Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gentlemen&Players, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
bridget
Разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Джоан Харис. Джентълмени и играчи

ИК „Прозорец“, София, 2006

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-443-4

История

  1. — Добавяне

5

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Вторник, 7 септември

В първия ден винаги цари особен хаос. Закъснели или загубили се ученици, събиране на книги, раздаване на канцеларски материали. Промените в разпределението на стаите допълнително усложни положението: в новия график не беше отчетена смяната на номерата и трябваше към него да се прибави пояснение, което никой не прочете. Няколко пъти пресрещах колони от ученици, които вървяха към новия кабинет по германистика вместо към Камбанарията, и трябваше да ги упътвам.

Доктор Дивайн изглеждаше стресиран. Аз още не бях освободил кабинета си, разбира се, и всички шкафове бяха заключени, а само аз имах ключ. Освен това трябваше да се занимавам с дневници, с проверки на ваканционните писмени работи, с отчитане на квитанции в канцеларията, с раздаване на ключове за ученическите шкафчета, с настаняване на момчетата по чиновете, с въдворяване на ред. За щастие, тази година нямах нов клас. Моите момчета общо трийсет и едно — са стари ученици и знаят какво да очакват. Свикнали са с мен и аз с тях. Ето го Пинк, тих и своенравен, с необичайно зряло чувство за хумор, приятелят му Тейлър, моите калпазани Алън-Джоунс и Макнеър, големи шегаджии, които получават по-малко наказания, отколкото заслужават, защото ме разсмиват, червенокосият Сътклиф, Ню, момче от Япония, с отлични изяви в училищния оркестър, Найт, на когото нямам доверие, малкият Джаксън, който ежедневно се доказва като си търси боя, едрият Брейзноуз, който лесно се гневи, и Андертън-Пулит, умно, самотно, тромаво момче с множество алергии, сред които — ако може да му се вярва — рядка форма на астма, служеща за извинение както от всички видове спортни занимания, така и от математиката, вероучението, френския, домашните за понеделник, заседанията, събранията и службите в параклиса. Освен това той има навика да ме следва навсякъде — което кара Кити Тийг да се шегува, като го нарича моя „малък приятел“ — и да ми проглушава ушите с множеството си увлечения (самолети от Първата световна, компютърни игри, музиката на Гилбърт и Съливан). По принцип не му обръщам внимание — той е странно момче, което съучениците му избягват, и сигурно е самотен — но, от друга страна, имам работа и не мога да прекарвам цялото си свободно време в компанията на Андертън-Пулит.

Разбира се, ученическата привързаност е неизбежна и всеки от нас се справя с нея както може. Всички сме изпадали в подобни ситуации, дори старци като Хилари Паметника и мен, които — да си го кажем направо — не сме сред най-привлекателните хора. Всички се справяме по свой начин с това, макар че според мен Изабел Тапи окуражава момчетата, защото има също толкова голям брой „малки приятели“, колкото Роби Роуч и Пени Нейшън. Що се отнася до мен, аз смятам, че равнодушното поведение и политиката на благосклонно пренебрежение обикновено обезкуражават учениците като Андертън-Пулит.

Иначе като цяло харесвам клас С. Те са пораснали през ваканцията, някои изглеждат почти възрастни. Това би трябвало да ме кара да се чувствам стар, но не е така; вместо това изпитвам нещо като гордост. Харесва ми да мисля, че се отнасям еднакво с всички ученици, но към този клас от две години изпитвам особена привързаност. Приятно ми е да мисля, че се разбираме добре.

— О, съ-ъ-ър! — изстенаха те, когато им раздадох тестовете по латински.

— Още в първия ден ли, сър?

— Не може ли само да ни препитате, сър?

— Не може ли да играем на бесеница?

— Когато ви науча на всичко, което самият аз знам, господин Алън-Джоунс, тогава може би ще имаме време дори да решаваме кръстословици.

Алън-Джоунс се усмихна и аз забелязах, че в графата „класна стая“ на етикета на учебника му пише „Бивша 59“.

На вратата се почука и доктор Дивайн надникна в стаята.

— Господин Стрейтли?

— Quid agis, Medice?[1]

Учениците се разкискаха. Киселото грозде, който не беше учил класически езици, се намръщи.

— Извинете, че ви безпокоя, господин Стрейтли. Може ли да ви кажа две думи?

Излязохме да говорим в коридора, като аз продължих да наглеждам учениците през стъклото на вратата. Макнеър вече започваше да драска нещо на чина си и аз почуках предупредително по стъклото.

Киселото грозде ме изгледа неодобрително.

— Наистина се надявах тази сутрин да подредя кабинета — каза той. — Вашите шкафове…

— О, няма проблем, ще ги оправя — отвърнах аз. — Оставете на мен.

— А бюрото? Има и книги, да не говорим за онези огромни растения…

— Просто се чувствайте като у дома си — безгрижно казах аз. — Не обръщайте внимание на нещата ми. — На това бюро имаше купчина документи, трупана в продължение на трийсет години. — Ако сте свободен, може да пренесете папките в Архива — добавих.

— Няма! — отсече Киселото грозде. — И като стана дума, може би ще ми кажете кой е сменил новия номер 59 на вратата с това! — Той ми подаде парче картон, на което някой беше написал „Бивша 75“ с едри (и добре познати) ученически букви.

— Съжалявам, доктор Дивайн. Нямам ни най-малка представа.

— Това си е чиста кражба. Всяка табелка струва четири лири. Това прави общо сто и тринайсет лири за двайсет и осем стаи, а шест от табелките вече липсват. Не знам какво смешно намирате, Стрейтли…

— Смешно ли казахте? Нищо смешно няма. Фалшифициране на номерата на стаите! Нечувано! — Този път успях да запазя каменно изражение, но Киселото грозде продължаваше да се съмнява.

— Е, ще разпитам тук-там, но ще ви бъда благодарен, ако и вие се оглеждате за злосторника. Не можем да допуснем такова нещо. Това е недостойно. Охраната на училището никаква я няма.

Доктор Дивайн отдавна иска да сложи камери за наблюдение в средния коридор — уж за по-голяма сигурност, но всъщност за да вижда кой какво върши: кой позволява на учениците да гледат мач по крикет, вместо да се готвят за изпит, кой решава кръстословици по време на публични мероприятия, кой закъснява с двайсет минути за час, кой се измъква за чаша кафе, кой допуска нарушение на дисциплината, кой се подготвя за час предварително и кой импровизира.

О, той много би искал да документира всичко това, да притежава веществени доказателства за нашите провинения, за дребните ни прегрешения. Да може да покаже (на някой инспектор, да речем), че Изабел често закъснява за час, че Пеърман понякога съвсем забравя да дойде. Че се случва Ерик Скуунз да загуби търпение и да шляпне някой немирник, че аз рядко използвам нагледни помагала и че Грахфогел въпреки модерните си методи на преподаване едва удържа дисциплината в часа. Разбира се, аз знам всичко това. Дивайн само го подозира.

Също така знам, че майката на Ерик страда от Алцхаймер и че той се бори, за да я остави у дома, че жената на Пеърман е болна от рак, че Грахфогел е хомосексуалист и се страхува някой да не разбере. Киселото грозде няма и представа за тези неща, защото стои затворен в кулата си от слонова кост, в бившия кабинет на катедра „Класически езици“. Нещо повече: не го е грижа. Информация, не разбиране — това е разменната му монета.

 

 

След урока аз дискретно взех шперца и отключих шкафчето на Алън-Джоунс. Разбира се, шестте табелки бяха там заедно с чифт тънки отвертки и шепа винтчета, и аз ги прибрах. В обедната почивка щях да помоля Джими да завинти табелките на местата им. Фалоу ще задава въпроси, може би дори ще докладва на доктор Дивайн.

Нямаше смисъл да предприемам по-нататъшни действия. Ако Алън-Джоунс имаше достатъчно здрав разум, нямаше да спомене за случая. Точно преди да затворя шкафчето, видях пакет цигари и запалка, скрити под „Юлий Цезар“, но реших да не ги забелязвам.

Следобед бях свободен. Исках да поседя в стаята си, но Мийк имаше час по математика, затова аз се оттеглих в Тихата стая (за съжаление, там не се пуши) с надеждата да побъбря с някой колега, който е свободен.

Разбира се, Тихата стая няма номер. Това е нещо като общ кабинет с бюра в средата и шкафове покрай стените, където колегите се събират да поклюкарстват. Под претекста, че проверяват контролни, те разнасят новини и слухове. Другото предимство е, че Тихата стая се намира точно под моята класна стая, а това щастливо съвпадение ми позволява да излизам когато си пожелая от час и да се уединявам с чаша чай или „Таймс“ в приятна обстановка. Всеки звук отгоре се чува съвършено ясно, включително гласовете на момчетата, и аз мога за секунди да стана, да изтичам горе и бързо да накажа ученика, който нарушава дисциплината. По този начин съм се сдобил с репутацията на всевиждащ учител, която ми служи добре.

В Тихата стая заварих Крис Кийн, Кити Тийг, Роби Роуч, Ерик Скуунз и Пади Макдонаф, учителя по вероучение. Кийн четеше, като от време на време си записваше нещо в бележник с червена подвързия. Кити и Скуунз преглеждаха отчетите за успеха на учениците. Макдонаф пиеше чай и прелистваше „Енциклопедия на демоните и демонологията“. Понякога ми се струва, че взема работата си прекалено на сериозно.

Роуч беше заровил глава в „Мирър“.

— Трийсет и седем — каза той.

Последва мълчание. Когато никой не попита какво има предвид, той поясни:

— Трийсет и седем работни дни. До края на триместъра.

Макдонаф изсумтя.

— Работни? Че ти кога изобщо работиш?

— Аз вече достатъчно работих — отговори Роуч и обърна страницата. — Не забравяй, че през август бях на лагер.

Летният лагер е приносът на Роби към извънкласната програма на училището: три седмици годишно той ходи с ученици в Уелс, води ги на походи, кара с тях кану, играе пейнтбол и организира състезания по картинг. Това е любимият му вид занимание, защото може да ходи по джинси и учениците да се обръщат към него на малко име, но той продължава да твърди, че прави голяма жертва и отстоява правото си да не се натоварва през останалата част от годината.

— На лагер! — презрително отсече Макдонаф.

Скуунз ги изгледа с неодобрение.

— Мислех, че това тук е Тихата стая — изтъкна той хладно и се върна към отчетите си.

В първия момент се възцари мълчание. Ерик е свестен човек, но е на настроения: има дни, в които на него самия му се клюкарства, но днес изглеждаше мрачен. Може би заради новото попълнение по френски. Госпожица Деър е млада, амбициозна и умна, поредният човек, от когото Ерик трябва да се пази. Освен това е жена, а старомоден учител като Скуунз не обича да работи редом с жена, трийсет години по-млада от него. От петнайсет години очаква да го повишат, а сега вече няма шанс. Прекалено е стар и своенравен. Всеки го знае, но не и Скуунз, затова всяка промяна в състава на катедрата му напомня, че не става по-млад.

Кити ме изгледа присмехулно и това затвърди подозренията ми.

— Много административна работа, трябва да се наваксва — прошепна тя. — Миналият триместър е станало объркване и по някаква причина тези отчети са останали неописани.

Тя имаше предвид, че Пеърман е пропуснал да ги опише. Виждал съм кабинета му — претрупан със забравени бумаги, важни папки, потънали в море от непрочетени писма, изгубени контролни, сборници с упражнения, забравени чаши от кафе, изпитни работи, ксерокопия на документи и купчина листа със ситни заврънкулки, които драска, докато говори по телефона. Моят кабинет може и да изглежда по същия начин, но аз поне знам кое къде е. Ако не беше Кити да го прикрива, с Пеърман отдавна щеше да е свършено.

— Как е новото момиче? — попитах аз, за да провокирам Скуунз.

Той изпъшка.

— Толкова умна, че чак й вреди.

Кити се усмихна.

— Нови идеи — обясни тя. — Сигурна съм, че ще се укроти.

— Пеърман е във възторг от нея — отбеляза Скуунз със злобна насмешка.

— Нищо чудно.

Пеърман е голям ценител на женската красота. Носеха се слухове, че Изабел Тапи никога нямаше да работи в „Сейнт Осуалдс“, ако не беше късата рокля, с която се бе появила на интервюто.

Кити поклати глава.

— Сигурна съм, че ще се справи. Пълна е с идеи.

— Да ти кажа ли с какво е пълна? — процеди през зъби Скуунз. — Тя е евтина, не виждаш ли? Преди да се усетим, ще заменят всички ни с пъпчиви новобранци със съмнителни дипломи. Ще спестят цяло състояние.

Виждах, че Кийн ни слуша: усмихваше се, докато си водеше записки. Още материал за най-великия британски роман, вероятно. Макдонаф изучаваше демоните. Роби Роуч кимна с кисело одобрение.

Кити, както винаги, зае позицията на помирител.

— Е, налага се да правим икономии — каза тя. — Само бюджетът за учебници…

— Не ми говори за бюджет! — прекъсна я Роуч. — Катедрата по история получи с 40 процента по-малко, класната ми стая на нищо не прилича, таванът капе, аз работя на пълен хорариум, а те какво правят? Хвърлят трийсет хиляди за компютри, от които никой няма нужда. Кой ще поправи покрива? Кой ще боядиса средния коридор? А какво да кажа за DVD плейъра, за който моля бог знае откога?

Макдонаф изсумтя.

— И параклисът се нуждае от ремонт — напомни той. — Трябва да повишат таксите, това е. Този път няма да се измъкнат.

— Таксите няма да се повишат — обади се Скуунз, забравил за потребността си от тишина. — Ако го направим, ще загубим половината ученици. Както знаете, има и други гимназии. И ако трябва да бъдем честни, по-добри от тази.

— Има и други светове… — промърморих аз.

— Чух, че има идея да се продаде част от училищната земя — каза Роуч, допивайки кафето си.

— Кое, игрищата? — Скуунз, виден ръгбист, остана зашеметен.

— Не игрището за ръгби — успокои го Роуч. — Поляните зад тенискортовете. Никой вече не ги използва, учениците ходят там да пушат. И без това не стават за игрище, постоянно са мокри. Добре ще направим, ако ги продадем на някой предприемач.

Предприемач. Това звучеше застрашително. Може би за „Тескос“ или „Супербоул“, където непрокопсаниците от „Сънибанк“ ще идват след училище за дневната си доза бира с чипс.

— Директорът няма да одобри това — сухо отбеляза Макдонаф. — Едва ли ще иска да влезе в историята като човека, продал „Сейнт Осуалдс“.

— Може би все пак ще направим сливане — каза Роуч замечтан. — Само си помисли… момичета в униформи…

Скуунз се намръщи.

— А, не! По-добре не.

Сред мърморенето, което се надигна, изведнъж дочух шум над главата си, тропот на крака, скърцане на столове и викове. Погледнах нагоре.

— Това твоите ли са?

Поклатих глава.

— Това е новата Брада от Компютърни технологии. Името му е Мийк.

— Да, така изглежда — каза Скуунз.

Тропотът и олелията продължиха и се издигнаха до кресчендо, в което ми се стори, че различавам блеенето на учителя.

— Може би трябва да се намеся.

 

 

Винаги е малко неудобно да въдворяваш ред в чужд клас. Обикновено не го правя — в „Сейнт Осуалдс“ всеки е свикнал да си гледа работата — но това ставаше в стаята ми и аз се чувствах отговорен. Изкачих стълбите до Камбанарията — вероятно не за последно.

По пътя нагоре срещнах доктор Дивайн.

— Вашият клас ли вдига такава страшна олелия?

Това ме засегна.

— Разбира се, че не — сопнах се аз. — Това е заекът Мийк. Така става, когато се опитвате да дадете компютърни технологии на масите. Пълен хаос.

— Е, надявам се да се справите с това — каза Киселото грозде. — Крясъците огласят целия коридор.

Нервен човек.

— Само да си поема дъх — отвърнах аз с достойнство. — С всяка година тези стълби стават все по-стръмни.

Дивайн се озъби:

— Ако не пушехте толкова, нямаше да се затруднявате от няколко стъпала — и изчезна, по-нервен от всякога.

Срещата ми с Киселото грозде не подобри настроението ми. Връхлетях в стаята, без да поздравя горкия заек, свит на учителското бюро, и с недоволство забелязах мои ученици в неговия клас. Подът беше осеян с хартиени самолетчета. Един чин бе преобърнат. Найт стоеше до прозореца и очевидно разиграваше някаква сценка, защото целият клас се превиваше от смях.

Щом влязох, почти моментално се възцари тишина, долових само шепот: „Квазимодо“! Найт се опита — със закъснение — да съблече тогата, която беше навлякъл.

Щом ме видя, той се изопна като струна и ме погледна уплашен. Имаше защо. След като го хванах с моята тога, в моята стая, да пародира мен — защото нямаше съмнение кого пародира с това маймунско кривене и прегърбена стойка — трябваше да се моли земята да го погълне на мига.

Признавам, че постъпката на Найт ме изненада: той беше потайно, несигурно момче, което обикновено оставяше другите да ръководят парада, докато той гледаше отстрани. Фактът, че дори Найт си беше позволил подобно държане, говореше много за дисциплината в часа на Мийк.

— Ти — вън. — В такива случаи звучният шепот е далеч по-въздействащ от крещенето.

В първия момент Найт се поколеба.

— Сър, не беше…

— Вън!

Найт излезе тичешком. Аз се обърнах към останалата част от класа. За миг оставих тишината да отекне в стаята. Никой не смееше да ме погледне.

— Колкото до останалите, ако още веднъж ми се наложи да вляза, ако чуя викове от тази стая, ще оставя всички ви след часовете: и подстрекателите, и помощниците им, и мълчаливите им съучастници. Ясно ли е?

Всички глави закимаха. Сред лицата забелязах тези на Алън-Джоунс, Макнеър, Сътклиф, Джаксън и Андертън-Пулит. Половината ми клас. Поклатих глава разочарован.

— Имах по-добро мнение за вас, 3С. Мислех ви за джентълмени.

— Извинете, сър — промърмори Алън-Джоунс, без да откъсва поглед от чина си.

— Мисля, че трябва да се извините на господин Мийк — казах аз.

— Извинете, сър.

— … сър.

— … сър.

Мийк стоеше мирно на подиума. Зад огромното ми бюро той изглеждаше още по-дребен и незначителен. Измъченото му лице сякаш се състоеше само от очи и брада — не толкова на заек, колкото на малка маймунка.

— Аз… благодаря ви, господин Стрейтли. Мисля, че оттук ще се оправя. Момчета…

На излизане от стаята се обърнах да затворя вратата зад себе си. За секунда улових погледа на Мийк, който ме следеше от подиума. Той почти веднага се извърна, но аз все пак успях да видя изражението на лицето му.

Нямаше съмнение — днес си бях създал враг. Кротък, но въпреки това враг. По-късно щеше да дойде при мен и да ми благодари за намесата, но никакви преструвки нито от негова, нито от моя страна можеха да скрият факта, че той е бил унизен пред целия клас и че аз съм станал свидетел на това.

И все пак този поглед ме стъписа. Сякаш зад смешната брадица и детски ококорените очи се беше показало тайно лице, лице на слаба, но безмилостна омраза.

Бележки

[1] Какво правиш, докторе? (лат.). — Бел.прев.