Джоан Харис
Джентълмени и играчи (47)

3

Тогава се втурнах да бягам, а звукът от падането на Леон ме следваше по петите като черно куче. Краката ми сами намираха пътя по добре познатия покрив, аз заподскачах като маймуна по керемидите, като котка се прехвърлих от парапета на пожарната стълба, оттам излязох в средния коридор, а оттам — навън.

Бягах инстинктивно, разбира се, единствената ми мисъл беше да оцелея. Отвън светлините на пожарната кола все още обагряха всичко в двора на параклиса в мистично червено и синьо.

Никой не ме видя да излизам от сградата. Бях в безопасност. Наоколо пожарникари и полицаи отцепваха района, като препречваха пътя на малката тълпа зяпачи, натрупала се на алеята. В безопасност съм, повтарях си аз. Никой не ме видя. Освен Стрейтли, разбира се.

Предпазливо се промъкнах към къщата на портиера, като заобиколих отдалеч паркираната пожарна със синьо-червена лампа и линейката, която виеше на дългата алея. Инстинктът ме водеше. У дома. Там щях да се скрия. Щях да заключа вратата, да легна под леглото, да се загърна в одеяло, както правех в събота вечер, да лапна палеца си и да чакам баща ми да си дойде. Под леглото щеше да е тъмно и сигурно.

Вратата на къщата зееше отворена. Кухненският прозорец светеше, пердетата във всекидневната бяха спуснати, но и там светеше; на светлината от къщата се открояваха силуети. Там беше господин Бишъп със своя мегафон. До патрулната кола, която блокираше алеята, стояха двама полицаи.

Сега видях и още някого — жена в палто с мъхеста яка, жена, чието лице изведнъж ми се стори бегло познато…

Тя се обърна с лице към мен и устата й, обилно намазана с червило, се отвори широко във формата на буквата „О“.

— О, сладкишче! О, любов моя!

Жената се затича към мен на тънките си токчета. Бишъп се обърна с мегафон в ръка и в този момент от далечния край на сградата се разнесе вик:

— Господин Бишъп! Сър! Ето там!

Жената ме връхлетя с разпилени коси, мокри очи, ръце, разперени като криле на прилеп, за да ме грабнат. Усетих как се смалявам, как мъхестата яка ме гъделичка по устата и изведнъж сълзите ми потекоха — горещи сълзи — и всичко се стовари върху мен като вълна от спомени и мъка. Леон, Стрейтли, баща ми изхвърчаха от главата ми и останаха далеч, докато тя ме водеше към къщи, където беше безопасно.

— Не биваше да става така, сладкишче. — Гласът й трепереше. — Трябваше да бъде изненада.

В този миг всичко ми се изясни. Неразпечатаният самолетен билет. Загадъчните телефонни разговори. „Колко? — мълчание. — Добре. Това е за добро.“

Колко за какво? За да се откаже от претенциите си? И колко лотарийни билети, колко бири и парчета пица му бяха обещали, за да се откаже от това, което им е нужно?

Отново се разплаках, този път от яд заради предателския им заговор. Майка ми ме обгръщаше с облак скъпо и непознато ухание.

— О, сладкишче! Какво се е случило?

— О, мамо — ридаех аз и заравях лице в мекото й палто, усещах устните й върху косата си, миризмата на цигарен дим и сухия й упойващ мирис, и в този момент нещо малко и коварно протегна ръка към сърцето ми и стисна с всичка сила.