Джоан Харис
Джентълмени и играчи (50)

6

Петък, 5 ноември

7,30 вечерта

Имам среща — вълнуващо, нали? Всъщност това е първата ми среща от години насам: въпреки надеждите на майка ми и оптимизма на моя психоаналитик противоположният пол никога не ме е интересувал. Дори сега, като се замисля за това, първото, което ми идва наум, са виковете на Леон — „Ти, малко перверзно изчадие!“ — и звукът от падането му.

Разбира се, не им го казвам. Вместо това ги забавлявам с разкази за баща си, за това как ме е бил и колко е бил жесток. Психоаналитикът ми е доволен, а напоследък дори аз започвам да си вярвам, да забравям Леон, увиснал на улея, да гледам как лицето му избледнява до приятната старост на снимка от далечното минало.

Ти нямаш вина. Колко ли пъти след това са ми повтаряли тези думи? В душата ми беше студено, измъчваха ме кошмари, треперех от мъка и страх, че ще ме разкрият. Мисля, че дори за кратко умът ми наистина ме напусна и аз отчаяно се отдадох на преобразяването си, като усърдно се трудех (с помощта на майка си) да излича всяка следа от някогашния Пинчбек.

Разбира се, сега това е минало. Вината, както казва психоаналитикът ми, е естествената реакция на истинската жертва. Дълго работих над себе си, за да премахна тази вина, и мисля, че постигнах успех. Терапията действа. Естествено, нямам намерение да споделям конкретното естество на тази терапия, но психоаналитикът ми ще се съгласи, че комплексът ми на вина е почти преодолян.

Остава да свърша само още нещо преди окончателния катарзис.

Последен поглед в огледалото преди срещата на кладата.

Добре изглеждаш, Снайд. Добре изглеждаш.