Джоан Харис
Джентълмени и играчи (42)

7

Четвъртък, 4 ноември

Колко неприятно. И то точно когато бях на път да се разправя окончателно с Бишъп. За да се почувствам по-добре, отидох в интернет клуба в града, влязох в хотмейлската поща на Найт (полицията със сигурност вече я следи) и изпратих няколко приятно обидни съобщения до избрани учители от „Сейнт Осуалдс“. Това донякъде ме разсея от яда ми, а и ще продължи да подхранва надеждата, че Найт е още жив.

После се прибрах в апартамента си, където изпратих нова статия от Къртицата Мол в „Икзаминър“. Изпратих и есемес до мобилния телефон на Дивайн, а след това се обадих на Бишъп с променен глас и провинциален акцент. Това ме накара да се почувствам по-добре — чудно как като се занимаваш с досадни неща, настроението ти може да се разведри — и след като си поех дъх, позвъних, за да предам отровното си съобщение.

Гласът му ми се стори по-дебел от обикновено, сякаш беше на лекарства. Разбира се, вече наближаваше полунощ, така че можеше и да е сънен. Аз лично не се нуждая от много сън — три-четири часа обикновено са ми достатъчни — и рядко сънувам. Винаги се чудя на хората, които рухват, когато спят по-малко от осем или десет часа и, струва ми се, през половината време сънуват: безполезни, накъсани сънища, които след това разказват на другите. Предполагам, че Бишъп спи много, сънува ярки сънища и е привърженик на фройдисткия анализ. Не тази вечер. Тази вечер в главата му ще се въртят тревожни мисли.

След час отново се обадих. Този път гласът на Бишъп звучеше дрезгаво като на баща ми след тежка нощ.

— Какво искаш? — изрева той като бик и нещо изпука по трасето.

— Знаеш какво искаме. — Винаги е полезно да говориш от името на няколко души, когато подклаждаш параноя. — Искаме справедливост. Искаме да си получиш заслуженото, мръсен перверзник.

Разбира се, досега вече трябваше да е затворил. Но Бишъп никога не е бил от досетливите. Вместо това той избухна, опита се да възрази:

— Анонимни обаждания? Само това ли можете? Нека ви кажа нещо…

— Не, Бишъп. Ние ще ти кажем. — Гласът ми забръждя, тънък и пакостлив, придружен със статично електричество. — Знаем какво си направил. Знаем къде живееш. Ще ни паднеш. Само въпрос на време е.

Щрак.

Нищо сложно, както виждате. Но вече свърши отлична работа при Грахфогел, който сега изобщо не си включва телефона. Впрочем тази вечер се разходих до дома му, просто за всеки случай. По едно време ми се стори, че някой наднича иззад пердетата на всекидневната, но аз бях с ръкавици и качулка и знаех, че той не би се осмелил да излезе навън.

Накрая за трети път позвъних на Бишъп.

— Близо сме — казах с тънък глас.

— Кои сте вие? — Този път той беше нащрек и тонът му беше по-рязък. — Какво искате, за бога?

Щрак.

После — у дома и в леглото за следващите четири часа. Тази нощ сънувах.