никой друг не бе дръзнал да стигне толкова далеч. Птиците кацаха и отлитаха от забранената територия. Нищо не им се случваше. След малко изпод живия плет излезе котка, седна срещу мен и започна да ближе лапата си. Пак нищо.

Тогава продължих напред, като първо се осмелих да стъпя върху сянката, а после и да клекна между големите крака на табелата. Моята сянка боязливо запълзя напред. Сянката ми наруши забраната.

На първо време това беше достатъчно вълнуващо. Но не за дълго: бунтарският дух вече бушуваше у мен твърде силно, за да се задоволи с подобно техническо нарушение. Леко подритнах с крак тревата от другата страна, после го отдръпнах със сладостен трепет като дете, за пръв път нагазило в океана. Разбира се, нямах опит с океана, но инстинктът беше налице, както и усещането за навлизане в нещо непознато, където всичко може да се случи.

Нищо обаче не се случи.

Направих още една крачка и този път не отдръпнах крака си. Пак нищо. Табелата се извисяваше над мен като чудовище от филм на ужасите, само че странно неподвижно, сякаш стъписано от моята дързост. Аз съзрях шанса си, нагазих в територията и се втурнах през ветровитото поле към живия плет, който стоеше приведен, напрегнат като за скок. Стигнах го и задъхано, уплашено се хвърлих в сянката му. Сега вече загазих. Сега ще се появят.

Само на няколко крачки от мен в плета зееше дупка. Изглеждаше като най-добрата възможност. Запълзях към нея, като се притисках в сянката, и се напъхах в тясната дупка. Казах си, че могат да ме издебнат и от едната, и от другата страна; ако дойдат и от двете, ще трябва да бягам. Знаех, че след време възрастните имат склонността да забравят провиненията, и затова не се съмнявах, че ако се измъкна достатъчно бързо, много е вероятно да избегна наказанието.

Лежах в очакване. Напрежението в гърлото ми постепенно се разсея. Сърцето ми почти възвърна нормалния си ритъм. Започнах да забелязвам неща около себе си — отначало с любопитство, после с нарастващо неудобство. През фланелката в гърба ми се забиваха тръни. Усещах мирис на пот и на почва, киселата миризма на живия плет. Някъде наблизо се разнасяше птича песен, в далечината бръмчеше косачка — натрапчиво като жужене на насекоми в тревата. Нищо друго. Отначало се усмихнах от удоволствие — нарушавах забраната, без да ме накажат — после долових чувство на неудовлетворение, пърхащо негодувание в стомаха.

Къде бяха камерите? Противопехотните мини? Пазачите? Къде беше ЗАПОВЕДТА, толкова самоуверена, че трябваше да бъде изписана с главни букви? И най-важното, къде беше баща ми?

Изправих се все така предпазливо и излязох от сянката на живия плет. Слънцето ме удари в лицето и аз вдигнах ръка, за да закрия очите си. Направих крачка в откритото пространство пред мен, след това втора.

Сега вече със сигурност щяха да дойдат пазачите, невидимите представители на реда и властта. Но минаха секунди, после минути и нищо не се случи. Никой не дойде — нито отговорник по дисциплината, нито учител, нито дори пазач.

Тогава в мен се надигна паника, аз изтичах в средата на полето и замахах ръце като корабокрушенец на пуст остров, който се опитва да спре спасителен самолет. Не ги ли интересуваше? Аз бях външно лице. Не ме ли виждаха?

— Тук съм! — крещях аз в негодувание. — Ето ме! Тук! Тук!

Нищо. Нито звук. Нито кучешки лай в далечината, нито приближаващ вой на сирени. Тогава ме обзе гняв и неприятно подобие на въодушевление: осъзнах, че всичко това е било една голяма лъжа. В полето има само трева и дървета. Само черта в пръстта, която ме предизвиква да я пресека. И аз я пресякох. Пренебрегнах ЗАПОВЕДТА.

В същото време чувствах, че са ме изиграли, както ставаше често, когато се сблъсквах със заплахите и уверенията от света на възрастните, който обещава толкова много, а дава толкова малко.

Лъжат, хлапе. Това беше гласът на баща ми, макар и малко далечен, в главата ми. Обещават ти какво ли не, но всичките са еднакви, хлапе. Лъжат.

— Не! Невинаги…

Тогава се убеди сам. Продължи. Предизвиквам те. Да видим колко далеч ще стигнеш.

И аз продължих, тръгнах покрай плета нагоре по малкия склон към дърветата. Там имаше друга табела: „НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ НАКАЗВАТ“. Разбира се, след първата крачка заплахата не можеше да ме спре.

Но зад дърветата ме чакаше изненада. Мислех, че ще видя път, може би железопътна линия, река — нещо, което да показва, че отвъд „Сейнт Осуалдс“ има друг свят. Но докъдето поглед стигаше, всичко беше „Сейнт Осуалдс“: хълмът, горичката, тенискортовете, игрището за крикет, благоуханните площи с райграс и безкрайната ливада зад тях.

И след като излязох от горичката, видях хора, момчета. Момчета на всякаква възраст, някои колкото мен, други опасно, внушително големи. Едни бяха облечени в бели екипи за крикет, други — в къси гащета и разноцветни фланелки с номера по тях. Малко по-нататък на квадратна площадка, постлана с пясък, няколко момчета тренираха скокове. Зад тях се издигаше голяма каменна сграда, потъмняла от сажди, с редове сводести прозорци, блеснали на слънцето, дълъг полегат покрив с тавански прозорчета, кула, ветропоказател, ниски постройки в двора, параклис, изящна стълба, водеща към градина с трева, дървета, цветни лехи и асфалтови площадки, разделени помежду си с огради и арки.

Там също имаше момчета. Едни седяха на стълбите. Други стояха под дърветата и си говореха. Някои бяха облечени в тъмносини пуловери и сиви панталони, а други — в спортни екипи. Глъчката, която вдигаха — и която дори не бях чул досега — ме връхлетя като ято екзотични птици.

Веднага разбрах, че са по-различни от мен, че греят не само от слънцето, но и от нещо по-недоловимо — небрежна увереност, загадъчно сияние.

По-късно, разбира се, видях нещата в истинската им светлина. Благородната разруха зад изящните форми. Упадъкът. Но при онзи пръв забранен поглед „Сейнт Осуалдс“ ми се стори недостижимо прекрасен, Ксанаду, Асгард и Вавилон, взети заедно.

Тогава разбрах, че в края на краищата това е много повече от черта в пръстта. Това беше бариера, която никаква смелост и желание не биха ми позволили да премина. Аз бях външно лице: изведнъж съвсем ясно видях мръсните си джинси, окъсаните си кецове, изпитото си лице и мазната си коса. Вече не се чувствах като смел изследовател. Нямах право да влизам тук. Превърнах се в нещо по-низше, нещо по-просто, в нарушител, в крадец, в мръсно малко хлапе с гладни очи и крадливи пръсти. Независимо дали ме виждаха или не, те винаги щяха да ме възприемат така. Това бях аз. Дете от „Сънибанк“.

Виждате ли, още тогава се започна. Ето това е „Сейнт Осуалдс“, ето какво прави с хората. Гневът се загнезди в мен като рак — гняв и наченки на бунт.

Е, бях външно лице. И какво от това? Всяко правило може да бъде нарушено. Навлизането в чужда територия, подобно на всяко друго престъпление, остава безнаказано, когато няма свидетели. Думите, колкото и заклинателно да звучат, винаги са само думи.

Тогава не знаех тези неща, но в същия миг обявих война на „Сейнт Осуалдс“. Не ме искаха? Да, но аз ги исках. И щях да ги получа, и никой, и нищо — дори баща ми — нямаше да ме спре. Чертата беше теглена. Още една граница за пресичане, този път на по-недостъпен терен, сигурен в извечното си високомерие, неосъзнаващ, че в самия него зрее семето на собственото му унищожение. Още една черта, която неумолимо ме предизвиква да я пресека.

Като убийство.