Джоан Харис
Джентълмени и играчи (41)

6

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Сряда, 3 ноември

Пет дни, и нито вест от Найт. Нито дума и от Бишъп, макар че завчера го видях в „Тескос“ с разсеян поглед да бута количка с котешка храна (дори не съм сигурен, че Пат Бишъп има котка). Заговорих го, но той не ми отвърна. Приличаше на човек, който взема силни успокоителни и трябва да призная, че нямах смелост да завържа разговор.

Знам, че Марлийн му се обажда всеки ден да проверява дали е добре — жената има сърце, което не може да се каже за директора: той забрани на всички учители да общуват с Бишъп, докато нещата не се изяснят.

Полицаите пак стояха тук цял ден — трима души, разпитваха учителите, момчетата, секретарките и всички останали с бездушната ефективност на училищни инспектори. Отворена е телефонна линия, на която момчетата могат да се обаждат анонимно, за да потвърдят вече установеното. Много момчета се обадиха — повечето настояваха, че господин Бишъп не би могъл да направи нищо нередно. Други бяха привиквани за разпит в извънучебно време.

Това прави преподаването невъзможно. Класът ми не иска да говори за нищо друго, но тъй като недвусмислено ми беше казано, че всяко обсъждане на проблема може да влоши положението на Пат, аз не позволявам на учениците да го правят. Много от тях са силно разтревожени, в четвъртия час по латински заварих Брейзноуз да плаче в тоалетните на средния коридор, а дори Алън-Джоунс и Макнеър, на които обикновено може да се разчита да намерят смешното и в най-тежката ситуация, сега са мълчаливи и равнодушни. Същото важи за целия клас — дори Андертън-Пулит изглежда по-чудат от обикновено и покрай всичките си останали чудатости е развил новия екстравагантен навик да накуцва.

Последният слух е, че Джери Грахфогел също е бил разпитван и може да му повдигнат обвинение. Носят се и други, още по-невероятни слухове, според които всички отсъстващи учители са заподозрени в нещо.

Споменава се името на Дивайн, а той днес отсъства, макар че това само по себе си не означава нищо. Нелепо е, но вчера сутринта в „Икзаминър“ се цитираха „вътрешни източници от училището“ (най-вероятно ученици) и се намекваше, че зад „достопочтените порти“ на доброто старо училище е разкрита дългогодишна педофилска верига от безпрецедентен характер.

Както казах, нелепо е. Аз преподавам в „Сейнт Осуалдс“ от трийсет и три години и знам за какво говоря. Тук не би могло да стане подобно нещо — не защото се мислим за по-добри от всички останали (независимо какво пишат в „Икзаминър“), а просто защото на място като „Сейнт Осуалдс“ нищо не може да остане дълго в тайна. От Боб Стрейндж — може би, той не излиза от кабинета си и е заровил глава в графиците; а също и от Костюмите, които не виждат нищо, освен ако не е под формата на имейл. Но от мен? От учениците? Никога.

О, виждал съм достатъчно порочни колеги. Имаше един доктор Джеху, който впоследствие се оказа най-обикновен господин Джеху от Университета в Дърам и който, както се разбра, вече се беше прославил там. Това беше преди години, когато такива неща не стигаха до новините, и той си тръгна кротко, без скандал, както повечето като него, без да навреди. Или господин Тайт-Уийвър, учител по изкуства, който се опита да въведе рисуването от натура. Или господин Гропър, развил нещастно увлечение по студентка по английска литература, с четиридесет години по-млада от него. Или дори нашият Грахфогел, за когото всички ученици знаят, че е хомосексуалист — напълно безобиден — но който ужасно се бои за работата си и за това Управителният съвет да не научи. Боя се, че вече е малко късно, но той не е перверзник, както злобно намеква „Икзаминър“. Лайт може да е скучен задник, но не вярвам да е по-голям перверзник от Грахфогел. Дивайн? Не ме разсмивайте. А колкото до Бишъп, е… познавам Бишъп. По-важното е, че учениците го познават, обичат го, а повярвайте ми, ако имаше и най-малката сянка на нередност у него, те щяха първи да го разберат. Момчетата имат инстинкт за такива неща, а в училище като „Сейнт Осуалдс“ клюките се разпространяват със скоростта на епидемия. Разберете: от трийсет и три години преподавам рамо до рамо с Пат Бишъп и ако в тези обвинения имаше и капка истина, щях да знам. Момчетата щяха да ми кажат.

В Стаята на учителя обаче мненията продължават да се поляризират. Много колеги изобщо не говорят за това, за да не се забъркат в скандала. Някои (макар и малобройни) се отнасят с открито презрение към обвиненията. Други се възползват от възможността да разпространяват кротки, самодоволни клевети.

Една от тях е Пени Нейшън. Спомням си какво пишеше за нея в бележника на Кийн: „отровна благодетелка“ и се чудя как съм могъл да работя с нея толкова години, без да забележа природната й злоба.

— Вторият учител трябва да бъде като министър-председател — говореше тя в Стаята на учителя през обедната почивка. — Щастливо женен като Джеф и мен. — Бърза усмивка към нейния капитан, днес издокаран в тъмносин костюм на райета, който подхождаше идеално на комбинацията от пола и пуловер на Пени. На ревера му блещукаше малка сребърна рибка. — По този начин се отхвърля всяка възможност за подозрения, нали така? Във всеки случай, щом ще работиш с деца — тя произнесе думата „деца“ със сочен сладникав тон а ла Уолт Дисни, сякаш самата мисъл за децата я караше да се разтапя от умиление, — трябва да имаш свои, нали?

Пак същата усмивка. Чудя се дали не вижда съпруга си на мястото на Пат в недотам далечно бъдеще. Джеф със сигурност е достатъчно амбициозен: усърден богомолец, семеен човек, играч джентълмен, ветеран на множество курсове за повишаване на квалификацията.

Той не е единственият с амбиции. Ерик Скуунз също вече се натиска за поста — за мое учудване, защото винаги съм смятал Ерик за открит човек въпреки злобата му от това, че все не го повишават. Изглежда, че съм грешил: този следобед, като слушах разговора в Стаята на учителя, с изненада видях как се съюзява с Обединените нации срещу Хилари Паметника, която винаги е била поддръжничка на Пат и която в края на кариерата си няма какво да загуби, ако сложи картите си на масата.

— Със сигурност скоро ще стане ясно, че това е някакво недоразумение — казваше Паметника. — Тези компютри! Как да имаш вяра в тях? Постоянно се развалят. А онова там — как се казваше — спам? То е причината. Сто на сто старият Пат е получил някакъв спам и дори не е знаел, че го има. Колкото до Грахфогел, той дори не е арестуван. Само са го разпитали. За да помогне на разследването им.

Ерик презрително изсумтя.

— Ще видите — каза той (човекът не използва компютър повече от мен). — Проблемът ви е, че сте прекалено доверчиви. Всички говорят едно и също, нали? Някой излиза на магистралата и убива десет души. После казват: „А той беше толкова свестен човек!“. Или водач на скаути, който от години опипва учениците: „О, децата толкова го обичат, и за миг не бихме си помислили!“. Там е проблемът. Никой не може да предположи. Никой не мисли, че такова нещо може да стане в собствения му двор. Впрочем какво толкова знаем за Пат Бишъп? О, прави се на порядъчен — и още как! Но какво знаем за него? Или за другите си колеги?

Това беше забележка, която ме смути и още продължава да ме тревожи. Ерик се караше с Пат от години, но винаги съм смятал, че както и в моите дребни схватки с доктор Дивайн, в това няма нищо лично. Разбира се, Ерик е сърдит на Пат. Добър учител, макар и малко старомоден, от него би станал приличен ръководител на курс, ако се разбираше по-добре с началството. Но въпреки всичко винаги съм вярвал, че той е лоялен. Ако изобщо съм очаквал някой от колегите да забие нож в гърба на горкия Пат, не съм предполагал, че това може да е Ерик. Сега вече не знам: днес в погледа му имаше нещо, което ми разкриваше за Скуунз повече, отколкото бих искал да знам. Той винаги е обичал да клюкарства, разбира се, но през всичките тези години не бях забелязвал хапливото злорадство в очите на стария си колега.

Съжалявам за това. Но той беше прав: какво знаем за колегите си? Тридесет и три години — и какво знаем един за друг? За мен неприятното разкритие беше свързано не с Пат, а с всички останали. Скуунз. Обединените нации. Роуч, който умира от страх, че приятелството му с Лайт и Грахфогел може да породи съмнения за самия него. Брад, който възприема всичко случило се като лична провокация към него и към катедрата по компютърни науки. Мийк, който само повтаря дума по дума казаното от Брад. Изи, който се води по мнението на мнозинството. Макдонаф, който през междучасието заяви, че само перверзник би назначил хомосексуалиста Грахфогел за учител.

Най-лошото от всичко е, че никой не се противопоставя на обвиненията; дори Кити, която винаги е била в приятелски отношения с Джери Грахфогел и която няколко пъти е канила Бишъп на вечеря, не каза нищо по време на обедната почивка, а само сведе очи към чашата си с бегло изражение на погнуса, като не смееше да ме погледне. Знам, че сега я вълнуват други неща. И все пак не ми беше приятно. Сигурно сте забелязали, че съм привързан към Кити Тийг.

Въпреки всичко с облекчение виждам, че поне на едно-две места здравият разум все още тържествува. Крис Кийн и Даян Деър са сред малкото незасегнати от подлостта. Докато си наливах чай, те стояха до прозореца и се възмущаваха от колегите, които така бързо обявиха Бишъп за виновен без съд и присъда.

— Мисля, че всеки има право на справедливо изслушване — отбеляза Кийн, след като изказах чувствата си на глас. — Разбира се, аз не познавам господин Бишъп, но трябва да кажа, че някак не ми прилича на престъпник.

— Съгласна съм — намеси се госпожица Деър. — Впрочем момчетата наистина като че ли са привързани към него.

— Така е — обадих се аз на висок глас, за да предизвикам благонравното мнозинство. — Това е недоразумение.

— Или капан — каза Кийн замислен.

— Капан?

— Защо не? — Той сви рамене. — От някого, който му има зъб. Недоволен учител. Бивш ученик. Който и да е. Трябва само да има достъп до училището плюс известна компютърна грамотност.

Компютрите. Знаех си. Без тях ни беше по-добре. Но думите на Кийн ме накараха да се замисля — всъщност запитах се как, за бога, сам не съм се сетил. Нищо не нанася такава вреда на едно училище, както шумен сексскандал. Нали нещо подобно се случи преди време в „Сънибанк Парк“? Нали самият аз съм го виждал в дните на стария директор?

Разбира се, вкусовете на Шейкшафт не бяха ориентирани към момчетата, а към секретарките и младите учителки. Такива истории рядко надхвърлят стадия на заплахите, те се решават като между зрели хора, рядко излизат извън училището.

Но този път беше различно. Вестниците откриха сезона за клюки, свързани с учителската професия. Историите за педофили преобладават в популярната преса. Не минава и седмица, без да излезе нова история. Учители, водачи на скаути, полицаи, свещеници. Всичките лесна плячка.

— Възможно е — обади се Мийк, който слушаше разговора. Не очаквах точно той да изкаже мнение: досега предимно кимаше енергично на всяка дума на Брад. — Предполагам, че достатъчно хора са сърдити за нещо на „Сейнт Осуалдс“ — продължи младият учител с тихия си глас. — Фалоу например. Или Найт.

— Найт?

Възцари се мълчание. В бурния развой на събитията почти бях забравил за избягалия си ученик.

— Найт не може да е виновен за това.

— Защо не? — попита Кийн. — От него може да се очаква.

О, да. От него наистина можеше да се очаква. Видях как лицето на Ерик Скуунз потъмня: той слушаше, а по безгрижните погледи на колегите можех да съдя, че и те следят разговора.

— Паролите на учителите не са трудни за отгатване — каза Мийк. — Имам предвид, че всеки с достъп до административните данни…

— Това е нелепо — обади се господин Брад. — Паролите са съвсем тайни.

— Вашата е „Аманда“ — каза Кийн усмихнат. — Името на дъщеря ви. Паролата на господин Бишъп е „Гоу, Джони, гоу“ — не е нужно голямо въображение, за да се сетиш, като се има предвид страстта му към спорта. На Джери вероятно е нещо от „Досиетата X“. Може би „Мълдър“ или „Скъли“.

Госпожица Деър се засмя.

— Кажете ми професионален шпионин ли сте, или това е само хоби?

— Просто внимавам — отговори Кийн.

Но Скуунз все още гледаше недоверчиво.

— Никой от нашите ученици не би се осмелил — каза той. — Още по-малко това мекотело.

— Защо? — попита Кийн.

— Просто не би дръзнал — презрително отвърна Скуунз. — За да тръгнеш срещу „Сейнт Осуалдс“, трябва кураж.

— Или мозък — каза Кийн. — Какво? Нима искате да ми кажете, че никога досега не се е случвало?