Джоан Харис
Джентълмени и играчи (39)

4

Вторник, 2 ноември

Моят ученик пак стигна до вестниците. Този път в националния печат, което ме изпълва с гордост (разбира се, Къртицата Мол му помогна малко, но рано или късно той щеше да го направи и сам).

„Дейли Мейл“ обвинява родителите, „Гардиън“ го представя като жертва, „Телеграф“ е прибавил обзорна статия за вандализма и как да се борим с него. Всичко това много ме радва; имаше и сълзливо телевизионно обръщение на майката на Найт, която уверяваше Колин, че нищо лошо няма да му се случи, и го молеше да се върне у дома.

Бишъп беше отстранен до приключване на разследването. Не се учудвам: нещата, които намериха в компютъра му, със сигурност са допринесли за това. Джери Грахфогел също трябва вече да е арестуван, а много скоро ще последват и други арести. Новината връхлетя училището като бомба — онази бомба със закъснител, която заложих в началото на триместъра.

Вирус за премахване на защитите. Старателно подбрани интернет линкове. Писма, изпратени до и от личната поща на Найт до хотмейл адрес, достъпен от училищната мрежа. Колекция от картинки, предимно снимки, но и няколко интересни клипа, изпратени до адреси на учители и свалени в защитени с пароли файлове.

Разбира се, нищо от това не би излязло наяве, ако полицията не се беше заела да разследва електронната кореспонденция на Колин Найт. Но във времето на интернет чатовете и виртуалните хищници човек трябва да покрива всички бази.

Найт отговаряше на профила за жертва — самотен младеж, непопулярен в училище. Знаех, че рано или късно ще направят връзката. Те я направиха рано. Господин Брад помогна, преглеждайки системата след заразяването с вируса. Останалото беше само въпрос на проследяване.

Нататък е просто. Това е урок, който хората от „Сейнт Осуалдс“ тепърва трябва да научат и който аз научих преди около десет години. Толкова са самодоволни тези хора, толкова арогантни и наивни. Те трябва да разберат това, което аз разбрах пред голямата табела „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“: че правилата и законите на света се крепят на същата опасна смесица от блъф и самонадеяност, че всяко правило може да бъде нарушено, че прекрачването на границата, подобно на всяко друго престъпление, остава безнаказано, когато няма кой да го види. Това е важен урок в образованието на всяко дете — а както казваше баща ми, образованието е най-ценното нещо на света.

Но защо? — чувам ви да питате. Понякога и аз се питам същото. Защо го правя? Защо упорствам след толкова години?

Отмъщение? Де да беше толкова просто. Но и вие, и аз знаем, че е далеч по-сложно. Признавам, че отмъщението е една от причините. Отмъщение за Джулиан Пинчбек може би, за хленчещото страхливо дете, което се криеше в ъглите и отчаяно искаше да бъде някой друг.

За себе си? Сега се харесвам. Аз съм стабилна личност. Имам работа, в която проявявам неочакван талант. „Сейнт Осуалдс“ може все така да не ме вижда, но аз усъвършенствах ролята си и сега тя не се свежда до проста измама. За пръв път ми хрумва, че мога да се задържа тук по-дълго.

Със сигурност идеята ме изкушава. Началото ми е обещаващо, а в периоди на революция редовите офицери бързо се издигат в йерархията. Може да се окажа един от тези офицери. Да получа всичко — всичко, което „Сейнт Осуалдс“ може да предложи: пагони, оръжие и слава.

Чудя се дали да приема.

Пинчбек би се зарадвал от сърце на такава възможност. Разбира се, ако не щастлив, Пинчбек беше доволен, че може да остане незабелязан. Но аз не съм той.

Какво искам тогава?

Какво искам най-много от всичко?

Ако беше въпрос само на отмъщение, аз можех просто да запаля основната сграда вместо къщата на портиера и да оставя цялото гнездо на оси да изгори. Можех да сложа арсеник в чайника или кокаин в оранжадата. Но тогава нямаше да е толкова забавно, нали? Всеки може да го направи. Но никой не би направил това, което правя аз, никой никога не го е правил. И все пак едно нещо липсва от картината на победата ми. Моето лице. Лицето на художника сред тълпата на фона. И с течение на времето тази дребна липса става все по-голяма.

Поглед. Едно от значенията на тази дума означава „представа, гледище“. Основното й значение обаче е „насочване на очите към нещо“. Това — да ме видят — е единственото ми желание, да не бъда просто бегла фигура в далечината, дванайсетият човек в мача между Джентълмени и Играчи. Дори невидимите могат да хвърлят сенки, но моята сянка, издължила се с годините, се е изгубила в мрачните коридори на „Сейнт Осуалдс“.

Но стига толкова. Вече се започна. Името Снайд вече се споменава. Също и това на Пинчбек. И преди да свърши, докато „Сейнт Осуалдс“ се приближава към неизбежната си съдба, аз ви обещавам: ще ме видят.

Междувременно се задоволявам с преподаване. Но по моя предмет няма изпити. Единствено тест по оцеляване. В това аз имам известен опит — в края на краищата училището „Сънибанк Парк“ все трябва да ме е научило на нещо — но ми харесва да мисля, че останалото е природен талант. В „Сейнт Осуалдс“ моята дарба щеше да се рафинира и на нейно място да дойдат латинският, Шекспир и всички удобни осигуровки на този толкова привилегирован свят. На първо място „Сейнт Осуалдс“ те учи на конформизъм, на отборен дух, на игра по правилата. Игра, в която Пат Бишъп няма равен на себе си, което го прави най-подходящата първа жертва.

Както вече казах, за да повалиш „Сейнт Осуалдс“, трябва да удариш в сърцето, не в главата. А Бишъп е сърцето на училището: добродушен, честен, уважаван и обичан както от ученици, така и от учители. Приятел на изпадналите в беда, силна ръка за слабите, съвест, треньор, вдъхновение. Истински мъж, спортист, джентълмен, човек, който не прехвърля задачите си на другите, а работи неуморно и с радост за доброто на „Сейнт Осуалдс“. Той никога не се е женил — как би могъл? Точно като при Стрейтли, предаността му към училището изключва възможността за нормален семеен живот. Някои долни хора биха могли да си помислят, че има други предпочитания. Особено в този климат, където простото желание да работиш с деца може да бъде основателен повод за подозрения. Но Бишъп? Бишъп?

Никой не вярва в това, но в учителската стая вече цари разделение. Едни гневно се възмущават от немислимото обвинение (Стрейтли е сред тях). Други (Боб Стрейндж, семейство Нейшън, Джеф Лайт, Пади Макдонаф) тихо разговарят помежду си. Откъслечни клишета и догадки — „Няма дим без огън“, „Винаги ми се е струвал прекалено свестен“, „Доста беше близък с момчетата — разбирате какво имам предвид“ — се носеха из стаята като димни кръгчета.

Поразително е с каква лекота приятелите стават неприятели, след като страхът и личният интерес изместят другарските отношения. Трябваше да го предположа; сега вече сигурно и Бишъп е започнал да го забелязва.

Има три стадия на реакция на подобно обвинение. Първият — отричане. Вторият — гняв. Третият — капитулация. Баща ми, разбира се, се призна за виновен от самото начало. Нечленоразделно, гневно, смутено. Пат Бишъп сигурно е изиграл по-добър спектакъл. Вторият учител на „Сейнт Осуалдс“ не е човек, който лесно се сплашва. Но доказателствата бяха налице, не можеха да се отрекат. Разговори в чата, водени след часовете от защитения му с парола компютър в „Сейнт Осуалдс“. Текстово съобщение, изпратено от телефона на Найт до този на Бишъп вечерта, когато избухна пожарът. Картинки в паметта на компютъра. Много картинки, все на момчета, някои изобразяващи неща, за които Пат в своята невинност дори не е чувал.

Разбира се, той отрече. Първо с мрачно учудване. После с ужас, възмущение, гняв, а накрая със сълзливо объркване, което го уличи дори повече от доказателствата, намерени от полицията.

Претърсиха къщата му. Прибраха много снимки в качеството на доказателства. Училищни снимки: на отбори по ръгби, на ученици на Бишъп през различните години, които се усмихваха по стените, без да подозират, че един ден ще бъдат използвани като доказателства. Имаше и албуми. Десетки албуми, пълни със снимки на момчета на училищни екскурзии, мачове на чужд терен, дни преди завършването, момчета в лодки на някаква река в Уелс, момчета, голи до кръста край морето, застанали в редици, гладки крака, разрошени коси, млади лица, усмихващи се пред обектива.

Толкова много момчета, казваха те. Не е ли малко… необичайно?

Разбира се, Бишъп възрази. Той е учител, всички учители пазят такива неща. Стрейтли би могъл да им го каже: как година след година нито един ученик не се забравя, как някои лица се задържат дълго в паметта. Толкова много момчета, сменящи се като сезоните. Естествено е да чувстваш известна носталгия, още по-естествено е в отсъствието на свое семейство да се привържеш към момчетата, на които преподаваш, да се привържеш и…

Как точно да се привържеш? Ето тук беше мръсният момент. Те го надушиха въпреки протестите му, наобиколиха го като хиени. Той отрече с погнуса. Но те бяха любезни, говореха за стрес, за преумора, за помощ.

Компютърът му беше защитен с парола. Разбира се, някой друг би могъл да я научи. Някой друг би могъл да използва компютъра му. Някой друг би могъл да запише картинките там. Но кредитната карта, използвана за плащането на снимките, беше неговата. Банката го потвърди и Бишъп изобщо не можа да обясни как със собствената му кредитна карта е било платено за свалянето на стотици снимки в компютъра в кабинета му.

Позволете ни да ви помогнем, господин Бишъп.

Ха, знам ги тези приказки. Но те напипаха ахилесовата му пета: не похотливостта, както очакваха, а нещо далеч по-опасно — желанието да получи одобрение. Фаталният му стремеж да се хареса.

Кажи ни за момчетата, Пат.

Повечето хора не забелязват това у него. Виждат едрото му телосложение, силата му, безрезервната му преданост. Зад всичко това той е жалко създание, неспокоен, несигурен, с вечните си кросове отчаяно се стреми да излезе напред. Но „Сейнт Осуалдс“ е взискателен учител с отлична памет. Нищо не забравя, нищо не прощава. Дори в кариерата на Бишъп е имало провали, погрешни съждения. Той го знае, както и аз, но момчетата са неговата гаранция. Щастливите им лица му казват, че е успял. Младостта им го стимулира…

Мръснишки смях в залата.

Не, няма предвид това.

Тогава какво точно има предвид? Отново се скупчват около него като кучета около мечка. Като малките момчета около баща ми, докато той ругае и кълне, едрият му задник стърчи от седалката на Адската машина, а те крещят и подскачат.

Кажи ни за момчетата, Пат.

Кажи ни за Найт.

— Ама че идиот — каза Роуч днес в Стаята на учителя. — Колко глупав трябва да е човек, за да използва собственото си име и кредитна карта?

Макар още да не го подозира, самият Роуч е в опасност. Няколко нишки водят към него, а близостта му с Джеф Лайт и Джери Грахфогел е очевидна. Горкият Джери, доколкото чух, вече го разследват, макар че слабите му нерви го правят неблагонадежден свидетел. Интернет порнография е намерена и в неговия компютър, също платена с кредитната му карта.

— Винаги съм знаел, че е особняк — каза Лайт. — Голям приятел с момчетата, разбираш ли какво искам да кажа?

Роуч кимна.

— Това само идва да покаже, че в днешно време не можеш да бъдеш сигурен в никого — каза той.

Колко вярно. Следях разговора отдалеч с известна доза иронично учудване. Господата от „Сейнт Осуалдс“ са доверчиви хора: оставят ключове в джобовете на саката, които мятат по облегалките на столовете, държат портфейли в чекмеджетата на бюрата си, не заключват кабинетите си. Кражбата на кредитна карта е нищо работа, не се изисква ловкост и обикновено картата дори може да се върне на мястото й, преди собственикът да е забелязал, че я няма.

Картата на Роуч е единствената, която не успях да върна — той веднага я обяви за изчезнала и не ми даде време за това — но Бишъп, Лайт и Грахфогел нямат оправдание. Единственото, за което съжалявам, е, че не успях да натопя и Рой Стрейтли — би било гениално с един замах да пратя всички по дяволите — но старата лисица дори няма кредитна карта, а и не знам дали е достатъчно компютърно грамотен, за да знае как се пуска компютър.

Все пак това може да се промени. Играта между него и мен едва сега започва, а толкова отдавна я планирам, че не ми се иска да свърши така бързо. Той вече е на ръба на отстраняването, стои в училище само поради отсъствието на Втория учител, а отчайващият недостиг на учители в неговата катедра го прави — макар и само докато трае кризата — незаменим.

В петък има рожден ден. В Нощта на кладите: предполагам, че го очаква с ужас, при старите хора често е така. Трябва да му изпратя подарък, нещо приятно, което да отвлече мислите му от неприятностите през седмицата. Засега нямам никакви идеи, но и напоследък не ми остава свободно време.

Дайте ми време.