Джоан Харис
Джентълмени и играчи (61)

6

Париж, 5 район

Петък, 12 ноември

Обадих се на Бърза помощ. В нощта на кладите край парка винаги има линейки за всеки случай, ако стане злополука, бой или пожар, затова трябваше само да позвъня (за последен път от телефона на Найт) и да съобщя, че възрастен мъж е припаднал, като обясних къде се намира, така че да го намерят навреме и аз да мога да избягам.

Стана бързо. През годините съм станала почти специалист по измъкванията. В десет часа пристигнах в апартамента си, в десет и петнайсет бях готова с багажа. Оставих наетата кола (с ключове на таблото) на „Аби Роуд“: със сигурност до десет и трийсет са я откраднали или запалили. Вече бях изтрила всичко от компютъра си и бях извадила твърдия диск, а всичко останало разпилях край железопътната линия на път за гарата. Имах само малък куфар с дрехите на госпожица Деър, който оставих в урна на Армията на спасението: знаех, че ще изперат и ще ги изпратят в Третия свят. Накрая пуснах няколко документа, които разкриваха предишната ми самоличност, в кошче за боклук, платих стая в евтин мотел и билет за влака.

Трябва да призная, че Париж ми липсваше. Преди петнайсет години не бих повярвала, че е възможно, но сега харесвах този град. Свободна съм от майка си (тъжна история, двама изгорели до смърт при пожар в апартамент), в резултат на което съм наследник на прилична сума. Промених името си, точно както бе направила майка ми, и преди две години започнах да преподавам английски в приятна гимназия, като наскоро си взех творчески отпуск, за да завърша изследването, което ще ми донесе повишение. Надявам се на това: всъщност знам, че скоро ще избухне скандал (по повод малкия проблем, който прекият ми началник има с комара) и това може да ми осигури удобен пост. Не е „Сейнт Осуалдс“, но върши работа. Поне засега.

Що се отнася до Стрейтли, надявам се да е оцелял. От всички учители само той заслужаваше моето уважение — не мога да кажа същото за учителите от „Сънибанк Парк“, нито за онези от парижката гимназия, които срещнах след тях. Никой друг — нито учител, нито родител, нито психоаналитик — не ме е научил на нещо, което си струва да знам. Може би затова го оставих жив. Или може би за да докажа на себе си, че най-после съм надминала стария си учител — макар че в неговия случай оцеляването е свързано и с отговорности, а какво ще донесат разкритията му на „Сейнт Осуалдс“, не може да се каже. Със сигурност ако иска да предпази колегите си от скандал, не виждам друга алтернатива, освен отново да повдигне въпроса за старата история със Снайд. Ще бъде неприятно. Ще споменат името ми.

Нямам големи притеснения по този въпрос обаче: следите ми са добре прикрити и за разлика от „Сейнт Осуалдс“ аз отново ще се измъкна невидима и невредима. Но училището е преживявало и други скандали и макар че новите събития ще го представят в много неблагоприятна светлина, предполагам, че ще издържи. Донякъде тайно се надявам да стане така. В края на краищата оставила съм голяма част от себе си там.

Сега, докато седя в любимото си кафене (няма да ви кажа кое е) на чаша кафе с кроасани и ноемврийският вятър вие и хленчи по просторния булевард, аз се чувствам почти като на почивка. Във въздуха витае същият мирис на обещание, на нови планове. Би трябвало да се забавлявам. Остават ми още два месеца отпуск, предстои ми нов, вълнуващ проект, но най-вече, най-невероятно — аз съм свободна.

Но толкова дълго влачих след себе си отмъщението, че бремето му почти ми липсва, липсва ми целта, която да преследвам. Засега ми се струва, че инерцията ми е изхабена. Интересно чувство, но разваля момента, за пръв път от много години мисля за Леон. Знам, че звучи странно — та нали той беше с мен през цялото време? Но имам предвид истинския Леон, а не фигурата, получила се под влияние на времето и пространството. Сега трябваше да е на трийсет. Помня как казваше: „На трийсет човек е вече стар. За бога, убий ме, преди да стана на толкова“.

По-рано не можех, но сега виждам Леон на трийсет, Леон женен, пуснал шкембе, Леон с работа, Леон с дете. И сега виждам колко обикновен изглежда, забравен с времето, сведен до поредица от стари снимки с избледнели цветове, с комични спомени за отдавна отминала мода — Боже, наистина ли са носили това? — и изведнъж нелепо започвам да плача. Не за Леон от въображението ми, а за себе си, за малката госпожичка, която бях, която сега е на двайсет и осем, устремена с всичка сила и завинаги към неизвестна, нова тъмнина. Мога ли да го понеса, питам се. И ще спра ли някога?

— He, la reinette. Са vapas?^[1]

Това е Андре Жубер, собственикът на кафенето, човек към шейсетте, тънък като бастун и тъмнокос. Той ме познава — или си мисли, че ме познава — и на острото му лице се чете тревога. Аз махам с ръка — Tout va bien^[2] — и след като оставям няколко монети на масата, излизам на булеварда, където сълзите ми ще изсъхнат на суровия вятър. Може би ще спомена това на следващия сеанс при психоаналитика ми. От друга страна, може изобщо да не отида.

Психоаналитикът ми се казва Зара, носи обемисти пуловери и ползва парфюм „Лер дю Тан“. Не знае нищо за мен, освен измислиците, които съм й разказвала, предписва ми хомеопатични тинктури от сепия и йод за успокояване на нервите. Изпълнена е със съчувствие заради тежкото ми детство и трагедиите, които в ранна възраст са ме лишили първо от баща, а после от майка, пастрок и сестра. Тревожи се заради моята срамежливост, момчешки маниери и факта, че никога не съм била интимна с мъж. Обвинява баща ми, когото й описах по-скоро като Рой Стрейтли, и ме подтиква да търся близост, катарзис, самоопределение.

Мисля, че го правя.

От отсрещната страна на булеварда Париж е пъстър и изискан, брулен от ноемврийския вятър. Това ме прави неспокойна, иска ми се да видя къде точно отива вятърът, да зърна цвета на светлината отвъд далечния хоризонт.

Парижката гимназия изглежда банална в сравнение със „Сейнт Осуалдс“. Малкият ми проект не е нов и перспективата да се установя, да приема повишението, да запълня нишата сега ми се струва прекалено лесна. След „Сейнт Осуалдс“ искам повече. Все още искам да желая, да действам, да постигам — и дори Париж ми се струва твърде малък, за да задоволи амбициите ми.

Къде тогава? В Америка сигурно е хубаво, в тази земя на нови открития, където дори само фактът, че си британец, автоматично ти дава статут на джентълмен. Страна на черно-бели ценности — това е Америка, страна на интересни противоречия. Чувствам, че там има щедри награди за талантливи играчи като мен. Да, в Америка може да ми хареса.

Или в Италия, където всяка катедрала ми напомня за „Сейнт Осуалдс“, а светлината блести като злато по прахоляка и разорението на великолепните древни градове. Или в Португалия, или в Испания — или още по-далеч, в Индия и Япония — докато един ден отново се озова пред портите на „Сейнт Осуалдс“ като змия, захапала опашката си, която с амбицията си да пълзи опасва земята.

Сега като помисля, ми се струва неизбежно. Не тази година — може би дори не това десетилетие — но един ден ще застана там, ще погледна игрището за крикет и игрището за ръгби, и двора, и арките, и комините, и прозорците на мъжката гимназия „Сейнт Осуалдс“. Тази мисъл ми се струва странно успокоителна — като свещ на перваза на прозорец, запалена специално за мен — сякаш ходът на времето, който през последните няколко години долавям все по-осезателно, е само шепа отминаващи облаци над златистите покриви. Никой няма да знае коя съм. Годините на преобразяване са ми придали защитна окраска. Само един човек ще ме познае, а аз възнамерявам да изчакам, докато Рой Стрейтли се пенсионира, за да покажа лицето си — някое от лицата си — в „Сейнт Осуалдс“. Жалко донякъде. Бих се радвала да изиграем още една партия. Все пак, когато се върна в „Сейнт Осуалдс“, няма да пропусна да потърся името му на почетната дъска сред старите центуриони. Имам силното предчувствие, че ще го намеря там.