Джоан Харис
Джентълмени и играчи (56)

1

Петък, 5 ноември

Нощта на кладите

9,15 вечерта

— Е — каза той. — Мисля, че това беше краят.

Фойерверките бяха свършили и тълпата започна да се разпръсква. Потоци от хора бавно запълзяха към изходите. Отцепеният район беше почти пуст, остана само мирисът на дим.

— Може би трябва да потърсим Марлийн. Не искам да я оставяме сама.

Добрият стар Стрейтли. Вечният джентълмен. И толкова досетлив — със сигурност повече от майка ми или психоаналитика ми, или всички други професионалисти, които се бяха опитвали да надникнат в тийнейджърския ми ум. Не беше отгатнал всичко — още не — но беше съвсем близо, на финалната права. При мисълта за това сърцето ми заби по-силно. Преди много време аз го бях застрашила като пешка и бях изгубила. Сега най-после го предизвиквах като царица.

Обърнах се към него, усмихнах се и казах:

— Vale, magister.

— Какво казахте?

Тя се беше обърнала към изхода, на светлината на догарящия огън лицето й изглеждаше много младо под червената барета, очите й блестяха от танцуващите пламъци.

— Чухте ме. И тогава ме чухте, нали, сър?

Тогава? Невидимият показалец ме бодна леко, почти съчувствено. Изпитах внезапно желание да седна, но устоях.

— След време ще си спомните — каза госпожица Деър усмихната. — В края на краищата вие никога не забравяте лица.

Наблюдавах го как мисли. Мъглата се беше сгъстила, едва виждах близките дървета. Зад гърба ми кладата догаряше, ако не завалеше дъжд въглените щяха да пушат още два-три дни. Стрейтли се намръщи, мургав като сбръчкан тотем в мъждивата светлина. Мина минута. Две минути. Започнах да се тревожа. Толкова ли беше остарял? Нима беше забравил? И какво щях да направя, ако и сега ме подведе?

Най-после той заговори:

— Джули, нали?

Още малко, старче. Поех си дъх.

— Джулия, сър. Джулия Снайд.

Джулия Снайд.

Толкова време мина, откакто за последно чух това име. Толкова отдавна не бях се сещал за нея. Но ето че беше тук, в облика на Даян Деър, гледаше ме с топлота — и лека насмешка — с блестящите си кафяви очи.

— Сменили сте името си? — попитах накрая.

Тя се усмихна.

— Наложи се поради обстоятелствата.

Разбирах. Беше заминала за Франция…

— Париж, нали? Предполагам, че там сте научили френски.

— Бях добра ученичка.

Спомних си онзи ден в къщата на портиера. Тъмната й коса, по-къса, отколкото сега, спретнатите момичешки дрехи, плисираната пола и пуловера в пастелен цвят. Тогава тя ми се усмихна, малко срамежливо, но със загадъчно знание в очите. Спомням си колко бях сигурен, че крие нещо…

Сега я гледах на слабата светлина и се чудех как не съм я видял. Запитах се какво търси тук сега, как се е превърнала от дъщеря на портиер в самоуверена млада жена. Но най-вече се питах какво знаеше за онзи случай и защо го бе скрила от мен преди години.

— Познавахте Пинчбек, нали? — попитах аз.

Тя мълчаливо кимна.

— Но тогава… къде е Кийн?

Даян се усмихна.

— Както казах, наложи му се да си тръгне.

Е, заслужаваше си го, хитрата лисица. По дяволите и той, и бележниците му. Още от пръв поглед трябваше да се сетя: бележките, рисунките, кратките наблюдения върху характера и историята на „Сейнт Осуалдс“. Помня как се запитах още тогава дали да не го премахна, но по онова време умът ми беше зает с други неща, а и освен снимката нямаше много доказателства, които да ме уличат.

Човек би си помислил, че начинаещ писател ще бъде прекалено зает с Музата си, за да се рови в такива стари истории. Но той се зарови, освен това беше учил известно време в „Сънибанк Парк“ — беше с три-четири години по-голям от мен, затова не се сети веднага.

Самата аз не се сетих, но с течение на времето мисля, че си спомних лицето му. Бях го виждала още преди да стана ученичка в „Сънибанк“, един ден, когато банда момчета го причакаха след училище; помня спретнатите му дрехи — нетипични за тамошен ученик — и книгите под мишница, които го превръщаха в мишена. Тогава си помислих, че това можеше да съм аз.

Докато гледах как бият това момче, научих нещо. Бъди незабележима, казвах си. Не изглеждай прекалено умна. Не носи книги. А ако усетиш опасност, плюй си на петите. Кийн не бягаше. И тогава, и сега това беше основният му проблем.

Донякъде ми е мъчно. Но след като видях бележника, разбрах, че не мога да го оставя жив. Вече беше намерил груповата снимка от „Сейнт Осуалдс“, беше говорил с Марлийн, но най-вече бе открил онази снимка, направена бог знае кога по време на спортен празник в „Сънибанк“, на която аз стоях в задната редица (за късмет Гръмовните гащи не се виждаха). След като направеше връзката (а това беше неизбежно), нямаше нищо по-лесно от това да се зарови във фотоархива на „Сънибанк“ и да намери каквото търси.

Преди няколко месеца си бях купила нож — за 24,99 от военния магазин — и трябва да призная, че се оказа доста добър: с тънко, добре заточено острие от двете страни, смъртоносно оръжие. Точно като мен. Жалко, че трябваше да се простя с него — бях го предвидила за Стрейтли, но нямаше да е лесно да го измъкна, а и не исках да се разхождам из градския парк с кърваво оръжие в джоба. Нямаше опасност да намерят отпечатъци по дръжката. Носех ръкавици.

Проследих го до отцепения район, точно когато фойерверките започваха. Наблизо бяха дърветата, а под тях сенките бяха почти непрогледни. Разбира се, наоколо гъмжеше от хора, но повечето от тях гледаха в небето, а на цветните светлини от фойерверките никой не видя кратката драма, която се разигра под дърветата.

Оказа се изненадващо трудно да намушкаш някого между ребрата. Най-трудно е с мускулите: те се свиват, както знаете, и дори ако избегнете реброто, трябва да пробиете пласта от напрегнати мускули, за да причините истинска вреда. Да се намушка сърцето е също толкова рисковано — гръдната кост пречи. Идеалният метод е да се цели гръбначният стълб между третия и четвъртия прешлен, но кажете ми, как очаквате да намеря точното място в тъмното, още повече под дебело зимно яке?

Разбира се, можех да му прережа гърлото, но онези, които са го опитвали наистина, а не просто са гледали как става във филмите, ще ви кажат, че не е толкова лесно, колкото изглежда. Затова аз се спрях на мястото малко над диафрагмата, точно под мечовидния израстък. Оставих го под дърветата, където дори и да го видеха, щяха да решат, че е пиян, и да отминат. Не съм учител по биология, така че мога само да предполагам техническата причина за смъртта — загуба на кръв или пробит бял дроб — но едно ще ви кажа със сигурност: той изобщо не го очакваше.

— Убихте ли го?

— Да, сър. Нищо лично.

Хрумна ми, че може би наистина съм болен, че всичко това е вид халюцинация, която говори за подсъзнанието ми повече, отколкото бих искал да знам. Със сигурност се чувствах зле. В лявата си подмишница усетих болезнено подръпване. Невидимият показалец се превърна в цяла длан, която неумолимо натискаше гръдния ми кош и ме караше да се задъхвам.

— Господин Стрейтли? — Гласът на госпожица Деър ми се стори загрижен.

— Само леко убождане — казах аз, като рязко седнах. Калната земя, макар и мека, ми се стори непоносимо студена, студът пулсираше в тревата като умиращо сърце. — Убихте ли го? — повторих въпроса си.

— Той беше пречка, сър. Както казах, наложи се да си тръгне.

— А Найт?

Последва мълчание.

— И Найт — отвърна госпожица Деър.

За миг — ужасен миг — дъхът ми секна. Не харесвах момчето, но то беше от моя клас и предполагам, че въпреки всичко се бях надявал…

— Господин Стрейтли, моля ви. Сега не ми е до това. Хайде, станете.

Тя пъхна рамо под мишницата ми — явно беше по-силна, отколкото изглеждаше — и се помъчи да ме изправи.

— Найт е мъртъв? — глухо попитах аз.

— Не се тревожете, сър. Стана бързо. — Госпожица Деър ме подпря с хълбока си, за да стъпя на крака. — Но имах нужда от жертва, при това не просто от труп. Трябваше ми история. Убито момче е чудо за три дни, но изчезнало момче дълго поддържа интереса. Разследвания, предположения, сълзливи обръщения от разстроената майка, интервюта с приятели, а после, когато надеждата започне да угасва, идва ред на претърсването на езера и язовири, намирането на части от дрехи, неизбежните ДНК тестове на всички педофили в областта. Известно ви е как става, сър. Знаят, но не знаят. И докато не разберат със сигурност…

Отново усетих убождане под мишницата и изпъшках. Госпожица Деър веднага омекна.

— Съжалявам, сър — каза тя с по-нежен глас. — Това вече няма значение. Найт може да почака. И без това за никъде не бърза, нали? Дишайте бавно. Да вървим. И, за бога, гледайте ме, когато ви говоря. Нямаме много време.

И така, аз дишах, гледах и вървях, и бавно закуцукахме към дърветата, аз — увиснал като албатрос на врата на госпожица Деър.