Джоан Харис
Джентълмени и играчи (13)

3

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Петък, 10 септември

Първата седмица беше дълга. Винаги е така, но тази година като че ли проблемите започнаха твърде отрано. Днес Андертън-Пулит отсъства (поредната алергична реакция, казва майка му), но Найт и Джаксън са в час, Джаксън — с внушителна синина под окото, която подхожда на счупения му нос; Макнеър, Сътклиф и Алън-Джоунс са със забележки за лошо поведение (Алън-Джоунс има белег на лицето с ясно отпечатани четири пръста, получен, както самият той твърди, по време на футболен мач).

Мийк пое кръжока по география, който благодарение на Боб Стрейндж сега се събира всяка седмица в моята класна стая, Бишъп е разтегнал сухожилие в резултат на прекалено ентусиазирано бягане, Изабел Тапи започна да се навърта около спортната зала, облечена в поредица от дръзки полички, нашествието на доктор Дивайн към кабинета по класически езици бе временно прекратено поради новооткрита миша дупка зад ламперията на една от стените, моята чаша и дневникът на класа ми все така липсват, което предизвиква неодобрението на Марлийн, а в четвъртък, когато се върнах от обяд, открих, че любимата ми писалка — „Паркър“, зелена, със златно перо — е изчезнала от чекмеджето в бюрото ми.

Загубата на последната направо ме вбеси, отчасти защото бях излязъл от стаята само за половин час и, което беше по-важно, защото стана по време на обяд, а това означаваше, че крадецът е от моя клас. От моя любим 3С — добри момчета, или поне така си мислех, лоялни към мен. По това време в коридора дежуреха Джеф Лайт и — какво съвпадение — Изабел Тапи, но (нищо чудно) никой от двамата не беше забелязал външни лица да влизат в стая 59.

Същия следобед споменах пред класа за изчезналата писалка с надеждата, че някой може да я е взел за малко и да е забравил да я върне, но момчетата ме изгледаха с недоумение.

— Какво, никой ли не я е виждал? Тейлър? Джаксън?

— Не, сър. Изобщо, сър.

— Прайс? Пинк? Сътклиф?

— Не, сър.

— Найт?

Найт отмести поглед със самодоволна усмивка.

— Найт?

Проверих присъстващите по списък и освободих момчетата. Сега определено се чувствах неудобно. Не ми беше приятно да го правя, но имаше само един начин да открия злосторника и той беше да претърся шкафчетата на учениците. За късмет този следобед бях свободен, затова взех шперца и списъка с номерата на шкафчетата, оставих Мийк в стая 59 с група по-малки ученици, които едва ли щяха да буйстват, и тръгнах към средния коридор, където се помещаваха шкафчетата на 3С клас.

Започнах да претърсвам по азбучен ред, без да бързам, като обръщах особено внимание на съдържанието на несесерите, но не намерих нищо, освен половин кутия цигари в шкафчето на Алън-Джоунс и порносписание в това на Джаксън.

После дойде ред на Найт: шкафчето му беше претъпкано с листа, книги и всевъзможни дреболии. Измежду две папки падна сребърна кутия във формата на калкулатор; отворих я, но вътре нямаше писалка. Следващото шкафче беше на Лемън, после на Ню, на Пинк, на Андертън-Пулит — затрупано с книги на любимата му тема, самолети от Първата световна война. Прерових всички шкафчета, намерих забранено тесте карти и няколко снимки на разголени момичета, но не и писалка „Паркър“.

Прекарах близо час при шкафчетата, достатъчно, за да удари звънецът и коридорът да се напълни с ученици, но, за щастие, на никого не му хрумна да отиде до шкафчето си между часовете.

Ядосах се още повече — не заради загубата на писалката, която в края на краищата можех да заменя с друга, а заради факта, че част от любовта ми към тези момчета бе помрачена от станалото и докато не намерех крадеца, не бих могъл занапред да им имам доверие.

* * *

Днес бях дежурен след часовете и следях опашката за автобуса. Мийк беше на плаца, едва различим сред учениците, които излизаха от училище, а Паметника стоеше на стълбите към параклиса и наблюдаваше всичко отвисоко.

— Довиждане, сър! Приятно прекарване на почивните дни! — Това беше Макнеър, който тичаше с изкривена вратовръзка и разпасана риза. След него търчеше Алън-Джоунс, както винаги на максимална скорост, сякаш от това зависеше животът му.

— По-полека! — провикнах се аз. — Ще си счупите главите!

— Съжалявам, сър — изкрещя Алън-Джоунс, без да забавя скорост.

Не можах да не се усмихна. Помня, че и аз тичах така — не толкова отдавна, когато уикендите се простираха пред мен като безкрайни игрища. Сега минават за един миг: седмици, месеци, години — всички потъват като в бездънна магическа шапка. И въпреки това се чудя. Защо момчетата все тичат? И кога аз спрях да тичам?

— Господин Стрейтли…

Наоколо се вдигаше такъв шум, че не бях чул кога новият директор ме настигна. Дори в петък следобед видът му е безупречен: бяла риза, сив костюм, вратовръзка, вързана и разположена под най-правилния ъгъл.

— Господин директоре.

Мрази да го наричат просто „господин директоре“. Това му напомня, че в историята на „Сейнт Осуалдс“ той не е нито единствен, нито незаменим.

— Онзи ученик от вашия клас ли е? Който тича с неприбрана риза?

— Не — излъгах аз.

Директорът има административна мания към ризи, чорапи и други униформени подробности. Като чу отговора ми, той ме погледна скептично.

— Тази седмица ми направи впечатление известно пренебрежение на учениците към униформата. Надявам се да им обясните колко е важно да правим добро впечатление извън вратите на училището.

— Разбира се, господин директоре.

С наближаването на инспекцията правенето на добро впечатление се превърна в един от основните приоритети на новия директор. Гимназията „Крал Хенри“ има строги правила по отношение на облеклото, включително сламени шапки през лятото и високи шапки за членовете на църковния хор — това според него допринася за по-високите им позиции в списъците с престижни учебни заведения. Моите изцапани с мастило хулигани не се отнасят така благосклонно към съперниците си — или Хенриетите, както по традиция ги наричат нашите ученици — но трябва да призная, че аз споделям мнението им. Бунтът към униформите е своеобразен ритуал за посвещаване и нашите ученици — особено тези от 3С — изразяват бунта си чрез разпасаните ризи, отрязаните вратовръзки и неподходящите чорапи.

Опитах се да кажа това на новия директор, но той ме изгледа с такава погнуса, че по-добре да си бях мълчал.

— Чорапи ли, господин Стрейтли? — попита директорът, сякаш му говорех за някаква нова, нечувана перверзия.

— Ами да — отвърнах аз. — Нали знаете, с Хоумър Симпсън, „Саут Парк“, Скуби Ду.

— Но ние имаме изисквания за чорапите — каза новият директор. — Сиви, вълнени, три четвърти, с жълта и бяла ивица по края. Осем и деветдесет и девет за чифт, от магазина за училищни униформи.

Безпомощно свих рамене. От петнайсет години беше директор на „Сейнт Осуалдс“ и още не беше разбрал, че никой — никой! — не носи униформени чорапи.

— Е, надявам се да сложите край на това — каза той, все още потресен. — Всяко момче трябва да носи униформа, пълна униформа, постоянно. Ще се наложи да пусна заповед.

Запитах се дали като ученик директорът е носил униформа, пълна униформа, постоянно. Опитах се да си го представя и установих, че не е трудно. Въздъхнах.

— Fac ut vivas^[1], господин директоре.

— Какво?

— Непременно, сър.

— И като стана дума за заповеди… Секретарката ми три пъти ви изпраща по имейла покана да дойдете в кабинета ми.

— Така ли, господин директоре?

— Да, господин Стрейтли. — Тонът му звънна като лед. — Получихме оплакване.

Беше от Найт, разбира се. Или по-скоро от майката на Найт, изкуствена блондинка на неопределена възраст с променливи настроения, благословена с щедра издръжка от бившия си съпруг и в резултат на това с достатъчно свободно време, за да се занимава с редовно подаване на жалби. Този път мотивът беше, че съм превърнал сина й в жертва заради еврейския му произход.

— Антисемитизмът е много сериозно обвинение — обяви директорът. — Двайсет и пет процента от клиентите ни — тоест родителите на учениците ни — принадлежат към еврейската общност, а едва ли се налага да ви напомням…

— Не, не се налага, господин директоре.

Това беше прекалено. Да заемеш страната на ученик срещу учител — при това на публично място, където всеки би могъл да чуе — бе повече от нелоялно. Почувствах как нервите ми се опъват.

— Тук става въпрос за личен конфликт и аз очаквам да ме подкрепите изцяло срещу това неоснователно обвинение. И понеже стана дума, може би трябва да ви напомня, че по отношение на дисциплината съществува пирамидална структура, която започва от класния ръководител, затова не ми е приятно някой да ми отнема задълженията, без да се консултира с мен.

— Господин Стрейтли! — Директорът изглеждаше силно потресен.

— Да, господин директоре.

— Има още нещо.

Застинах в гневно очакване.

— Госпожа Найт казва, че вчера следобед от шкафчето на сина й е изчезнала скъпа писалка, подарък за неговата Бар Мицва. А вас, господин Стрейтли, са ви видели да отваряте шкафчетата на 3С клас точно по това време.

„По дяволите!“ — изругах наум. Трябваше да бъда по-предпазлив и — съгласно правилника — да претърся шкафчетата в присъствието на самите ученици. Но 3С са моят клас — до голяма степен любимият ми клас. По-лесно беше да постъпя както правех винаги: скришом да отворя шкафчето на виновника, да извадя вещественото доказателство и да оставя нещата така. Това беше свършило работа с Алън-Джоунс и табелките за вратите, можеше да свърши работа и с Найт. Само че в неговото шкафче не намерих нищо — макар и интуицията да ми подсказваше, че е виновен — и със сигурност не бях взел нищо от там.

Директорът беше улучил целта.

— Госпожа Найт ви обвинява не само в това, че редовно тормозите и унижавате момчето, но и че на практика сте го обвинили в кражба, а когато той е отрекъл, сте взели ценен предмет от шкафчето му, може би с надеждата, че ще го принудите да си признае.

— Разбирам. Е, ще ви кажа какво мисля аз за госпожа Найт…

— Училищната застрахователна компания ще покрие загубата, разбира се. Но това повдига въпроса…

— Какво?

Не можех да повярвам на ушите си. Учениците всеки ден губят по нещо. Предлагането на компенсация в този случай означаваше признаване на вината ми.

— Няма да се хвана. Сто процента проклетото нещо ще се окаже под леглото му или още някъде.

— Предпочитам да разреша случая на това ниво, отколкото да го отнасям до Управителния съвет — каза директорът с необичайно откровен тон.

— Не се и съмнявам — отвърнах аз. — Но направите ли го, в понеделник сутринта ще намерите оставката ми на бюрото си.

Директорът пребледня.

— Успокойте се, Рой…

— Не мога да се съглася с това. Дълг на директора е да застава зад подчинените си, а не да се измъква при първата злобна клевета.

Настъпи хладно мълчание. Осъзнах, че гласът ми, свикнал с акустиката в Камбанарията, е набрал сила. Няколко момчета и родителите им стояха достатъчно близо до нас, за да ни чуят, а дребничкият Мийк, който продължаваше да дежури на плаца, ме гледаше със зяпнала уста.

— Много добре, господин Стрейтли — сковано отговори новият директор.

След тези думи се отдалечи, оставяйки у мен чувството, че в най-добрия случай съм победил в словесната схватка, а в най-лошия съм си вкарал опустошителен автогол.