Джоан Харис
Джентълмени и играчи (45)

1

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Помнете, помнете ноември, ден пети, измяна, барут и погром…

Ето я най-после в целия си зловещ блясък. Анархията. Тя връхлетя „Сейнт Осуалдс“ като чума: изчезнали ученици, осуетени часове, отсъстващи учители. Дивайн беше отстранен до приключване на разследването (в резултат на това аз се върнах в кабинета си, но едва ли съм преживявал по-безрадостна победа), също и Грахфогел, и Лайт. Още учители се разпитват, сред тях Роби Роуч, който сочи виновници наляво и надясно с надеждата да отклони подозрението от себе си.

Боб Стрейндж ми даде да разбера, че собственото ми присъствие тук е само извънредна мярка. Според Алън-Джоунс, чиято майка е в Управителния съвет, на последното заседание бъдещето ми е било обсъждано надълго и нашироко и доктор Пули, чийто син съм „нападнал“, е настоявал за незабавното ми отстраняване. В светлината на последните събития (повечето от които станаха в отсъствието на Бишъп) нямаше кой да се застъпи за мен, а Боб даде да се разбере, че само извънредните обстоятелства в училище отлагат тази напълно легитимна мярка.

Разбира се, накарах Алън-Джоунс да се закълне, че ще запази наученото в тайна, което означава, че досега вестта трябва да е обиколила цялото училище.

Само като си помисля, че преди няколко седмици най-голямата ни тревога беше училищната инспекция. Сега имаме училищна криза. Полицаите са още тук и като че ли нямат намерение да си тръгват. Ние преподаваме в изолация. Никой не вдига телефоните. Кошчетата за боклук стоят пълни, подовете — нелъснати. Шатълуърт, новият портиер, отказва да работи, докато училището не му предостави алтернативно място за живеене. Бишъп, който се занимава с тези неща, вече не е в състояние да го прави.

Колкото до момчетата, те също предчувстват неминуема катастрофа. Сътклиф пристигна с фишеци в джоба и предизвика очаквания хаос. В света отвън се изказват съмнения относно способността ни да оцелеем. Едно училище е само толкова добро, колкото показват последните му резултати и ако не успеем да завършим този катастрофален триместър, аз не храня големи надежди за тазгодишните успехи и дипломи.

Моят клас по латински може би ще успее да се справи, като се има предвид, че още миналата година приключихме задължителния учебен план. Но този триместър германците пострадаха жестоко, както и французите, при които сега отсъстват двама учители — Тапи отказва да се върне, докато случаят й не се разгледа, а Пеърман все още е в отпуск по семейни причини — и няма голяма вероятност да наваксат пропуснатия материал. Другите катедри имат същите проблеми: по някои предмети цели класове не са предали курсовите си работи и няма кой да се заеме с това. Директорът прекарва повечето време в кабинета си. Боб Стрейндж е поел задълженията на Бишъп, но без особен успех.

За щастие, Марлийн е още тук и държи нещата в свои ръце. Сега не изглежда толкова ослепителна, по-скоро делова, косата й е прибрана назад на грижлив кок и открива продълговатото й лице. Тя вече няма време за клюки, през по-голямата част от деня приема жалби на родители и отговаря на въпроси на репортери, които искат да знаят как върви полицейското разследване.

Както винаги, Марлийн се справя добре — разбира се, тя е по-силна от повечето хора. Нищо не може да я извади от равновесие. Когато синът й почина, предизвиквайки криза в семейството, която така и не беше преодоляна, ние дадохме на Марлийн работа и призвание, а оттогава тя дава на „Сейнт Осуалдс“ цялата си безрезервна преданост.

Отчасти това се дължи на Бишъп, което обяснява предаността й към него, както и факта, че от всички възможни места Марлийн избра да работи точно тук. Едва ли й е било лесно. Но тя никога не прояви слабост. За петнайсет години не е отсъствала и един ден. Заради Пат. Пат, който я извади от кризата.

Сега той е в болница, казва Марлийн: снощи получил някакъв пристъп, може би в резултат на стреса. Сам отишъл с колата до Бърза помощ, припаднал в чакалнята и го настанили в сърдечното отделение за изследвания.

— Поне е в добри ръце — каза тя. — Да бяхте го видели снощи… — Марлийн млъкна, загледа се в далечината и аз с тревога осъзнах, че едва сдържа сълзите си. — Трябваше да остана — каза тя. — Но той не ми позволи.

— Да. Хм.

Обърнах глава смутен. Разбира се, от години беше обществена тайна, че Пат не поддържа строго професионални отношения със секретарката си. Повечето от нас не обръщаха внимание на това. Марлийн обаче винаги се стремеше да поддържа фасадата на приличието, може би защото смята, че един скандал би могъл да навреди на Пат. Фактът, че в момента намекваше за това — дори отдалеч — ми подсказа съвсем ясно колко зле стоят нещата.

В училище като „Сейнт Осуалдс“ всички промени имат значение и аз изпитах внезапна тъга за онези от нас, които са още тук, старата гвардия, която храбро стои на поста си, докато бъдещето безмилостно ни мачка.

— Ако Пат си тръгне, аз няма да остана — каза Марлийн, като завъртя изумрудения пръстен около пръста си. — Ще започна работа в адвокатска кантора или нещо такова. Ако не, ще се пенсионирам, и без това догодина ставам на шейсет…

Това също беше новина. Марлийн беше на четирийсет и една, откакто я помнех.

— Аз също се замислям за пенсиониране — признах аз. — В края на годината ще стана центурион. — Разбира се, ако старият Стрейндж дотогава не ме изхвърли.

— Какво? Квазимодо ще напусне Камбанарията?

— Мина ми през ума. — През последните няколко седмици това се случи неведнъж. — Днес е рожденият ми ден — казах й аз. — Можете ли да повярвате? Шейсет и пет години.

Тя се усмихна малко тъжно. Милата Марлийн.

— Къде се дянаха всичките тези рождени дни?

В отсъствието на Пат тази сутрин Боб Стрейндж трябваше да ръководи сбора на средните курсове. Аз не бих му го препоръчал, но след като толкова хора от ръководството отсъстват или са заети, Боб реши да се нагърби с това и да върне кораба ни обратно в тихи води. Още в началото си помислих, че е грешка. Но с някои хора не може да се спори.

Разбира се, всички знаем, че Боб не е виновен за отстраняването на Пат. Никой не го обвинява за това, но на учениците не се харесва лекотата, с която той се настани на мястото на Пат. Кабинетът на Бишъп, винаги отворен за всички, които го търсеха, сега е затворен. Поставен е същият звънец като на вратата на Дивайн. От този административен център наказанията се раздават безкръвно и ефективно, но човечността и топлотата, която правеше Пат Бишъп приемлив за учениците, у Стрейндж видимо липсва.

Момчетата го усещат и странят от него, като търсят все по-изобретателни начини публично да го злепоставят. За разлика от Пат, нашият Боб не е човек на действието. Това пролича след шепата фишеци, хвърлени под подиума по време на сбора, в резултат на което всички средни курсове прекараха половината сутрин в мълчание, докато Боб чакаше някой да си признае.

Пат Бишъп би открил виновника за пет минути, но повечето ученици се стараят да му се харесат. Боб Стрейндж със студеното си лице и тактика на злодей от анимационен филм е лесна плячка за тях.

— Сър! Кога се връща господин Бишъп?

— Казах „тишина“, Сътклиф, иначе ще отидеш при директора.

— Защо, сър? Той знае ли?

Боб Стрейндж, който не беше преподавал на средните курсове от близо десетилетие, нямаше представа как да отвърне на подобна фронтална атака. Той не проумява как суровите му маниери издават неговата несигурност, как крещенето само влошава нещата. Може да е добър администратор, но в отношенията с паството си е поразително неопитен.

— Сътклиф, ще останеш след часовете.

— Да, сър.

Аз бих се усъмнил в дяволитата усмивка на Сътклиф, но Стрейндж не го познаваше и просто продължи да затъва.

— Нещо повече — каза той, — ако момчето, което хвърли фишеците, не стане веднага, всички средни курсове ще остават след часовете в продължение на един месец.

Един месец? Това беше невъзможна заплаха. Тя се спусна като мираж над залата и през насъбралите се ученици премина тих, бавен звук на неодобрение.

— Ще броя до десет — обяви Стрейндж. — Едно. Две.

Нов шум в залата, докато Стрейндж демонстрираше математическите си умения.

Сътклиф и Алън-Джоунс се спогледаха.

— Три. Четири.

Те станаха. Секунда тишина. Целият ми клас ги последва.

В първия момент Стрейндж се ококори. Беше забележителна гледка: целият клас 3С, подреден в стегната малка фаланга — Сътклиф, Тейлър, Алън-Джоунс, Адамчик, Макнеър, Брейзноуз, Пинк, Джаксън, Алмънд, Ню, Андертън-Пулит. Всичките ми момчета (без Найт, разбира се).

После 3М (класът на Хилари Монюмънт Паметника) направи същото.

Още трийсет момчета се изправиха едновременно като войници, гледайки право пред себе си, без да кажат и дума. После стана 3П (класът на Пеърман). После 3КТ (Тийг). Накрая и 3Р (Роуч).

Всички момчета от трети курс стояха прави. Всички мълчаха. Никой не помръдваше. Всички бяха вперили очи в дребничкия мъж на подиума.

В първия момент той остана неподвижен.

После се обърна и излезе, без да каже и дума.

След това вече нямаше смисъл да преподавам каквото и да било. Момчетата имаха нужда да говорят и аз ги оставих, като от време на време излизах да успокоя класа на Грахфогел в съседната стая, където временно заместващата учителка госпожа Кант с мъка поддържаше дисциплината. Разбира се, основна тема на разговорите беше Бишъп. Тук нямаше поляризация на мненията, нямаше никакво съмнение в невинността на Пат. Всички бяха единодушни, че обвиненията са абсурдни, че изобщо няма да издържат в съда, че всичко е едно ужасно недоразумение. Това ме ободри: искаше ми се и колегите ми да бяха толкова сигурни, колкото тези момчета.

По време на обедната почивка аз останах в стаята да хапна сандвич и да проверя няколко контролни, за да избегна стълпотворението в учителската и обичайните приказки на чай и „Таймс“. Всъщност всички вестници пишеха за тазседмичния скандал в „Сейнт Осуалдс“ и на влизане през главния портал се налагаше да минаваме през кордон от репортери и фотографи.

Повечето не се спираха, за да коментират, макар че, струва ми се, Ерик Скуунз беше казал нещо пред „Мирър“ в сряда. Разбира се, в кратката им статия се долавяше тонът на Скуунз с жалбите му по повод нехайството на ръководството и обвиненията му в пристрастие сред висшите ешелони. Все пак ми е трудно да повярвам, че старият ми приятел Ерик може да бъде потайната Къртица Мол, чиято смесица от хумор, клюки и злостни нападки от няколко седмици завладява читателите на „Икзаминър“. И въпреки това думите ми звучаха познато, сякаш авторът беше човек, чийто стил познавам, чийто ненатрапчив хумор разбирам — и споделям.

Мислите ми отново се върнаха към младия Кийн. Във всеки случай той е проницателен наблюдател и, струва ми се, притежава талант за писане. Дали той би могъл да е Къртицата Мол? Не ми се иска да мисля, че е така. По дяволите, харесвам момчето и забележките му в Стаята на учителя завчера бяха едновременно умни и смели. Не, не Кийн, казах си. Но ако не е Кийн, тогава кой?

Тази мисъл ме гризеше целия следобед. Преподавах зле, изпуснах си нервите с група четвъртокурсници, които като че ли не можеха да се съсредоточат; наказах с оставане след часовете един шестокурсник, чието единствено провинение, както по-късно с болка си признах, беше, че ми посочи грешка в употребата ми на конюнктива в превода на един откъс. Към осмия час вече бях решил. Ще попитам човека, открито и честно. Мисля, че разбирам от характери и ако той е Къртицата Мол, със сигурност ще разбера.

Когато го намерих, той беше в Стаята на учителя и разговаряше с госпожица Деър. Тя ми се усмихна, щом ме видя да влизам, и Кийн направи същото.

— Чух, че днес е рожденият ви ден, господин Стрейтли — каза той. — Приготвили сме ви торта.

Това беше шоколадова поничка върху малка чинийка, и двете отмъкнати от училищната столова. Някой беше сложил отгоре жълта свещ, а наоколо — пъстра гирлянда. На чинийката имаше картичка с надпис: „Честит рожден ден, господин Стрейтли — 65!“.

Разбрах, че Къртицата Мол трябва да почака.

Няколкото учители, които още седяха в стаята в този късен час — Паметника, Макдонаф и двама новаци — заръкопляскаха. Свидетелство за душевния ми смут е, че за малко да избухна в сълзи.

— По дяволите — сърдито промърморих аз. — Пазех го в тайна.

— Защо? — попита госпожица Деър. — Вижте, довечера Крис и аз излизаме да пийнем по нещо. Искате ли да дойдете с нас? Ще отидем да видим кладата в парка, ще хапнем захаросани ябълки, ще погледаме фойерверките… — Тя се разсмя и за миг забелязах колко хубава е всъщност с черната си коса и розовото си лице като на порцеланова кукла. Въпреки подозренията си относно Къртицата Мол, които сега ми се струваха напълно неоснователни, аз се радвах, че тя и Кийн ще излизат заедно. Добре знам какво блато е „Сейнт Осуалдс“, как си мислиш, че имаш всичкото време на света, за да срещнеш момиче, да се ожениш, може би да имаш деца, ако тя иска, а после изведнъж откриваш, че всичко това е минало покрай теб, че си закъснял не с година, а с десетилетие или две и вече не си Млада пушка, а Сако от туид, необратимо обвързано със „Сейнт Осуалдс“ — този прашен стар боен кораб, който някак си е погълнал сърцето ти.

— Благодаря за предложението — отвърнах аз. — Но мисля, че ще си остана у дома.

— Тогава си намислете желание — каза госпожица Деър и запали свещта.

— Това мога да направя.