Джоан Харис
Джентълмени и играчи (10)

8

Дълго време се колебах дали да отида на срещата с Леон. Исках да го видя — повече от всичко на света исках да бъдем приятели, — но тази граница досега не бях прекрачвал и залогът беше по-голям от всякога. Все пак харесвах Леон — харесах го още от пръв поглед — и това ми вдъхна смелост. В моето училище всеки, който говореше с мен, рискуваше да си навлече гнева на моите мъчители. Леон беше от друг свят. Въпреки дългата коса и срязаната вратовръзка той беше вътрешен човек.

Не се върнах в часа по физическо. На следващия ден щях да фалшифицирам писмо от баща си, в което се съобщава за пристъп на астма, получен по време на бягането, поради който занапред не бива да бягам.

Не съжалявах. Мразех физическото. Особено мразех господин Брей, учителя, с фалшивия му тен и златния синджир на врата, с неандерталските му шеги пред малкия кръг от подмазвачи по адрес на слабите, тромавите, непохватните, неудачниците като мен. Затова се скрих зад спортната зала, все още в униформата на „Сейнт Осуалдс“, и с трепет зачаках звънеца за края на часовете.

Никой не ме поглеждаше, никой не поставяше под въпрос правото ми да стоя тук. Край мен тичаха ученици — едни по пуловери или по ризи, други още в спортните си екипи — качваха се в спрелите коли, спъваха се в бухалки за крикет, разменяха си шеги, книги, бележки за домашните. Едър развълнуван мъж подреждаше момчетата на опашка за автобуса — това беше господин Бишъп, учителят по физика — а по-възрастен мъж в черно-червена тога стоеше на вратата на параклиса.

Знаех, че това е бившият директор, доктор Шейкшафт. Баща ми говореше за него с уважение и страхопочитание — в края на краищата, той му беше дал тази работа. „От старата школа — отбелязваше баща ми с одобрение, — строг, но справедлив. Да се надяваме, че новият ще е поне наполовина добър като него.“

Официално, разбира се, не бях наясно с причините, довели до назначаването на новия директор. Баща ми можеше да се държи неочаквано пуритански по някои въпроси и вероятно му се е струвало нелоялно към „Сейнт Осуалдс“ да обсъжда това с мен. Но някои местни вестници бяха надушили основното, а детайлите успях да науча от подслушани разговори между баща ми и Пепси: за да се избегнат слуховете, старият директор трябваше да остане на поста си до края на триместъра, уж за да въведе новия в работата и да му помогне да се установи, след което щеше да напусне с прилична пенсия от Тръста. „Сейнт Осуалдс“ се грижеше за хората си: щеше да има и щедро извънсъдебно споразумение за засегнатите страни с уговорката, че обстоятелствата около случилото се не бива да се обсъждат.

Затова от мястото си край портала аз с любопитство наблюдавах доктор Шейкшафт. Човек с грубо лице на около шестдесет, не толкова едър, колкото Бишъп, но със същото телосложение на бивш ръгбист, той се извисяваше над учениците като стар гаргойл. От баща си знаех, че е привърженик на боя с пръчки — „Правилно, ще научи момчетата на дисциплина“. В моето училище пръчката беше забранена от години. Вместо нея учители като госпожица Потс и госпожица Маколи предпочитаха подхода на разбирането, според който хулиганите и побойниците се приканваха да обсъдят чувствата си, преди да получат забележка.

Господин Брей, самият той бивш побойник, предпочиташе директния подход, доста сходен с този на баща ми, в който пострадалият се съветваше „да спре да хленчи и да води сам своите битки, за бога“. Замислих се за естеството на битката, довела до принудителното пенсиониране на директора, и за това как се е водила. Продължавах да се питам за това и десет минути по-късно, когато дойде Леон.

— Хей, Пинчбек. — Той носеше пуловера си метнат на рамо, а ризата му беше разпасана. Срязаната вратовръзка висеше от яката му като език. — Какво правиш?

Преглътнах и си придадох небрежен вид.

— Нищо особено. Как мина с Квазимодо?

— Pactum factum^[1] — отговори Леон усмихнат. — Както се очакваше, в петък съм наказан да остана след часовете.

— Лош късмет — аз поклатих глава. — Какво направи?

Той махна с ръка.

— А, нищо. Излях си чувствата на чина. Искаш ли да отидем в града?

Бързо запресмятах: можех да закъснея с един час, баща ми трябваше да прави редовната си обиколка — да заключва врати, да събира ключове — и нямаше да се прибере преди пет. Пепси, ако изобщо я заварех вкъщи, щеше да гледа телевизия или да приготвя вечеря. Тя отдавна беше изоставила опитите да се сприятели с мен, така че аз имах свободно време.

 

 

Представете си този час, ако можете. Леон имаше малко пари и ние пихме кафе с понички в малката закусвалня до гарата, после обиколихме музикалните магазини, където той пренебрежително определи вкусовете ми като „банални“ и изрази предпочитание към групи като „Странглърс“ и „Скуийз“. Имаше един неприятен момент, когато минахме покрай група момичета от моето училище, и още по-неприятен, когато бялото капри на господин Брей спря на светофара, докато пресичахме улицата, но аз скоро осъзнах, че униформата от „Сейнт Осуалдс“ ме прави наистина невидим призрак.

За няколко секунди господин Брей и аз бяхме толкова близо един до друг, че можехме да се докоснем. Зачудих се какво би станало, ако почукам по прозореца и кажа:

— Вие сте пълен и абсолютен podex, сър.

Мисълта ме накара да избухна в такъв бурен и внезапен смях, че едва успях да си поема дъх.

— Кого гледаш? — попита Леон, забелязал накъде гледам.

— Никого — побързах да отвърна аз. — Един тип.

— Момичето, глупак!

— А!

То седеше на седалката до шофьора, леко обърнато към него. Познах я: Трейси Дилейси, с две години по-голяма от мен, звездата на горните класове. Беше с поличка за тенис, показно кръстосала крака.

— Банална е — казах аз, използвайки думата на Леон.

— Аз бих излязъл с нея — отбеляза Леон.

— Наистина ли?

— А ти?

Помислих си за Трейси с тупираната й коса и сладникавия й мирис на дъвка.

— Ъ-ъ-ъ… може би — отвърнах без ентусиазъм.

Малката кола потегли и Леон се усмихна.

 

 

Новият ми приятел беше в Дом „Амадеус“. Родителите му — университетски преподавател и държавна служителка — бяха разведени („но няма проблем, получавам джобни и от двамата“). Той имаше по-малка сестра Шарлот, куче на име Капитан Благоразумие, личен психотерапевт, електрическа китара и както ми се струваше, неограничена свобода.

— Майка ми казва, че трябва да се образовам извън рамките на патриархалната юдео-християнска система. Тя не одобрява „Сейнт Оз“, но баща ми е този, който плаща. Той е възпитаник на Итън. Казва, че учениците в държавните училища са пролетарии.

— Така е.

Опитах се да се сетя за нещо вярно, което да кажа за своите родители, но не можах: за по-малко от час запознанство вече имах чувството, че това момче е заело по-голямо място в сърцето ми, отколкото Джон или Шарън Снайд.

Затова най-безцеремонно си съчиних други родители. Майка ми беше умряла, баща ми беше полицейски инспектор (най-важният пост, който можех да измисля по онова време). През половината година живеех при баща си, а през другата — при чичо си в града.

— Дойдох в „Сейнт Осуалдс“ по средата на учебната година — обясних аз. — Отскоро съм тук.

Леон кимна.

— Така ли? Предположих, че може да си новобранец. Какво стана на другото място, да не са те изгонили?

Предположението му ме поласка.

— Там беше същинска дупка. Баща ми ме премести.

— Мен ме изхвърлиха от последното училище — каза Леон. — Баща ми побесня. Плащаше им по десет хиляди годишно, а те ме изритаха при първото провинение. Какво ще кажеш? Човек би си помислил, че за тези пари ще се стараят повече, нали? Така или иначе, има и по-зле от „Сейнт Оз“. Особено след като старият мръсник Шейкшафт си отива…

Разбрах, че сега е моментът.

— Впрочем, защо си отива?

Леон присмехулно се ококори.

— Ама ти наистина си новобранец! — той понижи тон. — Ще го кажа така: чух, че този път Шейкшафт е правил нещо повече от шейкове.

 

 

Оттогава нещата се промениха дори в „Сейнт Осуалдс“. В онези дни скандалите се потушаваха с пари. Сега е друго. Вече никой не се залъгва от външния блясък на сградата: разрухата прозира иззад него. Зданието е крехко: един добре премерен удар може да го събори. Хвърлен камък или нещо друго.

 

 

Лесно ми е да се отъждествя с момче като Найт. Дребен, мършав, непохватен, явен аутсайдер. Пренебрегван от съучениците си — не заради религиозната си принадлежност, а по друга, по-съществена причина. Той не може да я промени, тя е в очертанията на лицето му, в невзрачния цвят на рядката му коса, в дължината на костите му. Сега семейството му може да е богато, но вековете на бедност са дълбоко вкоренени в него. Знам. „Сейнт Осуалдс“ приема такива като него с нежелание в период на финансова нестабилност, но Найт никога няма да се впише в тази среда. Името му никога няма да бъде издълбано на Почетните дъски. Учителите постоянно ще забравят как се казва. Той няма да играе в нито един отбор. Опитите му да спечели благоразположение винаги ще завършват с неуспех. В очите му се чете нещо, което ми е добре познато: недоверчивият, злопаметен поглед на дете, отдавна престанало да се бори за признание. Единственото, което му остава, е да мрази.

Разбира се, почти веднага научих за сцената със Стрейтли. В „Сейнт Осуалдс“ слуховете се разнасят бързо, всяка случка става известна още същия ден. Днешният ден беше особено лош за Колин Найт. Разправия със Стрейтли по време на проверка, през междучасието — инцидент с изгубено домашно за часа на Роби Роуч, на обяд — сбиване с Джаксън от същия клас, в резултат на което Джаксън беше изпратен у дома със счупен нос, а Найт бе отстранен от училище за една седмица.

Когато това се случи, аз дежурех на двора. Видях Найт с оранжев комбинезон да събира боклуци край лехите с рози. Хитро, жестоко наказание, далеч по-унизително от преписването на латински поеми или оставането след часовете. Доколкото ми е известно, само Рой Стрейтли го прилага. Това е същият вид комбинезон, който баща ми носеше навремето и с който сега ходи малоумникът Джими: широк, яркооранжев, видим от всички части на двора. Всеки, който го носи, е лесна мишена.

Найт правеше неуспешни опити да се скрие зад ъгъла на сградата. Там се беше събрала група по-малки момчета, които му се присмиваха и му сочеха боклуците, които е пропуснал да събере. Джаксън — дребно, агресивно момче, което знае, че само наличието на неудачник като Найт спасява самия него от подигравки — обикаляше наоколо с няколко по-големи ученици. Пат Бишъп беше дежурен, но стоеше сред тълпа момчета по-далеч, в другия край на игрището за крикет. Роуч, учителят по история, също беше дежурен, но явно предпочиташе да разговаря с група ученици от най-горния клас, вместо да се занимава с дисциплината.

Аз отидох при Найт.

— Не изглежда много забавно.

Той намусено поклати глава. Цялото му лице беше бледожълто, с изключение на две зачервени петна на скулите. Джаксън, който ме наблюдаваше, се отдели от групата и предпазливо се приближи. Забелязах как ме измерва с поглед, сякаш иска да прецени дали представлявам заплаха. Така правят чакалите, когато обикалят около умиращо животно.

— Искаш ли да му помогнеш? — рязко попитах аз и Джаксън побърза да се върне при групичката си.

Найт ме погледна с плаха благодарност.

— Не е честно — тихо каза той. — Вечно се заяждате с мен.

Кимнах съчувствено.

— Знам.

— Знаете?

— О, да — спокойно отвърнах аз. — Наблюдавам те.

Найт ме погледна. Очите му бяха блестящи, тъмни, изпълнени с абсурдна надежда.

— Чуй ме, Колин — нали така се казваш?

Той кимна.

— Трябва да се научиш да отвръщаш — казах аз. — Не бъди жертва. Накарай ги да си платят.

— Да си платят? — Найт ме погледна озадачен.

— Защо не?

— Ще загазя.

— Вече не си ли загазил?

Той ме погледна.

— Какво ще загубиш?

Тогава удари последният звънец и аз нямах време да кажа нищо повече, но и не се налагаше: семето беше посято. Обнадежденият поглед на Найт ме проследи по двора и на обяд вече имаше резултат: Джаксън лежеше на земята, Найт — отгоре му, Роуч тичаше към тях със свирка в уста, а останалите гледаха стъписани как жертвата най-после отвръща на удара.

 

 

Разбирате ли, имах нужда от съюзници. Не сред колегите, а сред по-нисшите стъпала на „Сейнт Осуалдс“. Ударех ли в основата, главата щеше да падне. Изпитвах бегло съжаление към нищо неподозиращия Найт, който щеше да бъде моята жертва, но си казвах, че никоя война не може без жертви и че ако нещата вървят по план, тук ще паднат още много, преди основите на „Сейнт Осуалдс“ да рухнат сред повалени идоли и разбити мечти.