Джоан Харис
Джентълмени и играчи (33)

7

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Сряда, 27 октомври

Снощи спах лошо. Може би от вятъра или от спомена за самодоволната физиономия на Найт, или от внезапния артилерийски обстрел на дъжда точно след полунощ, или от сънищата, живи и тревожни, каквито не бях имал от години.

Преди лягане изпих две чаши кларе — разбира се, не очаквам Бевънс да одобри това, както и пая с месо, който вървеше с тях — и в три и половина се събудих жаден, с натежала глава и тежко предчувствие, че най-лошото тепърва предстои.

Излязох за училище по-рано, за да избистря мислите си и да имам време да планирам стратегия срещу Найт. Все още валеше и когато стигнах портите на „Сейнт Осуалдс“, палтото и шапката ми бяха прогизнали от дъжд.

Беше едва осем без петнайсет и на служебния паркинг имаше малко коли: колата на директора, на Пат Бишъп и малката небесносиня мазда на Изабел Тапи. Тъкмо се чудех на това (Изабел рядко пристига преди осем и половина, а най-често дори в девет), когато чух шум от кола зад гърба си. Обърнах се и видях очуканото старо волво на Пеърман да влиза в пустия паркинг, оставяйки криволичеща следа върху влажния асфалт. На седалката до шофьора беше Кити Тийг. И двамата изглеждаха напрегнати — Кити се криеше зад вестник, Пеърман вървеше много бързо.

Хрумна ми, че може да се е случило нещо със съпругата на Пеърман, Сали. Бях я виждал само веднъж след заболяването й и тя ми се стори съсухрена и прежълтяла въпреки широката храбра усмивка, а кестенявата коса на главата й като че ли беше перука.

Но когато видях Пеърман да влиза, следван от Кити, разбрах, че е нещо по-сериозно. Лицето му беше отчаяно. Той не отвърна на поздрава ми, почти не ме погледна, докато отваряше вратата. Зад него Кити вдигна глава и веднага избухна в сълзи, това ме изненада и докато се опомня, за да я попитам какво става, Пеърман вече се отдалечаваше по средния коридор, оставяйки след себе си диря от мокри стъпки по излъскания паркет.

— За бога, какво се е случило? — попитах аз.

Кити закри лицето си с ръце.

— Сали… — започна тя. — Получила е писмо. Тази сутрин. Отворила го е на закуска.

— Писмо? — Сали и Кити бяха близки, но въпреки това такава скръб ми се виждаше неоправдана. — Какво писмо?

В първия миг тя като че ли нямаше сили да отговори. После ме погледна през размазания си грим и тихо каза:

— Анонимно писмо. За Крис и мен.

— Наистина ли? — Трябваше ми известно време да разбера какво има предвид. Кити и Пеърман? Пеърман и госпожица Тийг?

Помислих си, че наистина остарявам: изобщо не ми беше хрумвало. Знаех, че са приятели, че Кити му помага, често дори в извънработно време. Но сега всичко излезе наяве: представях си как са пазили връзката си в тайна от Сали, за да не я тревожат, как са се надявали един ден да се оженят, а сега… сега…

Заведох Кити в Стаята на учителя, направих чай, изчаках я с чашата в ръка пред женската тоалетна. След десет минути Кити се появи със зачервени очи и страдалческо лице под пресния слой бежова пудра, видя чая и отново избухна в сълзи.

Не бях очаквал това от Кити Тийг. Тя беше в „Сейнт Осуалдс“ от осем години и никога досега не бях я виждал да плаче. Предложих й носната си кърпа и й подадох чая, като се чувствах неловко и се молех (с известно чувство на вина) да дойде някой по-опитен в тези неща — госпожица Деър може би — за да ме смени.

— Добре ли си? — (Тромав гамбит на добронамерен мъж).

Кити поклати глава. Естествено, че не беше добре, това се виждаше, но Сакото от туид не се слави с умения в общуването с противоположния пол, а все пак трябваше да кажа нещо.

— Искаш ли да повикам някого?

Предполагам, че имах предвид Пеърман: казвах си, че като ръководител катедра това е негова отговорност. Или Бишъп — той е човекът, който обикновено се занимава с емоционалните кризи на персонала. Или Марлийн — да! При мисълта за секретарката, действала толкова бързо в деня на моя припадък и толкова грижовна към учениците, изведнъж ме заля вълна от облекчение и благодарност. Силната Марлийн, преживяла развода и смъртта на сина си, без да рухне. Тя щеше да знае как да постъпи, а дори да не знаеше, поне беше запозната с етикета в общуването с разплакани жени, недостъпен на мъжете.

Марлийн тъкмо излизаше от кабинета на Бишъп. Предполагам, че я приемам за даденост, както правят и останалите учители.

— Марлийн, чудя се дали… — започнах аз.

Тя ме изгледа с престорена строгост.

— Господин Стрейтли. — Винаги ме нарича „господин Стрейтли“, макар че от години всички учители я наричат Марлийн. — Сигурно още не сте намерили онзи дневник.

— Уви, не.

— Хм. Така си и мислех. Какво има сега?

Обясних й за Кити, без да навлизам в подробности. Марлийн ме погледна загрижено.

— Нещастието никога не идва само — каза тя. — Понякога се чудя защо изобщо стоя тук. Пат се съсипва, всички са като на тръни заради училищната инспекция, а сега и това…

За миг ми се стори толкова обезпокоена, че се почувствах виновен за това, че съм я разтревожил.

— Не, няма проблем — каза Марлийн, като видя физиономията ми. — Оставете на мен. Мисля, че в момента и без това имате достатъчно грижи.

Беше права. Сега цялата катедра се крепеше на мен, госпожица Деър и Обединените нации. Доктор Дивайн отсъстваше по административни причини, Грахфогел още го нямаше, а тази сутрин в свободните си часове поех първокурсниците на Тапи и класа на Пеърман, плюс рутинното оценяване на новаците, този път на безупречния Изи.

Найт отсъстваше и аз не можех да го попитам за графитите на оградата си, нито за писалката, която бях намерил на местопрестъплението. Вместо това написах пълен доклад за случилото се и предоставих едно копие на Пат Бишъп и друго на господин Брад, който освен ръководител катедра по компютърни науки е и ръководител на трети курс. Мога и да почакам, сега имам доказателство за деянието на Найт и ще се разправям с него, когато му дойде времето. Ще отложа удоволствието, така да се каже.

През междучасието поех дежурството в коридора вместо Пеърман, а след обедната почивка останах да наглеждам неговия и моя клас плюс тези на Тапи и Грахфогел в салона, докато навън валеше безмилостен дъжд, а в другия край на коридора безспирен поток от хора влизаше и излизаше от кабинета на директора.

По-късно, пет минути преди края на часовете, Марлийн дойде да ми каже, че Пат ме вика. Намерих го в кабинета му заедно с Пеърман, който изглеждаше неспокоен. До бюрото седеше госпожица Деър, която ме погледна съчувствено на влизане и аз разбрах, че нещо се е случило.

— Предполагам, че става въпрос за ученика Найт.

Всъщност учудих се, че не чака пред кабинета на Бишъп; може би Пат вече беше говорил с него, въпреки че по правилник ученик не можеше да се разпитва преди класният му ръководител да е говорил с Втория учител.

В първия миг лицето на Пат беше безизразно. После той поклати глава.

— Не. Тони Брад ще се заеме с това. Той е ръководител на курса, нали така? Не, става дума за инцидент от миналата нощ. След съвета.

Бишъп погледна ръцете си — признак, че не знае как да започне. Видях, че ноктите му са в ужасно състояние, изгризани почти до дъно.

— Какъв инцидент? — попитах аз.

В първия момент той отбягваше погледа ми.

— Съветът е свършил малко преди шест.

— Точно така — казах. — Госпожица Деър ме закара у дома.

— Знам. Всички са си тръгнали по същото време, с изключение на госпожица Тийг и господин Пеърман, които са се задържали още двайсет минути.

Свих рамене. Накъде ли биеше и защо говореше толкова официално. Погледнах Пеърман, но по изражението му не можах да отгатна нищо.

— Госпожица Деър казва, че на излизане сте видели Джими Уат в долния коридор — продължи Пат. — Лъскал пода и чакал, за да заключи.

— Точно така — отвърнах аз. — Защо? Какво се е случило?

Това обясняваше донякъде поведението на Бишъп. И Джими, точно като Фалоу, беше назначен от него и навремето Пат отнесе доста критики за това. Все пак Джими вършеше добра работа. Не беше много умен, разбира се, но беше предан, а това е най-важното в „Сейнт Осуалдс“.

— След снощния инцидент Джими Уат беше уволнен.

Не можех да повярвам.

— Какъв инцидент?

Госпожица Деър ме погледна.

— Явно не е проверил всички стаи, преди да заключи. По някакъв начин Изабел е останала в стаята си, уплашила се е, подхлъзнала се е по стълбите и е счупила глезена си. Едва тази сутрин в шест часа е успяла да излезе.

— Добре ли е?

— Някога да е била добре?

Не можах да не се усмихна. Това беше типичен фарс в стил „Сейнт Осуалдс“, който стана още по-смешен заради плачевното изражение на лицето на Пат.

— Смей се — сопна ми се той, — но получихме официална жалба. Нарушение на правилника за хигиена и безопасност.

Това означаваше намеса на Дивайн.

— Явно някой е разлял нещо на стълбите — нещо като олио.

Значи не беше толкова забавно.

— Сигурно би могъл да поговориш с нея.

— Повярвай ми, опитах. — Пат въздъхна. — Госпожица Тапи си мисли, че това не е просто неволна грешка на Джими. Според нея има зла умисъл. А повярвай ми, тя си знае правата.

Разбира се, че си ги знаеше. Хората като нея са такива. Доктор Дивайн беше профсъюзният й представител, предположих, че вече я е осведомил каква точно компенсация би могла да очаква. Щеше да има жалба за нараняване на работното място, за лишаване от работоспособност (със сигурност никой не би могъл да очаква, че тя ще ходи на работа със счупен глезен) плюс жалба за нанесени морални щети. За каквото и да се сетите, тя щеше да го е споменала: травма, болки в гърба, хронична умора, каквото и да е. Щях да я замествам през следващите дванайсет месеца.

Колкото до рекламата, „Икзаминър“ щеше да има повод за празненство. Забравете Найт. Тапи с дългите си крака и физиономия на измъчена храброст беше далеч по-апетитен залък.

— Сякаш не ни стигаха проблемите, и то точно преди инспекцията — горчиво каза Пат. — Кажи ми, Рой, има ли други неприятности, за които трябва да знам?