Джоан Харис
Джентълмени и играчи (22)

5

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Вторник, 5 октомври

Официалната диагноза от болницата беше анафилактичен шок, предизвикан от поглъщане на фъстъци или храна със съдържание на фъстъци, вероятно по случайност.

Разбира се, вдигна се страшна олелия. Това е възмутително, каза госпожа Андертън-Пулит на Пат Бишъп, училището трябва да осигурява безопасна среда за сина й. Защо по време на припадъка му учениците са били без надзор? Как учителят не е забелязал кога горкият Джеймс е изгубил съзнание?

Пат положи всички усилия да успокои разтревожената майка. В такава ситуация той е в стихията си, умее да преодолява враждебността, има рамене с подходящия за утешаване размер, излъчва убедителна доза авторитет. Обеща, че инцидентът ще бъде разследван най-обстойно, но увери госпожа Андертън-Пулит, че господин Стрейтли е много добросъвестен учител и че несъмнено е положил всички усилия за осигуряване безопасността на сина й.

Дотогава въпросният син вече седеше в леглото, четеше „Практическа аеронавтика“ и изглеждаше доста доволен от живота.

В същото време господин Андертън-Пулит, член на Управителния съвет на училището и бивш член на националния отбор на Англия по крикет, тормозеше болничната администрация да анализира останките от сандвича на сина му за следи от ядки. Той се закле, че ако се открие и най-малката следа, ще съди производителите на храни, докато им отнеме и последното пени, да не говорим за веригите от дистрибутори и продавачи. Но анализите така и не бяха направени, защото преди да започнат, фъстъкът се намери — плаващ и почти непокътнат на дъното на кутията фанта на Джеймс.

Отначало семейство Андертън-Пулит бяха озадачени. Как този фъстък би могъл да попадне в напитката на сина им? Първоначалната им реакция беше да се свържат с производителя и да подадат жалба в съда, но скоро стана очевидно, че няма никакви доказателства за нарушение от негова страна. Кутията вече беше отворена — всичко би могло да падне в нея.

Да падне или някой да го сложи.

Беше неизбежно: ако някой е пуснал нещо във фантата на Джеймс, този някой беше негов съученик. Което бе по-лошо, злосторникът със сигурност знаеше, че действието му би довело до опасни, ако не и необратими последици. Родителите на Андертън-Пулит отнесоха въпроса направо до директора, като в гнева и възмущението си прескочиха дори Бишъп, и обявиха намерението си, ако училището не предприеме нищо, да се обърнат направо към полицията.

Трябваше да бъда там. Непростимо е, че не бях, но на сутринта, когато се събудих след краткия си престой в болницата, се чувствах толкова изтощен — толкова разнебитен и стар — че се обадих в училището и казах на Боб Стрейндж, че няма да отида на работа.

— Не съм и очаквал да дойдеш — каза Стрейндж с тон, който прозвуча учудено. — Предполагах, че ще те оставят в болницата поне през почивните дни. — Благопристойният му официален тон не успя да скрие искреното му неодобрение от това, че не е станало така. — Мога да уредя други да поемат часовете ти за следващите шест седмици.

— Няма да се наложи. В понеделник се връщам.

Но до понеделник се разнесоха още новини: предприето бе разследване на класа ми, призоваваха се и се разпитваха свидетели, претърсваха се шкафчета, провеждаха се телефонни разговори. Доктор Дивайн също беше намесен в случая като отговорник за хигиената и безопасността, и заедно с Бишъп, Стрейндж, директора и доктор Пули, председател на Управителния съвет, прекара дълго време в директорския кабинет със семейство Андертън-Пулит.

Резултат: в понеделник сутринта се върнах и заварих в класа си пълен хаос. Нова случка с Найт бе заглушила дори шума около излязлата наскоро — и посрещната с крайно негодувание — статия в „Икзаминър“, в която зловещо се намекваше за таен източник от училището. Разкритията от разследването на директора бяха недвусмислени: в деня на инцидента Найт купил пакет фъстъци от училищната лавка и през обедната почивка ги донесъл в класната стая. Отначало момчето отричаше, но имаше няколко свидетели, сред които и един учител. Най-накрая си призна, че ги е купил, но отричаше да е пускал фъстък във фантата на Андертън-Пулит. Освен това, добави Найт със сълзи на очи, той харесва Андертън-Пулит и не би си позволил да го нарани.

В деня на отстраняването на Найт се появи списък със свидетелите на боя между него и Джаксън. Разбира се, сред тях беше и Андертън-Пулит. Мотивът беше налице.

Е, обвинението не би издържало в Олд Бейли^[1]. Но училището не е съдебна зала, то има свои правила и методи на прилагането им, има своя система, свои защитни мерки. Подобно на църквата, подобно на армията, то се грижи за своите. Когато се върнах на работа, установих, че Найт вече е бил осъден, обявен за виновен и отстранен от часове до края на триместъра.

Аз обаче не вярвах това да е негово дело.

— Не че Найт не е способен на нещо подобно — казах на Даян Деър в Стаята на учителя по време на обедната почивка. — Той е нагъл малък негодник и е далеч по-вероятно да направи някоя беля подмолно, отколкото открито, но… — въздъхнах аз. — Не ми се вярва. Не го харесвам, но не мога да повярвам, че дори той би постъпил толкова глупаво.

— Никога не подценявайте глупостта — отбеляза Пеърман, който стоеше наблизо.

— Не, но това е зла умисъл — каза Даян. — Ако момчето е знаело какво прави…

— Ако е знаело какво прави — прекъсна я Лайт от мястото си под часовника, — трябва да го затворят. Напоследък четем за такива хлапета — изнасилвания, обири, убийства, бог знае още какво — и дори не могат да ги затворят, защото проклетите милозливи либерали не позволяват.

— По мое време — мрачно се намеси Макдонаф — имаше пръчки.

— Оставете пръчките — отвърна Лайт. — Върнете военната повинност. Да ги научи на дисциплина.

Боже, помислих си, какъв задник. Той продължи да говори още няколко минути в същия напомпан, безмозъчен дух, с което си спечели сладострастен поглед от Изабел Тапи, която го наблюдаваше от ъгъла си.

Младият Кийн, който също слушаше, направи бърза комична мимика извън полезрението на учителя по спортни игри, като изкриви острите, умни черти на лицето си в точна пародия на изражението на Лайт. Аз се престорих, че не виждам и се подсмихнах в шепа.

— Можем до безкрайност да говорим за дисциплината — обади се Роуч иззад своя „Мирър“, — но какви санкции имаме? Направиш ли нещо лошо, оставаш след часовете. Направиш ли нещо по-лошо, те отстраняват от часовете, което е точно обратното. Какъв е смисълът?

— Няма никакъв смисъл — отговори Лайт. — Но трябва да предприемем нещо. Независимо дали Найт или някой друг го е направил…

— А ако не е? — попита Роуч.

Макдонаф махна с ръка.

— Не е важно. Важното е да се въдвори ред. Който и да е виновникът, бъдете сигурни, че следващия път ще се замисли, ако знае, че наказанието е бой с пръчка.

Лайт кимна. Кийн направи още една физиономия. Даян сви рамене, а Пеърман се усмихна с чувство на разсеяно и иронично превъзходство.

— Найт е бил — отсече Роуч. — Той е способен на такава глупост.

— Все пак не ми се връзва. Нещо не е наред.

Момчетата бяха необичайно сдържани по въпроса. При други обстоятелства подобен инцидент би се посрещнал като щастлива възможност да се откъснат от училищната рутина — с дребни разправии и малки лудории, тайни шушукания и боеве, типичните прояви на юношески вълнения. Но този път като че ли бе различно. Беше прекрачена някаква граница и дори момчетата, които не изпитваха симпатия към Андертън-Пулит, възприемаха случилото се с безпокойство и неодобрение.

— Ама тоя не е наред, нали, сър? — каза Джаксън. — Нали разбирате, не че е луд или нещо такова, но все пак не е съвсем нормален.

— Андертън-Пулит ще се оправи ли, сър? — попита Тейлър, който също страда от алергии.

— За щастие, да. — Момчето си почиваше у дома и доколкото можеше да се съди, вече се беше възстановило напълно. — Но последствията можеха да бъдат фатални.

Последва неловка пауза, в която учениците се спогледаха. До този момент малцина от тях се бяха сблъсквали със смъртта, като се изключи кучето, котката, някоя баба или дядо; мисълта, че техен съученик е могъл наистина да умре, и то пред тях, в класната стая, изведнъж ги уплаши.

— Сигурно е станало случайно — каза Тейлър накрая.

— И аз така мисля.

Надявах се да съм прав.

— Доктор Дивайн казва, че ако имаме нужда, можем да отидем на психолог — подхвърли Макнеър.

— Имате ли нужда?

— Ще бъдем ли освободени от часове, сър?

Аз го погледнах и видях широката му усмивка.

— Само през трупа ми.

През останалата част от деня чувството на безпокойство се засили. Алън-Джоунс беше хиперактивен, Сътклиф — депресиран, Джаксън — заядлив, Пинк — въодушевен. Освен това духаше вятър, а вятърът, както всеки учител знае, прави класовете недисциплинирани и учениците нервни. Хлопаха врати, дрънчаха прозорци, октомври ни връхлетя стремглаво и изведнъж настъпи есен.

Обичам есента, драматизма й: златният лъв реве през задната врата на годината и тръска гривата си от листа. Опасно време — на ожесточен гняв и измамно спокойствие, на конфети в джобовете и кестени в юмруците. Това е сезонът, в който се чувствам най-близо до момчето, което някога бях, и в същото време най-близо до смъртта. Тогава в „Сейнт Осуалдс“ е най-красиво: сред златото на липите кулата стърчи оголена като гръклян.

Но тази година има още нещо. Деветдесет и девет триместъра, трийсет и три есени, половината ми живот. Тази година многото триместри тегнат над мен като непоносимо бреме и аз се питам дали младият Бевънс все пак не е прав. Пенсионирането не е непременно смъртна присъда.

Още един триместър — и ще станат сто, да се оттеглиш след такъв юбилей не е срамно. Впрочем нещата се променят и така трябва. Само аз съм твърде стар за промени.

На път за вкъщи в понеделник вечер надзърнах в будката на портиера. Все още не са намерили заместник на Фалоу и междувременно Джими Уат е поел толкова портиерски задължения, с колкото може да се справи. Например да вдига телефона в будката, но не го бива за телефонист, често се случва по погрешка да прекъсне разговора, когато трябва да го прехвърли. В резултат на това никой не отговаря на обажданията през деня и объркването нараства.

Вината е на касиера, Джими прави каквото му кажат, не умее да решава сам. Може да смени бушон или брава, да измете падналите листа, дори да се покатери на телеграфен стълб, за да свали от там чифт обувки, завързани една за друга и преметнати през жиците от някой училищен хулиган. Лайт го нарича Джими Четирийсетте вата и се подиграва на глуповатото му лице и забавеното му говорене. Разбира се, преди години самият Лайт е бил хулиган, това още си личи по червендалестото му лице и агресивната, странно предпазлива походка — стероиди или хемороиди, не знам каква е причината. Във всеки случай мястото на Джими изобщо не е в будката и доктор Тайди го знае, но просто така е по-лесно (и по-евтино, разбира се) — да го използва като пазач до назначаването на нов портиер. Впрочем Фалоу е работил за училището петнайсет години и не може за една нощ да бъде лишен от дома си, каквато и да е причината. Замислих се за това, докато минавах покрай будката; не че особено харесвах Фалоу, но той беше част от училището — малка, но необходима част — и отсъствието му се усещаше.

Когато минах, видях, че в будката седи жена. Не си зададох въпроса какво търси там; предположих, че е секретарка, наета временно от училището, за да приема обажданията и да замества Джими, докато той изпълнява някое от многобройните си задължения. Жена с прошарена коса и костюм, малко стара за обичайния контингент на агенциите за работа, с лице, което ми се стори странно познато. Трябваше да я попитам коя е. Доктор Дивайн постоянно говори за външни лица, за убийства в американски училища, за това колко лесно е някой маниак да влезе в сградите и да ги опустоши — но Дивайн си е такъв. В края на краищата той е отговорник за хигиената и безопасността и трябва да оправдае заплатата си.

Но аз бързах и не заговорих жената с прошарената коса. Едва когато видях статията и снимката й в „Икзаминър“, я познах, но вече беше късно. Загадъчният информатор бе нанесъл поредния си удар и този път мишената бях аз.