Джоан Харис
Джентълмени и играчи (53)

9

Няма нужда да казвам, че моят рожден ден беше тъжен. Въпреки това разбирах, че трябва да положа усилия, стиснах зъби и отворих подаръците си, които още стояха под леглото ми в красивите си опаковки. Имаше и писма — всички онези, които дотогава захвърлях с презрение. Сега попивах всяка дума, ровех се в редовете, за да открия ценните зрънца, които да довършат моето преобразяване.

„Скъпо мое сладкишче,

Надявам се, че получи дрехите, които ти изпратих. Дано да ти станат! В Париж всички деца около мен растат толкова бързо, а аз искам да изглеждаш добре, когато дойдеш. Сигурно няма да те позная. Трудно ми е да повярвам, че самата аз скоро ще навърша трийсет. Докторите казват, че не мога да имам други деца. Добре, че поне имам теб, любов моя. Сякаш Бог ми дава втори шанс.“

В пакетите имаше повече дрехи, отколкото можех да си представя. Детски костюмчета от „Прентан“ или „Галери Лафайет“, симпатични блузки в ярки цветове, две палта (червено за зимата и зелено за пролетта) и множество фланелки и шорти.

Полицаите се държаха много любезно с мен. И още как — бях в състояние на шок. Изпратиха една приятна дама да ми задава въпроси и аз отговарях с убедителна чистосърдечност и тук-таме някоя сълза. Няколко пъти ме похвалиха за смелостта ми. Майка ми се гордееше с мен, приятната дама от полицията — също, казваше, че скоро ще приключи и че аз трябва само да кажа истината, без да се боя от нищо.

Странно колко лесно хората вярват в най-лошото. Историята ми беше проста (открих, че елементарните лъжи са най-правдоподобни) и дамата от полицията ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва или да демонстрира недоверие.

Официално училището обяви случилото се за трагична злополука. Смъртта на баща ми удобно сложи край на разследването, като дори му спечели посмъртните симпатии на местната преса. Самоубийството му беше обяснено с непоносими угризения за смъртта на ученик, когото не е могъл да спаси, и всички други детайли, като например присъствието на загадъчното второ момче, бързо бяха забравени.

Госпожа Мичъл, която можеше да създаде проблеми, получи прилична компенсация и нова работа като секретарка на Бишъп — двамата доста се сприятелиха в седмиците след смъртта на Леон. Самият Бишъп, който наскоро беше повишен, получи предупреждение от директора, че по-нататъшно разследване на инцидента може както да накърни репутацията на „Сейнт Осуалдс“, така и да го лиши от поста Втори учител.

Оставаше Стрейтли. Той не беше по-различен от сега: преждевременно побелял симпатичен чудак, по-слаб, отколкото в момента, но все така несъразмерен, тромав, подобен на албатрос в прашната си тога и кожените си чехли. Леон не го уважаваше така, както го уважавах аз, смяташе го за безобиден клоун, приятен, умен, който не представлява заплаха. И все пак тъкмо Стрейтли беше най-близо до истината и само неговата самонадеяност — самонадеяност, типична за „Сейнт Осуалдс“ — му попречи да прозре очевидното.

Предполагам, че това би трябвало да ме радва. Но талант като моя жадува за признание и от всички обиди, които „Сейнт Осуалдс“ небрежно ми нанасяше през тези години, от обидата на Стрейтли ме заболя най-много. От изненадата — и снизхождението, — когато за втори път ме погледна и не ме видя.

Разбира се, тогава аз не разсъждавах трезво. Измъчвах се от вина, тревога, страх, тепърва ми предстоеше да науча една от най-поразителните и грижливо пазени в тайна житейски истини: че с времето угризенията, подобно на всичко останало, изчезват. Може би в онзи ден исках да ме хванат, да ми докажат, че Редът все още тържествува, да запазят мита за „Сейнт Осуалдс“ в сърцето ми; но най-вече след пет години в сянка най-после да заема мястото си на сцената.

А Стрейтли? В дългата ми партия срещу „Сейнт Осуалдс“ винаги Стрейтли — а не директорът — беше царят. Царят е мудна фигура, но силен противник. Въпреки това и пешка, ако е добре поставена, може да го унищожи. Не че го исках, не. Колкото и да беше абсурдно, аз исках не унищожението, а уважението, одобрението му. Толкова дълго бях невидимият дух в скърцащата машина на „Сейнт Осуалдс“. Сега исках той най-после да ме види — да ме забележи — и да признае ако не поражението, то поне отстъплението си.

Когато дойде у дома, аз седях в кухнята. Беше рожденият ми ден, тъкмо щяхме да вечеряме, с майка ми бяхме прекарали половината ден в обиколки по магазините, а другата половина — в кроене на планове за бъдещето.

На вратата се почука. Досещах се кой е. Разбирате ли, познавах го толкова добре, макар и от разстояние, че очаквах посещението му. Знаех, че от всички той последен би приел лесното пред справедливото решение. Строг, но справедлив — такъв беше Рой Стрейтли — с природна склонност да вярва в доброто у всеки. Нито репутацията на Джон, нито заплахите на новия директор, нито последната статия в „Икзаминър“ можеха да го откажат от убеждението му. Дори възможното петно върху репутацията на „Сейнт Осуалдс“ беше второстепенно в сравнение с това. Стрейтли беше класен ръководител на Леон, а за учител като него момчетата му бяха на първо място.

Отначало майка ми не го пускаше да влезе. Беше ми казала, че е идвал вече два пъти, но единия път ме е заварил в леглото, а другия — да меря новите си парижки дрехи от многото пакети, изпратени по-рано.

— Госпожо Снайд, може ли да вляза за момент?

Гласът на майка ми с новите й закръглени гласни прозвуча непознато зад кухненската врата.

— Казах ви, господин Стрейтли, последните двайсет и четири часа бяха много тежки за нас и не мисля…

Още тогава разбрах, че се чувства неудобно в присъствието на жени. Надзърнах през открехнатата врата и го видях в рамка от нощен мрак, свел глава, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на старото си сако от туид.

Пред него стоеше майка ми, готова да се опълчи, цялата в парижки перли и пастелни тонове. Това го смути, този женски темперамент. По-лесно би му било да говори с баща ми, да мине направо на въпроса, кратко и ясно.

— Дали може само да разменя две думи с детето ви?

Погледнах отражението си в чайника. Под грижите на майка си сега изглеждах добре. Косата ми беше гладка и стилно подстригана, лицето ми — чисто, в новите си дрехи изглеждах великолепно. Свалих очилата си. Знаех, че номерът ще мине, а освен това исках да го видя — да го видя и той да ме види.

— Господин Стрейтли, повярвайте, не можем с нищо…

Аз бутнах вратата на кухнята. Той бързо вдигна глава. За пръв път застанах пред него с истинската си самоличност. Майка ми се приближи, готова да ме грабне при първия признак на безпокойство. Рой Стрейтли пристъпи към мен, усетих успокояващата миризма на тебеширен прах, „Голоаз“ и нафталин. Зачудих се какво ли ще каже, ако го поздравя на латински — изкушението бе почти неустоимо — но после си припомних, че играя роля. Щеше ли да ме познае в тази нова роля?

В първия миг си помислих, че ще ме познае. Погледът му беше проницателен. Сини, леко зачервени очи, които се присвиха, когато се спряха на моите. Протегнах ръка и поех дебелите му пръсти в хладната си длан. Спомних си за всички пъти, в които се бяхме сблъсквали в Камбанарията, за всички неща, на които неволно ме бе научил. Щеше ли да ме види сега? Щеше ли?

Видях как ме измери с поглед, как забеляза чистото ми лице, пуловера в пастелен цвят, чорапите до коленете и лъснатите обувки. Не беше очаквал да види това. Едва успях да потисна усмивката си. Майка ми също го забеляза и се усмихна, горда с постижението си. И имаше защо: това преображение беше изцяло нейно дело.

— Добър вечер — каза той. — Нямах намерение да се натрапвам. Аз съм господин Стрейтли. Класният ръководител на Леон Мичъл.

— Приятно ми е, сър — отговорих. — Аз съм Джулия Снайд.