Джоан Харис
Джентълмени и играчи (55)

11

След това се преместихме в Париж. Нов живот, казваше майка ми, ново начало за малкото й момиче. Но не беше толкова просто. Не ми харесваше в Париж. Липсваше ми къщата, гората и успокояващото ухание на окосена трева над полетата. Майка ми се зае да ме отучва от момчешките ми навици, за които, разбира се, обвиняваше баща ми. Той винаги бе искал да има син. Майка ми оплакваше късо подстриганата ми коса, кльощавите ми гърди, одраните ми колене. Благодарение на Джон, казваше тя, аз приличах повече на мръсно малко момче, отколкото на прекрасната дъщеря от мечтите й. Но това щеше да се промени. Трябваше ми само време, за да разцъфна.

Бог ми е свидетел, че се опитвах. Имаше безкрайни обиколки по магазините, часове при шивач, посещения в козметични салони. Всяко момиче би мечтало за такива грижи, да бъде Джиджи, да бъде Елиза, да се превърне от грозно патенце в красив лебед. Поне това беше мечтата на майка ми. И тя сега й се наслаждаваше, като доволно се суетеше около живата си кукла.

Сега, разбира се, почти не са останали следи от грижите на майка ми. Външният ми вид е по-претенциозен и далеч по-ненатрапчив. Френският ми е добър благодарение на четирите години в Париж и макар че така и не постигнах съвършенство, ако се вярва на майка ми, аз мисля, че притежавам известен стил. Освен това имам ненормално високо самочувствие, или поне така твърди психоаналитикът ми, което понякога избива до патологични крайности. Може и така да е, но при липсата на родители къде едно дете би могло да намери одобрение?

Когато станах на четиринайсет, майка ми осъзна, че никога няма да бъда хубавица. Не бях подходящият тип. Типично английски стил, както обичаше да повтаря козметичката (кучка!). Късите полички и изисканите костюмчета, които стояха толкова добре на френските момичета, ме правеха да изглеждам нелепо, затова скоро ги замених за джинсите, спортните блузи и маратонките от детството си. Отказвах да се гримирам и се подстригвах късо. Вече не приличах на момче, но беше очевидно и че никога няма да бъда Одри Хепбърн.

Майка ми не беше чак толкова разочарована, колкото би могло да се очаква. Въпреки големите й надежди ние не успяхме да се привържем една към друга. Нямахме почти нищо общо помежду си и в един момент тя се умори да полага усилия. По-важното беше, че тя и Ксавие най-после постигнаха това, което се смяташе за невъзможно — бебе чудо, което се роди през август следващата година.

Е, тогава всичко се промени. За една нощ аз се превърнах в бреме. Бебето чудо — кръстиха го Аделин — практически ме обезцени и нито майка ми, нито Ксавие (който поначало имаше особено мнение) вече се интересуваха от тромавото момиче тийнейджър. Отново напук на всичко станах невидима.

О, не мога да кажа, че съм страдала. Не за това, във всеки случай. Нямах нищо против Аделин, която просто беше едно ревящо розово вързопче. Това, което ме вбесяваше, беше обещанието — обещанието за нещо, отнето още преди реално да го получа. Фактът, че не го исках, нямаше значение. Важна беше неблагодарността на майка ми. В края на краищата аз бях направила жертви за нея. Заради нея бях напуснала „Сейнт Осуалдс“. И сега повече от всякога „Сейнт Осуалдс“ ме примамваше като изгубения Рай. Бях забравила как го мразех, как години наред воювах срещу него, как уби приятеля ми, баща ми, детството ми — всичко с един замах. Мислех за него през цялото време и ми се струваше, че само в „Сейнт Осуалдс“ съм се чувствала истински жива. Там имах мечти, там изпитвах радост, омраза, желание. Там бях герой, бунтар. Сега бях просто намусено дете тийнейджър с пастрок и майка, която крие възрастта си.

Сега го знам: бях се пристрастила и „Сейнт Осуалдс“ беше моят наркотик. Ден и нощ мечтаех за него, търсех жалки заместители. Те бързо ме отегчаваха: моето училище беше скучно и най-дръзките му бунтари се занимаваха с безобидни пакости — малко секс, малко бягства от час, малко леки, безинтересни наркотици. С Леон бяхме правили далеч по-вълнуващи неща години по-рано. Исках още, исках анархия, исках всичко.

По онова време не съзнавах, че поведението ми започва да привлича вниманието. Бях млада, гневна, опиянена. Може би ще кажете, че „Сейнт Осуалдс“ ме е разглезил, че съм била като студент от университета, върнат обратно в детската градина и принуден да чупи играчки и да обръща маси. Приятно ми беше да ме смятат за лошо дете. Не ми пукаше, подигравах се на учителите, пиех, пушех, правех припрян (и за мен незадоволителен) секс с момчета от други училища.

Промяната дойде по най-обикновения начин. Майка ми и Ксавие, за които предполагах, че са изцяло погълнати от бебето чудо, за да забелязват другото си дете, ме наблюдаваха по-старателно, отколкото си мислех. След кратко претърсване на стаята ми те намериха претекста, който търсеха: пет грама хашиш, пакетче презервативи и четири хапчета екстази, загърнати в хартия.

Детски дреболии, нищо повече. Всеки нормален родител би забравил за това, но Шарън промърмори нещо за предишния ми начин на живот, премести ме в друго училище и — най-голямото наказание — ме записа на детски психолог, който, както каза, бързо ще ме оправи.

Не мисля, че по природа съм злобен човек. Винаги когато съм предприемала нещо, то е било в резултат на непоносима провокация. Но това беше повече, отколкото можех да понеса. Не си губих времето в безполезен протест. Вместо това, за голямо учудване на майка ми, се стараех да угодя на всички. Детският психолог — жена на име Мартин, която носеше обеци със сребърни котенца — заяви, че напредвам и аз всеки ден й давах каквото иска, докато я подчиня на себе си.

Можете да говорите каквото искате за образованието ми, но аз имам доста обширни общи познания. За това трябва да благодаря на библиотеката в „Сейнт Осуалдс“, на Леон и на филмите, които гледах — така или иначе, знаех достатъчно за психичните разстройства, за да баламосвам психоложката, която имаше слабост към котките. Почти съжалявах, че задачата ми е толкова лесна и на моменти исках предизвикателството да е по-голямо.

Психолози. Всичките са еднакви. За каквото и да им говорите, в крайна сметка всичко се свежда до секс. След като демонстрирах нежелание и с мъка разказах няколко цветисти фройдистки сънища, аз признах, че съм правила секс с баща си. Не с Джон, а с новия си баща, което той смятал за нормално, макар че аз съм имала известни съмнения.

Не ме разбирайте погрешно. Нямах нищо (конкретно) против Ксавие. Майка ми беше тази, която ме бе предала и нея исках да нараня. Но Ксавие беше толкова удобен инструмент, а и аз казах, че е било по взаимно съгласие, за да може да се отърве с по-лека присъда.

Това свърши добра работа. Може би прекалено добра: междувременно аз бях задълбочила „признанията“ си, като бях украсила основните неща с допълнителни елементи. Още сънища — както казах, никога не сънувам, но имам достатъчно богато въображение — подсилени с няколко физически доказателства, като например рязане на вените (идеята ми дойде от едно чувствително момиче в нашия клас).

Физическият преглед потвърди казаното от мен. Ксавие бързо бе принуден да напусне семейното жилище, да обещае щедра издръжка на майка ми, а аз (отчасти благодарение на блестящото ми представяне) бях изпратена за три години в психиатрична клиника от любящата си майка и Мартин със сребърните обеци, защото и двете бяха убедени, че представлявам опасност за самата себе си.

Знаете ли, има такова нещо като прекалено добра работа.