Джоан Харис
Джентълмени и играчи (44)

9

— Ето там. Там.

Радиогласове отдалеч.

Понечих да се скрия, разбира се, но Бишъп вече бе забелязал движението, кръглата тъмна глава на фона на светлото небе.

— Момчета на покрива.

Момчета. Разбира се, това беше най-логичното предположение.

— Колко са? — обади се Бишъп, тогава по-млад, мускулест, стегнат и само леко червендалест.

— Не знам, сър. Поне две, струва ми се.

Отново се осмелих да погледна надолу. Баща ми все още ме гледаше с обърнато нагоре мъгляво лице. Бишъп вече бързо вървеше нанякъде. Беше тежък, набит, целият мускули. Баща ми го следваше с по-бавна крачка, огромната му сянка се удвояваше и утрояваше от светлините. Аз не си направих труда да ги погледна отново. Знаех накъде са се запътили.

 

 

Баща ми изключи алармата. Мегафонът беше идея на Бишъп — той го използваше на спортни празници и тренировки по противопожарна безопасност — и от него гласът му стана невъзможно оглушителен и пронизителен.

— Хей, момчета! — започна той. — Останете по местата си! Не се опитвайте да слезете! Помощта идва!

Така говореше Бишъп по време на криза: като герой от някой американски екшън. Личеше си, че се наслаждава на ролята си: новоназначен Втори учител, човек на действието, спасител, съветник на света.

За петнайсет години той почти не се е променил — този особен вид праведна арогантност рядко изчезва. Дори самата мисъл, че може да оправи нещата единствено с мегафон и няколко сладки приказки — как ви се струва?

Часът бе един и половина, луната се беше скрила, небето, никога съвсем тъмно по това време на годината, бе придобило безплътно сияние. Над мен някъде на покрива на параклиса беше Леон, спокоен, съсредоточен, седеше и чакаше. Някой беше повикал пожарникарите: вече чувах сирени в далечината, които приближаваха към нас. Скоро щяха да ни хванат.

— Съобщете местоположението си! — Пак Бишъп, който възторжено размахваше мегафона си. — Повтарям, съобщете местоположението си!

Все още нищо от Леон. Запитах се дали е успял сам да намери прозореца на библиотеката, дали са го заловили или още тича безшумно по коридорите и търси откъде да излезе.

Някъде над мен издрънча керемида. После се разнесе шум като от плъзгане — обутите му в кецове крака стъпваха по оловния улей. След малко го видях — главата му се мярна над парапета на параклиса. Докато гледах, той започна да се движи — бавно, почти незабележимо — по тесния перваз, който водеше към Камбанарията.

Разумно, казах си. Сигурно беше разбрал, че влизането през прозореца на библиотеката вече е невъзможно: покривът покрай параклиса беше полегат и ако се опиташе да мине по него, щяха да го видят. Камбанарията беше по-висока, но по-сигурна, там можеше да се скрие. Аз обаче бях от другата й страна и ако сега станех, за да тръгна към него, веднага щяха да ме забележат отдолу. Реших да заобиколя по дългия път през покрива на Обсерваторията и да застана с Леон в сенките, където нямаше да ни виждат.

— Момчета! Слушайте! — Това отново беше гласът на Бишъп, толкова силен, че запуших уши. — Няма да ви накажат! — Обърнах се, за да скрия нервната си усмивка: той беше толкова убедителен, че сам си вярваше. — Само останете на местата си! Повтарям! Останете на местата си!

Леон, разбира се, не се върза. И двамата знаехме, че системата работи с такива плоски лъжи.

— Няма да ви накажат!

Представих си как Леон се усмихва на тази чудовищна лъжа и изведнъж изпитах болка от това, че сега не съм с него, за да се повеселим. Щеше да е толкова хубаво, казвах си, Буч и Сънданс, заловени на покрива, двама бунтари, отправящи предизвикателство към обединените сили на „Сейнт Осуалдс“ и реда.

Но сега… Осъзнах, че има повече от една причина да не искам да хванат Леон. Собственото ми положение далеч не беше сигурно — само една дума, само един поглед към мен и измамата ми се проваляше завинаги. Нямаше връщане назад — след тази нощ Пинчбек трябваше да изчезне. Разбира се, това можеше да стане много лесно. Само Леон знаеше, че Пинчбек е призрак, фалшификат, кукла от парцали и грим.

Тогава обаче не се страхувах толкова за себе си. Познавах покрива по-добре от всички и ако се скриех, можех да избегна разкритието. Но ако Леон кажеше нещо на баща ми… ако поне единият от двамата направеше връзката…

Не измамата щеше да предизвика гнева на всички, а предизвикателството. Към „Сейнт Осуалдс“, към системата, към всичко. Вече си го представях: разпитите, вечерните вестници, отзивите в националната преса.

Можех да преживея наказанието — бях само на тринайсет, за бога, какво толкова щяха да ми направят? Но се страхувах от присмеха. От присмеха и от презрението, и от съзнанието, че въпреки всичко училището „Сейнт Осуалдс“ е победило.

Виждах как баща ми стои с увиснали рамене и гледа към покрива. Усещах ужаса му — не просто от атаката срещу „Сейнт Осуалдс“, а от работата, която го чакаше. Джон Снайд не беше много досетлив, но беше посвоему съвестен и със сигурност знаеше какво трябва да направи.

— Трябва да отида при тях. — Гласът му, слаб, но ясно различим, стигна до слуха ми от плаца.

— Какво? — В стремежа си да се прави на екшън герой Бишъп съвсем беше пренебрегнал най-простото решение. Пожарникарите още не бяха пристигнали, полицията, вечно претоварена с работа, дори още не беше тръгнала.

— Трябва да се кача горе. Това ми е работата. — Този път гласът му беше по-силен: портиерът на „Сейнт Осуалдс“ трябва да бъде силен. Помнех това от лекциите на Бишъп: „Разчитаме на теб, Джон. «Сейнт Осуалдс» разчита на теб да изпълниш дълга си“.

Бишъп измери разстоянието с поглед. Виждах го как пресмята, как претегля възможностите. Момчета на покрива, човек на земята, портиер по средата. Той искаше лично да се качи — разбира се, че искаше — но ако изоставеше поста си, кой щеше да държи мегафона? Кой щеше да се занимава с пожарникарите? Кой щеше да владее положението?

— Не ги сплашвай. Не ги доближавай. Пази се, разбра ли? Тръгни по пожарната стълба. Качи се на покрива. Аз ще ги придумам да слязат.

„Ще ги придумам да слязат.“ Поредната фраза на Бишъп, изречена с тон на екшън герой. Той би се радвал да се покатери на покрива на параклиса и може би дори да слезе по пожарната стълба с припаднало момче на ръце: нямаше да му коства никакво усилие, но за баща ми бе нечовешко усилие да го направи.

 

 

Никога не използвах пожарната стълба. Предпочитах по-неконвенционални методи за качване и слизане: прозореца на библиотеката, Камбанарията, таванския прозорец в студиото по изкуство, през който се излизаше на тясна метална греда, свързваща студиото с Обсерваторията.

Джон Снайд не знаеше за тези неща, но и да знаеше, не би ги използвал. Макар да бях дребно дете, аз вече тежах доста и трудно се придвижвах по стъкления покрив на Обсерваторията, а също с мъка си проправях път през бръшляна на тесния перваз. Знаех, че за всичките си години като портиер в „Сейнт Осуалдс“ баща ми никога не се е качвал по пожарната стълба в средния коридор, да не говорим за опасните улеи и керемиди по-нататък. Можех да се обзаложа, че и сега няма да го направи, а дори да се осмели, няма да стигне далеч.

Погледнах към изхода от средния коридор. Ето я пожарната стълба: скелет на динозавър, проснат на полегатия склон. Беше в лошо състояние: през дебелата боя избиваха мехурчета ръжда; но конструкцията изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи един човек. Щеше ли да се осмели? И ако го направеше, как щях да постъпя аз?

Хрумна ми да се върна обратно през прозореца на библиотеката, но беше прекалено рисковано, виждаше се от земята. Използвах друг път, като минах по дълга греда между два големи тавански прозореца на студиото по изкуство, след това прекосих стъкления покрив на Обсерваторията и се върнах по главния улей към параклиса. Знаех поне десет пътя за бягство. Имах ключове, а освен това познавах всеки килер, всеки коридор и задно стълбище. С Леон можехме да се измъкнем и да не ни хванат. Напук на себе си изпитвах въодушевление, почти си представях как ще подновим приятелството си, как ще забравим глупавата свада, увлечени в това голямо приключение…

Сега вече пожарната стълба беше безопасно далеч, но знаех, че за минута-две ще трябва да се изложа на показ. Все пак рискът не бе голям. Малко вероятно беше след като са видели очертанията ми на безлунното небе, хората на двора да ме познаят.

Тогава хукнах, като стъпвах здраво по обраслите с мъх керемиди. Отдолу чувах Бишъп с мегафона: „Останете на местата си! Помощта идва!“, но знаех, че не ме е видял. Стигнах гръбнака на динозавъра — билото на основната сграда — спрях и го възседнах. Леон не се виждаше никъде. Предположих, че се крие в далечния край на Камбанарията, където е най-тъмно и където ако не си подаде главата, няма да го видят.

Бързо запълзях на четири крака по билото. Когато влязох в сянката на Камбанарията, погледнах назад, но не видях баща си нито на пожарната стълба, нито на перваза. Не видях и Леон. Стигнах Камбанарията, прескочих добре познатия кладенец между нея и покрива на параклиса и под удобното прикритие на сянката огледах царството си. Позволих си да извикам:

— Леон!

Нямаше отговор. Тихият ми глас отекна във влажната нощ:

— Леон!

Тогава го видях проснат на парапета пред мен, наклонил глава като гаргойл, за да вижда сцената долу.

— Леон!

Знаех, че ме е чул, но не помръдваше. Започнах да се придвижвам към него, без да вдигам глава. Все още имахме време, можех да му покажа прозореца, да го отведа някъде, където да се скрие и после, когато пътят е вече чист, да го измъкна незабелязано. Исках да му го кажа, но не знаех дали ще ме послуша.

Приближих се; отдолу мегафонът оглушително се прозина. Изведнъж блеснаха светлини и озариха покрива в червено и синьо, за секунда видях сянката на Леон върху керемидите, после той отново легна и изруга. Пожарникарите бяха пристигнали.

— Леон!

Пак нищо. Леон беше като зазидан за парапета. От мегафона се надигна гигантски размазан рев, който ни връхлетя като воденични камъни.

— Хей, вие! Не мърдайте! Останете на местата си!

Подадох глава над парапета — знаех, че отдолу се вижда само една черна издатина сред многото други. От наблюдателния си пост виждах четвъртитата фигура на Пат Бишъп, дългите неонови светлини на пожарната, тъмните пеперудени сенки на мъжете около нея.

Лицето на Леон беше безизразно — гъба в тъмното.

— Малко мръсно копеле.

— Хайде, човече — казах аз. — Още имаме време.

— За какво? За едно бързо чукане?

— Леон, стига. Не е това, което си мислиш.

— Наистина ли? — Той се разсмя.

— Моля те, Леон. Знам откъде да излезем. Но трябва да побързаме. Баща ми вече върви насам и…

Мълчание, дълго като смърт.

Под нас — гласове, примесени и смътни като дим от клада. Над нас — Камбанарията с издадения си балкон. Пред нас — кладенецът, разделящ Камбанарията от покрива на параклиса, воняща дупка, подобна на сифон, заобиколена от гнезда на гълъби и улуци, които се спускаха полегато до тясното гърло между сградите.

— Баща ти ли? — попита Леон.

Тогава от покрива зад нас се чу шум. Обърнах се и видях човек на перваза, който препречваше пътя ни. Между нас се простираха петдесет фута покрив и макар че первазът беше широк, човекът се олюляваше, сякаш вървеше по въже, притискаше ръце към гърдите си и със съсредоточено лице пристъпяше към нас, за да ни стигне.

— Стойте там — каза той. — Идвам да ви помогна.

Беше Джон Снайд.

Не можеше да види лицата ни. И двамата бяхме в сянка. Два призрака на покрива — можехме да се измъкнем, знаех го. Кладенецът, който отделяше параклиса от Камбанарията, беше дълбок, но гърлото му бе тясно — пет фута в най-широката си част. Аз редовно го прескачах и знаех, че дори на тъмно рискът е малък. Баща ми никога не би дръзнал да ни последва. Можехме да се изкатерим по покрива, да минем по перваза на Камбанарията и да скочим на балкона, точно както направих и предишния път. Знаех, че там има сто места, на които можем да се скрием.

Не мислех какво ще стане по-нататък. Отново си представих, че двамата сме Буч и Сънданс, застинали в рамките на настоящето, герои завинаги. Трябваше само да скочим.

Мисля, че се поколебах. Искам да вярвам, че действията ми поне донякъде са били обусловени от разумна мисъл, а не от слепия инстинкт на бягащо животно. Но след това в спомените ми има вакуум. Може би в този момент престанах да сънувам: може би през този миг изхабих всичките сънища, отредени ми до края на живота — никога повече сънища.

Тогава обаче приличаше повече на пробуждане. Пробуждане след години сън. Мислите се щураха в главата ми като метеори в лятно небе.

Леон, засмян, допрял устни до косата ми.

Леон и аз на косачката.

Леон и Франческа, която никога не бе обичал.

„Сейнт Осуалдс“ и близостта — осезаемата близост — до победата в играта.

Времето спря. Увиснах в пространството като кръст от звезди. От едната ми страна — Леон. От другата — баща ми. Както казах, мисля, че се поколебах.

После погледнах Леон.

Леон ме погледна в отговор.

Скочихме.