Джон Вердън
Намисли си число (1)

— И къде беше? — попита възрастната жена в леглото. — Трябваше да пишкам, но никой не дойде.

Без да се засяга от неприятния й тон, младият мъж продължи да стои до леглото. Сияеше.

— Трябваше да пишкам! — повтори тя по-слабо, сякаш вече не бе сигурна какво точно означават думите.

— Имам добри новини, майко — каза мъжът. — Скоро всичко ще бъде наред. Ще се погрижа за всичко.

— Къде ходиш, когато ме оставяш? — Гласът й отново бе остър и хленчещ.

— Наблизо, майко. Знаеш много добре, че никога не отивам далеч.

— Не ми харесва да стоя сама!

Усмивката му се разшири и стана почти блажена:

— Много скоро всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде както трябва. Имай ми доверие, майко. Намерих начин да оправя всичко.

Той ще върне онова, което отне, когато получи онова, което е дал.

— Поезията ти е толкова красива!

В стаята нямаше прозорци. Единственият източник на осветление бе нощната лампа; косата и светлина подчертаваше големия белег на гърлото на жената и сенките в очите на сина й.

— А ще отидем ли да танцуваме?

— Разбира се, майко. Всичко ще бъде идеално.

— Къде е малкото ми пат-патенце?

— Тук съм, майко.

— Ще дойде ли в леглото патенцето?

— В легло-легълцето, легло-легълцето… за последно в легло-легълцето…

— Трябва да пишкам — каза тя пак, почти кокетливо.