Джоан Харис
Джентълмени и играчи (15)

5

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Сряда, 15 септември

Вчера, когато влязох в класната си стая след обедната почивка, на таблото за съобщения висеше рисунка: груба карикатура на моя милост с хитлеристки мустачки. От устата ми излизаше балонче, в което пишеше: „Juden’ram!“^[1].

Всеки можеше да я е окачил — някой от учениците на Дивайн, които бяха тук след голямото междучасие, или ученик на Мийк, или дори някой дежурен с извратено чувство за хумор — но аз знаех, че това е Найт. Личеше си по самодоволната му физиономия, по това как отбягваше погледа ми, по закъснението, с което произнесе „сър“ след „да“ — дързост, която само аз забелязах.

Разбира се, махнах рисунката, смачках я и я хвърлих в кошчето, без да покажа, че съм я видял, но във въздуха миришеше на бунт. Иначе всичко изглеждаше спокойно, но аз съм тук от прекалено дълго, за да се оставя да ме заблудят: това е само затишие пред буря, кризата тепърва предстои.

Така и не разбрах кой ме е видял да тършувам из шкафчетата. Можеше да е всеки, който обича да клюкарства: Джеф и Пени Нейшън са такива, вечно докладват за „процедурни аномалии“ по благочестивия си начин, зад който се крие истинско злорадство. Тази година по стечение на обстоятелствата преподавам на сина им — умно, безлично момче — и още от отпечатването на графика те проявяват нездравословен интерес към методите ми на преподаване. Би могла да бъде и Изабел Тапи, която никога не ме е харесвала, или Мийк, който си има причини да ме мрази, или дори някой от учениците.

Не че има значение, разбира се. Но още от първия ден имам чувството, че някой ме наблюдава — изпитателно и безмилостно. Предполагам, че Цезар се е чувствал по същия начин в навечерието на мартенските Иди.

В класната стая всичко върви както обикновено. Групата на първокурсниците все още е с впечатлението, че глаголът е „дума-действие“, тази на шестокурсниците, съставена от ученици под средното ниво, усърдно пъшка над „Енеида“, IX, моят клас 3С се бори с герундива (за трети път) сред остроумните коментари на Сътклиф и Алън-Джоунс (неустоим както винаги) и по-дълбокомислените забележки на Андертън-Пулит, смятащ латинския за загуба на време, което би могъл да посвети на самолетите от Първата световна война.

Никой не обръщаше внимание на Найт, който приключи с работата си, без да обели и дума, а малкото контролно, което им дадох в края на часа, ме успокои, че сега повечето от тях са толкова запознати с герундива, колкото се полага на всеки третокурсник. В качеството на бонус към контролното Сътклиф беше прибавил дръзки рисунки, които илюстрираха „представители на герундива в естествения им хабитат“ и „какво става, когато герундив срещне герундив“. Да не забравя някой ден да поговоря със Сътклиф. Междувременно залепих рисунките на бюрото си в качеството на малък, ободрителен антидот срещу загадъчната карикатура от тази сутрин.

В катедрата стават и добри, и лоши неща. Даян Деър като че ли се приспособява бързо, което е добре дошло, защото Пеърман е по-неефективен от всякога. Вината не е изцяло негова — аз съм донякъде привързан към Пеърман въпреки неговата неорганизираност: в края на краищата, човекът има мозък — но след новите попълнения Скуунз става все по-досаден, заяжда се и злослови до такава степен, че кроткият Пеърман постоянно е на ръба на нервна криза и дори Кити е умърлушена. Само Тапи като че ли не се влияе от това, може би в резултат на зараждащата се интимност между нея и омерзителния Лайт, с когото все по-често се появява в „Жадния професор“ или дълго и напоително обядва в столовата.

Германците, от друга страна, се наслаждават на превъзходството си. Да им е сладко. Мишките може да са унищожени — пожертвани в името на Правилника за хигиена и безопасност — но призракът на Стрейтли ще продължава да ги преследва, да дрънчи с вериги и да стряска спокойствието на новите обитатели на кабинета му.

На цената на едно питие в „Жадния професор“ успях да се сдобия с ключ за новия кабинет по германистика, в който се оттеглям всеки път, когато Дивайн има заседание на Дома. Знам, че то продължава само десет минути, но за това време аз обикновено предизвиквам безобиден хаос — кафени чаши по бюрото, преместен телефон, попълнени кръстословици в екземпляра на „Таймс“, лично притежание на Киселото грозде — колкото да му напомня, че още ме има.

Моите шкафове са пренесени в близкия до кабинета Архив — това също смущава доктор Дивайн, който доскоро не знаеше за съществуването на врата между двете стаи, но аз я открих. Той се оплаква, че усеща мирис на цигари в кабинета си и с благочестиво самодоволство ме заплашва с Правилника за хигиена и безопасност; казва, че сред многото книги може лесно да се предизвика пожар, и се кани да постави противопожарен детектор.

За щастие, Боб Стрейндж, който в качеството си на Трети учител отговаря за разходите на всяка катедра, даде да се разбере, че до приключването на инспекцията не бива да се правят повече неоправдани разходи, така че засега Киселото грозде е принуден да търпи присъствието ми, докато несъмнено планира следващия си ход.

Междувременно директорът продължава офанзивата си срещу чорапите. Съветът в понеделник бе изцяло посветен на тази тема и в резултат на това буквално всички ученици от моя клас започнаха да идват на училище с най-екстравагантни чорапи, в отделни случаи придружени с крещящи жартиери.

Дотук съм преброил един чифт с Бъгс Бъни, три с Барт Симпсън, един „Саут Парк“, четири с Бийвъс и Бътхед, а Алън-Джоунс се появи със сигналнорозови чорапи с Пауърпъф Гърлс, избродирани с блестящи конци. Цяло щастие е, че очите ми не са като едно време и че никога не забелязвам тези неща.

Разбира се, никой не се заблуждаваше за причината, породила внезапния интерес на новия директор към ученическите чорапи. Датата на училищната инспекция наближаваше, а след обезсърчителните изпитни резултати от лятото (благодарение на прекомерния брой курсови работи и последните нововъведения в системата на образованието) той знае, че не може да си позволи неблагоприятен доклад.

Като последица от това чорапите, ризите, вратовръзките и други подобни ще бъдат мишена номер едно за този триместър, както и разните там графити, нарушения на Правилника за хигиена и безопасност, мишки, компютърна неграмотност и движение от лявата страна на коридора. Ще има вътрешно оценяване на новоназначените учители, вече се печата нова брошура, сформиран е комитет, който да обсъжда възможностите за подобряване имиджа на училището, а на паркинга за посетители е прибавен нов ред места за инвалиди.

В разгара на тази бурна дейност портиерът Фалоу е повече от досаден. Благословен със способността да изглежда зает, когато не върши нищо, той души из ъглите и край класните стаи с бележник в ръка, надзирава ремонтните и обновителните работи, с които се занимава Джими. Така успява да подслуша много от разговорите между учителите, които, както подозирам, предава на доктор Дивайн. Разбира се, макар външно да се отнася с презрение към клюките в Стаята на учителя, Киселото грозде е забележително добре осведомен.

Този следобед госпожица Деър седя в класната ми стая, за да замества Мийк, който е болен. Стомашно разстройство, или поне така казва Боб Стрейндж, но аз имам своите подозрения. Едни хора са родени за учители, други не, и макар че Мийк не би могъл да счупи местния рекорд — той принадлежи на един учител по математика на име Джером Фентиман, който още първия ден изчезна по време на междучасие и повече не се появи — няма да се учудя, ако ни е напуснал насред триместъра под претекст, че страда от загадъчна болест.

За щастие, госпожица Деър е замесена от по-жилаво тесто. Чувам я от учителската как говори на компютърните генийчета на Мийк. Кротостта й е измамна, под нея се крият интелигентност и блестящи способности. Давам си сметка, че отчуждеността й не се дължи на срамежливост. Тя просто се чувства добре в собствената си компания и няма много общо с останалите новаци. Виждам я доста често — в края на краищата, делим една стая — и съм изненадан от бързината, с която тя се приспособи към хаотичната топография на „Сейнт Осуалдс“, към множеството стаи, традиции и табута, към инфраструктурата. Държи се дружелюбно с момчетата, без да попада в клопката на интимниченето, знае как да наказва, без да предизвиква негодувание, знае добре предмета си.

Днес преди часовете я заварих да оценява писмени работи в класната ми стая и няколко секунди я наблюдавах, преди тя да е забелязала присъствието ми. Стройна, делова, в снежнобяла блуза и спретнати сиви панталони, с тъмна коса, подстригана късо на дискретна хубава прическа. Пристъпих напред, тя ме видя и тутакси скочи, освобождавайки стола ми.

— Добро утро, сър. Не очаквах да дойдете толкова рано.

Беше седем и четирийсет и пет. Верен на себе си, Лайт всяка сутрин пристига в девет без пет, Бишъп идва рано, но само за редовния си крос навън, дори Джери Грахфогел не влиза в стаята преди осем. И това „сър“ — надявах се жената да не се окаже поредното мекотело. От друга страна, не ми харесва, когато новаците свободно се обръщат към мен на малко име, сякаш съм водопроводчикът или някой, когото са срещнали в бара.

— Защо не сте в Стаята на учителя? — попитах аз.

— Господин Пеърман и господин Скуунз обсъждаха последните назначения. Стори ми се, че ще е по-тактично да се оттегля.

— Разбирам.

Седнах и запалих сутрешната си „Голоаз“.

— Съжалявам, сър. Трябваше да ви помоля за разрешение. — Тонът й беше учтив, но очите й блестяха.

Реших, че е амбициозна и още повече я харесах за това.

— Цигара?

— Не, благодаря, не пуша.

— Никакви пороци, а? Опазил ни бог от още едно Кисело грозде.

— Повярвайте ми, имам достатъчно пороци.

— Хм.

— Един от вашите ученици ми каза, че преподавате в тази стая от двайсет години.

— Повече, ако се броят годините, в които съм я делил с Други.

В онези дни тук имаше цяла класическа империя, учителят по френски беше един — Сако от туид, закърмен с метода „Асимил“^[2], — а да се учи немски беше непатриотично.

О tempore! О mores!^[3] Въздъхнах дълбоко като Хораций на моста, който собственоръчно отблъсква варварските орди.

Госпожица Деър се усмихваше.

— Е, доста различно е от стаите с пластмасови маси и бели дъски. Мисля, че сте прав да държите на тази стая. Освен това харесвам латинистите. Не се налага да ги уча на граматика. И знаят правописа.

Личеше си, че е интелигентно момиче. Зачудих се какво иска от мен. Имаше далеч по-бързи начини за изкачване по йерархичната стълбица, отколкото през Камбанарията, а ако наистина това целеше, подмазването й би свършило по-добра работа пред Боб Стрейндж, Пеърман или Дивайн.

— На места като това човек трябва да внимава — казах й аз. — Преди да се усетите, ще бъдете на шейсет и пет, с наднормено тегло и цялата в тебешир.

Госпожица Деър се усмихна и взе купчината с писмени работи.

— Сигурна съм, че имате работа — каза тя и тръгна към вратата. Изведнъж се спря. — Извинете за въпроса, сър, но нямате намерение да се пенсионирате тази година, нали?

— Да се пенсионирам? Сигурно се шегувате. Аз се готвя да ставам центурион. — Погледнах я изпитателно. — Защо? Да не би някой да е споменал нещо?

Госпожица Деър като че ли се смути.

— Просто… — Тя се колебаеше. — Тъй като съм млад учител, господин Стрейндж ме помоли да редактирам училищното списание. И докато преглеждах списъка на катедрите и учителите, случайно забелязах…

— Какво забелязахте? — Любезността й започваше да ми действа на нервите. — Изплюйте камъчето, за бога!

— Просто… Тази година името ви не фигурира в списъците — каза госпожица Деър. — Сякаш класическите езици са… — Тя отново млъкна, сякаш търсеше подходящата дума и аз почувствах как търпението ми се изчерпва.

— Какво? Какво? Маргинализирани? Претопени? По дяволите терминологията, изкажете си мисълта! Какво става с проклетите класически езици?

— Добър въпрос, сър — невъзмутимо отвърна госпожица Деър. — Доколкото може да се съди по училищната документация — рекламни брошури, списъци на катедри, училищно списание — просто такова нещо не съществува. — Тя отново млъкна. — И, сър… В списъците на учителите вие също не съществувате.