Джоан Харис
Джентълмени и играчи (16)

6

Понеделник, 20 септември

До края на седмицата скандалът беше гръмнал в цялото училище. Предвид обстоятелствата би могло да се очаква, че на първо време старият Стрейтли ще си мълчи, ще премисля възможностите си и ще кротува, но това не беше в характера му, макар и да бе единственият разумен ход. И тъй като Стрейтли беше Стрейтли, веднага щом провери фактите, той се запъти право към кабинета на Стрейндж и влезе в пряка конфронтация с него.

Естествено, Стрейндж отрече да е предприемал каквито и да било подмолни действия. Той каза, че новата катедра просто ще се нарича Катедра по чужди езици, като ще включва и класическите, и съвременните езици, а също и два нови предмета — компютърна лингвистика и лингвистичен дизайн, които ще се преподават веднъж седмично, веднага щом пристигне съответният софтуер (което, както обясни Стрейндж, ще стане преди училищната инспекция на 6 декември).

Той каза също, че класическите езици не са нито пренебрегнати, нито маргинализирани, вместо това целият профил на Катедрата по чужди езици е разширен в съответствие с новите учебни програми. В „Крал Хенри“ са направили това още преди четири години, а при тази жестока конкуренция…

Това, което Рой Стрейтли каза, не става за документиране. За щастие, доколкото разбрах, повечето му ругатни са били изречени на латински, но въпреки всичко между двамата се възцари хладна и дребнава любезност.

„Боб“ стана „господин Стрейндж“. За пръв път в кариерата си Стрейтли започна строго да спазва правилата и сега настоява да го уведомяват за всички промени в графика не по-късно от осем и трийсет сутринта, което принуждава пунктуалния Стрейндж да идва на работа двайсет минути по-рано от обичайното за себе си време. В резултат на това Стрейтли получава дежурства на двора в дъждовно време или в петък следобед, което не допринася за отслабване на напрежението помежду им.

Все пак, колкото и забавно да изглежда, това е малка маневра за отвличане на вниманието. „Сейнт Осуалдс“ е преживял хиляди драматични дрязги от този род. Измина втората ми седмица в училището, аз се чувствам съвсем удобно в ролята си и макар да се изкушавам да удължа насладата от новосъздадената ситуация, знам, че няма по-подходящ момент да нанеса удара си. Но по кого?

Не по Бишъп, не по директора. По Стрейтли? Интригуващо е, още повече, че рано или късно ще дойде и неговият ред, но тази игра ми доставя твърде голямо удоволствие, за да се отърва от него толкова бързо. Не. Всъщност има само едно място, откъдето мога да започна. От портиера.

* * *

Онова лято беше лошо за Джон Снайд. Той пиеше повече от преди и най-после това бе започнало да си личи. Тъй като поначало беше едър мъж, постепенно и почти неусетно с годините бе трупал килограми и като че ли изведнъж стана очевидно дебел.

За пръв път и аз си дадох сметка за това: виждах как момчетата от „Сейнт Осуалдс“ минават през портала и колко бавно се движи баща ми, виждах кръвясалите му очи, виждах мечешкия му намусен темперамент. Макар и рядко да го показваше в работно време, аз знаех, че е там, притаен като гнездо на оси под земята, което само чака някой да го разрови.

Доктор Тайди, касиерът, изказа неодобрението си по този повод, но досега баща ми успяваше да избегне официалните предупреждения. Момчетата също го знаеха, особено по-малките, които през това лято го дразнеха, крещяха „Джон! Хей, Джон!“ с момичешките си гласчета, ходеха след него на групи, докато той изпълняваше задълженията си, тичаха след косачката, с която той методично обикаляше игрищата за крикет и футбол и едрият му мечешки задник стърчеше от двете страни на тясната седалка.

Баща ми имаше куп прякори: Джони Дебелака, Плешивия Джон (той беше станал чувствителен относно оредяващото си теме и се мъчеше да го прикрие, използвайки за камуфлаж дълъг кичур коса, който зализваше отгоре му), Джон Поничката, Големия Мазен Джон. Косачката беше неизбежен извор на шеги: момчетата я наричаха Адската машина или Тротинетката на Джон, тя постоянно се разваляше и се носеха слухове, че Джон е изхабил маслото от нея, за да зализва косата си, че я кара, защото е по-бърза от колата му. Случваше се учениците да долавят застоялия бирен дъх от устата на баща ми рано сутрин и по този повод също се появиха множество подигравки: момчетата се преструваха на замаяни от изпаренията, питаха с колко е превишил позволените промили алкохол и дали може да кара Адската машина.

Няма нужда да споменавам, че при обиколките си из училището гледах да стоя настрана от тези момчета, защото макар да знаех, че баща ми не вижда по-далеч от униформата на „Сейнт Осуалдс“, родството ми с него ме караше да се чувствам неловко и да се срамувам. В такива моменти ми се струваше, че изобщо не го познавам, а когато подигравките го изваждаха от равновесие и той започваше да отвръща — отначало с викове, а после и с юмруци — аз треперех от мъчително неудобство, срам и омраза.

Тези чувства до голяма степен бяха последица от приятелството ми с Леон. Макар да се държеше като бунтар с дългата си коса и кражбите от магазините, той продължаваше да бъде продукт на средата си, да говори с презрение за тези, които наричаше „пролетарии“ и „простолюдие“, да се подиграва на съучениците ми от „Сънибанк“ с безмилостна и язвителна злоба.

Колкото до мен, аз безрезервно се присъединявах към подигравките. Открай време изпитвах омраза към „Сънибанк Парк“, не чувствах съпричастност с учениците там и затова без колебание прегърнах каузата на „Сейнт Осуалдс“. Там ми беше мястото и аз се стараех всичко в мен — косата, гласът, маниерите — да отразява тази моя принадлежност към него. По онова време повече от всичко мечтаех измислицата ми да е действителност, копнеех за бащата полицейски инспектор от въображението си и мразех от цялото си сърце дебелия портиер със зловонен дъх и издут бирен корем. Той ставаше все по-раздразнителен, провалените ми уроци по карате бяха задълбочили разочарованието му от мен и от време на време се случваше да ме гледа с искрена и открита неприязън.

Все пак понякога правеше плахи, нерешителни опити. Канеше ме на футболни мачове, даваше ми пари за кино. През повечето време обаче не правеше нищо. Гледах го как от ден на ден затъва все повече и повече в рутината си — телевизия, бира, готова храна и непохватен, шумен (най-често несполучлив) секс. Скоро и това престана, посещенията на Пепси започнаха да стават все по-редки. Случваше се да я виждам в града, веднъж дори в парка в компанията на млад мъж. Той беше с кожено яке и беше пъхнал ръка под розовия ангорски пуловер на Пепси. След това тя съвсем престана да идва у дома.

Каква ирония, че единственото спасение на баща ми в онези дни беше онова, което той намразваше все повече. Някога „Сейнт Осуалдс“ бе неговият живот, неговата надежда, неговата гордост, а сега като че ли започваше да го дразни заради собствената му неуместност. Така или иначе, той търпеше, изпълняваше съвестно задълженията си, макар и вече без любов, упорито обръщаше едрия си гръб на момчетата, които го дразнеха и пееха груби шеговити песнички за него. Търпеше заради мен, заради мен издържа почти до края. Сега го знам — сега, когато вече е късно — но на дванайсет толкова неща са невидими, толкова неща са неоткрити.

— Хей, Пинчбек!

Седяхме на плаца под буковите дървета. Слънцето печеше силно и Джон Снайд косеше тревата. Помня мириса — мириса на учебните дни: на окосена трева, на прах, на бърз и безконтролен растеж.

— Като че ли Големият Джон има проблем.

Погледнах. Така беше: на края на игрището за крикет Адската машина пак се беше повредила и баща ми се опитваше да я запали, ругаеше, потеше се, мъчеше се да разхлаби потния колан на джинсите си. Малките момчета вече бяха започнали да се събират около него: цял кордон пигмеи, наобиколили ранен носорог.

— Джон! Хей, Джон!

Виковете долитаха до мен през игрището за крикет, птичи гласчета в маранята. Момчетата подскачаха напред-назад, предизвикваха се един друг да застанат по-близо.

— Разкарайте се оттук! — Баща ми размаха ръце като човек, който плаши гарги. Дрезгавият му вик достигна до нас със секунда закъснение, последван от пронизителен смях. Учениците се разбягаха с писъци, но след малко пак се върнаха и се разкискаха като момичета.

Леон се подсмихна.

— Ела — каза. — Ще се посмеем.

Последвах го неохотно, като вървях отзад. Свалих очилата, които биеха на очи. Нямаше защо да си правя труда — баща ми беше пиян. Пиян и ядосан, раздразнен от жегата и малките ученици, които не го оставяха на мира.

— Извинете, господин Снайд, сър — каза Леон, приближил го в гръб.

Той се обърна със зяпнала уста, стъписан от обръщението „сър“.

Леон го погледна в лицето, учтив и усмихнат.

— Доктор Тайди иска да ви види в канцеларията — каза той. — Казва, че е важно.

Баща ми мразеше касиера — хитър човек с остър език, който управляваше финансите на училището от безупречния си малък кабинет недалеч от будката на портиера. Враждебността между тях биеше на очи. Тайди беше спретнат до крайност, дребнав. Всяка сутрин ходеше в параклиса, пиеше чай от лайка за успокояване на нервите, отглеждаше орхидеи в училищната оранжерия, с които печелеше награди на различни конкурси. Всичко у Джон Снайд като че ли нарочно го дразнеше: тромавата му походка, грубите му маниери, начинът, по който панталоните му висяха от кръста, разкривайки пожълтяло бельо.

— Доктор Тайди? — попита баща ми с присвити очи.

— Да, сър — каза Леон.

— По дяволите.

Той закрачи тромаво към канцеларията.

Леон ми се усмихна.

— Чудя се какво ли ще каже Тайди, като помирише дъха му — каза той и прокара пръсти по очукания корпус на Адската машина. После се обърна към мен с блеснали очи. — Хей, Пинчбек, какво ще кажеш да се повозим?

Поклатих глава с ужас, но в същото време с любопитство.

— Хайде, Пинчбек. Такава възможност не е за изпускане.

И с един скок се озова на седалката, натисна копчето на стартера, косачката забръмча…

— Последен шанс, Пинчбек.

Не можех да устоя на предизвикателството. Скочих зад волана и едва успях да запазя равновесие, когато машината рязко тръгна. Малките ученици се разбягаха с писъци. Леон се смееше неудържимо, иззад колелата хвърчаха победоносни зелени пръски и Джон Снайд се втурна през полето, прекалено тромав, за да може да ни стигне, но гневен, обезумял от ярост:

— Хей, момчета! Проклети момчета!

Леон ме погледна. Наближавахме края на игрището, Адската машина издаваше чудовищни звуци, отзад виждахме Джон Снайд, безнадеждно далеч от нас, и доктор Тайди с лице, почервеняло от гняв.

За секунда ме обзе опияняваща радост. Ние бяхме великолепни, бяхме Буч и Сънданс, които скачат от ръба на пропастта, скачат от косачката, окъпани в трева и слава, и бягат, бягат с всички сили, докато Адската машина неконтролируемо продължава внушителния си бавен ход към дърветата.

Така и не ни хванаха. Малките ученици не можаха да ни разпознаят, а касиерът беше толкова ядосан от поведението на баща ми — повече от мръсния език, който бе държал на учениците, отколкото от пиянството и недобросъвестното изпълняване на задълженията — че забрави да проследи уликите, ако изобщо имаше такива. Господин Роуч, който беше дежурен в онзи ден, получи мъмрене от директора, а баща ми — официално предупреждение и сметка за нанесените щети.

Случилото се не ме засегна по никакъв начин. Поредната граница беше прекрачена и аз изпитвах възторг от това. Дори след натопяването на мръсника Брей удоволствието не беше толкова голямо; дни наред ходех като в розова мъгла, през която виждах, чувах и усещах единствено Леон.

Това беше любов.

 

 

По онова време не смеех да го нарека с тези думи. Леон ми беше приятел. Не би могъл да бъде нищо повече. И все пак това беше любов — изгаряща, сляпа, опияняваща, безсънна, жертвоготовна любов. Всичко в живота ми се пречупваше през бляскавата й призма: първата ми мисъл сутрин, последната ми мисъл вечер беше за Леон. Нямах дързостта да вярвам, че чувствата ми са дори отчасти споделени, за него аз бях просто един новобранец — вярно, забавен, но все пак по-нисш от него. Имаше дни, когато прекарваше обедната си почивка с мен, и други, в които ме караше да го чакам по цял час, без изобщо да си дава сметка за рисковете, на които ежедневно се подлагах, за да бъда с него.

Въпреки всичко изпитвах радост. Нямах нужда от постоянното присъствие на Леон, за да се опивам от щастието си: стигаше ми само да знам, че е наблизо. Казвах си, че трябва хитрост, търпение. Чувствах, че за нищо на света не бива да му досаждам, и криех чувствата си зад маска от остроумие, докато замислях още по-изобретателни начини за задоволяване на тайното си обожание.

Веднъж си разменихме пуловерите и цяла седмица аз носих неговия. Вечер отварях шкафчето на Леон с шперца на баща си и тършувах из нещата му, четях записките му от часовете, книгите му, разглеждах драскулките, които рисуваше в моменти на отегчение, опитите му да упражнява подписа си. Извън ролята си на ученик от „Сейнт Осуалдс“ аз го наблюдавах отдалеч, понякога минавах покрай къщата му с надеждата да зърна него или дори сестра му, която обожавах по асоциация. Знаех номера на колата на майка му. Тайно хранех кучето му. Сресвах рядката си кестенява коса така, че да прилича на неговата, изучавах физиономиите и вкусовете му. А се познавахме едва от шест седмици.

Очаквах наближаващата лятна ваканция с облекчение и тревога. Облекчение, защото усилията, които полагах, за да ходя на две училища едновременно — макар и нередовно — започваха да дават отражение. Госпожица Маколи се беше оплакала заради честите ми отсъствия и ненаписаните домашни и макар да подправях съвършено подписа на баща си, винаги имаше опасност някой да го срещне случайно и измамата ми да се разкрие. Тревога, защото макар че скоро щях да имам свободата да виждам Леон когато пожелая, това означаваше да се подлагам на още по-големи рискове в поддържането на измамата в цивилния живот.

За щастие, паяжините ми в „Сейнт Осуалдс“ вече бяха изплетени. Останалото беше въпрос на време, място и добре подбран реквизит, предимно костюми, с чиято помощ бих могъл да се представям за заможното момче от средната класа, чиято роля играех.

Откраднах чифт скъпи маратонки от един спортен магазин в града и ново колело (моето беше крайно неподходящо) от двора на заможна къща далеч от квартала на Леон. За по-сигурно го пребоядисах и продадох своето на съботния битпазар. Ако баща ми забележеше, щях да му кажа, че е трябвало да разменя старото си колело, което е започнало да ми омалява, за ново втора ръка. Историята беше достоверна и сигурно би свършила работа, но към края на триместъра баща ми съвсем се отпусна и вече не забелязваше нищо.

 

 

Сега Фалоу е заел мястото му. Дебелият Фалоу с провисналите устни и старата ватенка. И той е прегърбен като баща ми от годините, прекарани на косачката, и той като баща ми има шкембе, заплашително щръкнало над тесния лъскав колан на панталоните. По традиция всички училищни портиери се казват Джон и Фалоу не прави изключение, но сега момчетата не тичат след него и не го дразнят, както правеха с баща ми. Радвам се; ако го правеха, щях да се намеся, засега обаче не искам да привличам вниманието.

Но Фалоу ме вбесява. Има косми в ушите и чете „Дъ Нюз ъв дъ Уърлд“ в малката си будка, обут в стари чехли на босо, пие чай с мляко и не обръща внимание на нещата, които стават наоколо. Малоумникът Джими върши всичката работа: строителни ремонти, дърводелство, електричество, канализация. Фалоу само вдига телефона. Обича да кара хората да чакат — разтревожени майки, които питат за домашните на болните си синове, богати бащи, задържани на заседание с директора — понякога дълго, докато си допие чая и надраска съобщението върху жълт лист хартия. Обича да пътува и понякога ходи на еднодневни екскурзии до Франция, организирани от местния работнически клуб — там обикаля супермаркетите, яде чипс край туристическия автобус и се оплаква от французите.

На работа е груб или почтителен в зависимост от статута на посетителя, взема от момчетата по една лира, за да отвори шкафче с шперца, зяпа краката на учителките, докато се качват по стълбите. С по-нисшестоящите е надут и самоуверен, използва изрази като: „Разбираш ли к’во искам да кажа?“ и „Ще ти го кажа безплатно, човече“.

С по-висшите ешелони се държи раболепно, с ветераните — омерзително приятелски, с новаци като мен — немногословно и делово, сякаш няма време за губене в празни приказки. В петък след часовете ходи в компютърното крило, уж за да изключи компютрите, но всъщност да сърфира из порносайтове, докато отвън Джими лъска коридорите и усърдно търка дъските, докато придаде на старото дърво мек блясък.

За по-малко от минута едночасовият му труд отива по дяволите. В понеделник сутринта до осем и половина подовете са вече толкова мръсни и издраскани, сякаш Джими никога не ги е лъскал. Фалоу знае това и макар да не чисти сам, все пак изпитва смътно недоволство към учителите и учениците, сякаш те пречат нещата да вървят гладко.

Затова портиерът прекарва живота си в дребни и злобни отмъщения. Никой не му обръща внимание — той е слуга и може да си позволява волности, които остават незабелязани. Учителите нямат и представа, но аз го наблюдавам. От позицията си в Камбанарията виждам малката му къщичка и мога да следя кой влиза, кой излиза, без някой да ме забележи.

Пред портала на училището има фургон за сладолед. Баща ми никога не би допуснал това, но Фалоу не възразява и след училище или по време на обедната почивка там се събира опашка от ученици. Някои си изяждат сладоледа пред фургона, други се връщат с издути джобове и дяволити усмивки на хора, успели да преметнат някого. Официално на малките ученици се забранява да напускат очертанията на училището, но фургонът е само няколко метра по-нататък и Пат Бишъп си затваря очите, стига само учениците да не пресичат оживената улица. Впрочем самият той обича сладолед и вече няколко пъти го виждам да стои с кофичка в ръка, докато наглежда момчетата в двора.

Фалоу също ходи до фургона за сладолед. Прави го сутрин, след като часовете вече са започнали, и обикаля отдалеч, за да не минава под прозорците на Стаята на учителя. Случва се да се връща с найлонова торба — лека, но доста издута — която оставя под тезгяха на будката си. Понякога се връща със сладолед, друг път не.

За петнайсет години много от училищните ключове са сменени. Това може да се очаква — „Сейнт Осуалдс“ винаги е бил примамлива мишена и трябва да има охрана — но будката на портиера е едно от изключенията. В края на краищата, защо му е на някого да влиза с взлом в портиерската будка? Там има само старо кресло, газова печка, чайник, телефон и няколко порносписания, скрити под тезгяха. Има и друго скривалище, по-трудно за откриване, зад капака на вентилационната система — тайна, ревностно предавана от портиер на портиер. Не е много голямо, но лесно може да побере дузина бири, както баща ми установи, доверявайки ми го с думите: „Шефовете не трябва да знаят всичко“.

 

 

Днес на път за вкъщи се чувствах добре. Лятото е почти към края си и светлината е някак зърнесто жълтеникава, напомня ми за телевизията от моето детство. Нощите стават студени и апартаментът ми под наем на шест мили от центъра на града скоро ще се нуждае от отопление. Не е особено удобен — една стая, кухненски бокс и миниатюрна баня — но това беше най-евтиното жилище, което можах да намеря, а и не смятам да се задържам.

Апартаментът е практически празен. Има разтегателен диван, бюро, лампа, компютър и модем. Може би ще ги оставя тук, когато си тръгвам. Компютърът е чист — или ще бъде, след като изтрия уличаващите файлове от хард диска. Колата е взета под наем и също ще бъде грижливо почистена от фирмата, докато разследването на полицията стигне до мен.

Старата ми хазайка обича да клюкарства. Чуди се защо толкова приятна, спретната личност като мен е избрала да живее в долнопробна сграда, обитавана от наркомани, бивши затворници и безработни. Казах й, че работя в отдел продажби на голяма международна компания за софтуер, че фирмата е трябвало да ми осигури жилище, но строителите още не са завършили сградата. Тя клати глава, възмущава се от неблагонадеждните строителни предприемачи и се надява, че до Коледа ще успея да се нанеса в новия си дом.

— Защото сигурно е тежко да нямаш собствено жилище, нали, мило дете? Особено на Коледа…

Очите й сантиментално се навлажняват. Чудя се дали да не й кажа, че повечето стари хора умират през зимата, че три четвърти от самоубийствата се извършват по време на коледните празници. Но засега трябва да пазя поведение, затова добродушно отговарям на въпросите й, слушам спомените й, държа се безупречно. За благодарност хазайката е сложила в апартамента ми пердета и ваза с прашни изкуствени цветя.

— Чувствайте се у дома си, макар и далеч от дома — казва тя. — И ако имате нужда от нещо, винаги съм на ваше разположение.