Джоан Харис
Джентълмени и играчи (57)

2

Петък, 5 ноември

9,30 вечерта

Под дърветата имаше пейка. Ние се довлякохме до нея през калната трева и аз толкова рязко седнах, че почувствах как старото ми сърце подскочи като счупена пружина.

Госпожица Деър се опитваше да ми каже нещо. Аз се опитвах да й обясня, че в момента мисля за други неща. О, знам, че рано или късно за всички идва край, но аз си бях представял нещо по-различно от тази лудост насред калното поле. Но Кийн беше мъртъв, Найт беше мъртъв, госпожица Деър беше някой друг, а аз не можех повече да се преструвам, че агонията, която изпитвам, е само леко убождане. Старостта е толкова недостойна, казах си. Не слава в Сената, а прибързан изход през задната врата на линейката — или по-лошо, бавно угасване. И въпреки това се борех. Чувах как сърцето ми се мъчи да бие, да поддържа старото тяло още малко, и си помислих: готови ли сме някога? И можем ли изобщо някога наистина да повярваме?

— Моля ви, господин Стрейтли. Трябва да се съсредоточите.

Да се съсредоточа, друг път!

— Случайно съм много зает в момента — казах аз. — С дребния въпрос на неизбежната си кончина. Може би по-късно…

Но споменът отново ме връхлетя, по-ярък, почти можех да го докосна. Лице, синьо-червено, обърнато към мен, детско лице, изопнато от уплаха и решителност, видяно веднъж преди петнайсет години…

— Ш-шт — каза госпожица Деър. — Виждате ли ме сега?

И изведнъж я видях.

Кратък миг на съкрушителна яснота. Плочки домино, изправени в редица, които ожесточено падат една върху друга. Картини в черно и бяло, изведнъж придобили релефност, оживял натюрморт, познато лице, което се разпада като мозайка и се превръща в нещо коренно различно.

Погледнах и в този момент видях Пинчбек: лице, обърнато към мен, очила, отразяващи светлините на пожарната кола. И в същото време видях Джулия Снайд с равния й черен бретон, и госпожица Деър, чиито сиви очи надничаха под ученическата барета, светлините от фойерверките се отразяваха в лицето й — и изведнъж разбрах.

Виждате ли ме сега?

Да.

Улових момента. Челюстта му увисна. Лицето му сякаш се отпусна: все едно гледах бързо разлагаща се снимка. Изведнъж ми се стори много по-стар от своите шейсет и пет години, всъщност истински центурион.

Катарзис. За това говореше моят психоаналитик, но до този момент аз не бях изпитвала нищо подобно. Погледът на Стрейтли. Разбирането — ужасът — и покрай него, струва ми се, съжаление.

— Джулиан Пинчбек. Джулия Снайд.

Тогава се усмихнах и почувствах как годините паднаха от гърба ми като тежък товар.

— През цялото време беше пред вас, сър — казах аз. — И вие така и не го видяхте. Дори не се досетихте.

Той въздъхна. Сега изглеждаше наистина болен, лицето му блестеше от пот. Дъхът му излизаше на пресекулки. Надявах се да не умре. Твърде дълго бях чакала този момент. О, накрая и това щеше да стане, разбира се — със или без нож, аз лесно можех да го довърша — но преди това исках да разбере. Да види и да се увери.

— Разбирам — каза той (знаех, че не разбира). — Случилото се беше ужасно (така беше). Но защо трябва да си го изкарвате на „Сейнт Осуалдс“? Защо обвинявате Пат Бишъп, Грахфогел, Кийн или Лайт — и защо убихте Найт, който беше просто едно момче…

— Найт беше стръв — обясних аз. — Тъжно, но необходимо. А колкото до другите, не ме разсмивайте. Бишъп? Какъв лицемер. Бяга презглава при първия намек за скандал. Грахфогел? Това щеше да стане рано или късно, независимо дали се бях намесила. Лайт? Без него е по-добре. А колкото до Дивайн, на практика аз ви направих услуга. По-интересен е начинът, по който историята се повтаря. Вижте колко бързо директорът се отърва от Бишъп, когато се уплаши, че скандалът може да навреди на училището. Сега Бишъп знае как се е чувствал баща ми. Нямаше значение дали Снайд е виновен или не. Дори нямаше значение, че един ученик е загинал. Това, което имаше значение — и което още има — е училището. Момчетата идват и си отиват. Портиерите идват и си отиват. Но боже опази да стане нещо, което да опетни „Сейнт Осуалдс“. То трябва да се пренебрегне, да се закопае, да се скрие. Това е мотото на училището. Нали? — Поех си дъх. — Но вече не. Най-после привлякох вниманието ви.

Той издаде звук, който можеше да бъде и смях.

— Може би. Но не можахте ли просто да ни изпратите картичка?

Добрият стар Стрейтли. Вечният комедиант.

— Той ви обичаше, сър. Винаги ви е обичал.

— Кой? Баща ви?

— Не, сър. Леон.

Последва дълго, мрачно мълчание. Почти чувах как сърцето му бие. Празничната тълпа отдавна се беше разпръснала и оставаха само единици, чиито силуети се открояваха на далечната светлина от кладата и вече пустите въртележки. Бяхме сами — доколкото можехме да бъдем — и наоколо се чуваше само шумът на голите дървета, бавното, тихо поскърцване на клоните, рядкото изшумоляване на някое дребно животно — мишка или плъх — в падналите листа.

Мълчанието продължи толкова дълго, че се уплаших старецът да не е заспал — или да е отишъл на някое далечно място, където не мога да го последвам. После той въздъхна и протегна ръка към мен в тъмното. Докосна ръката ми със студени пръсти.

— Леон Мичъл — бавно произнесе той. — Затова ли било всичко?