Джоан Харис
Джентълмени и играчи (34)

8

Петък, 29 октомври

Добрият стар Бишъп. Странно, че попита за това. Всъщност аз се сещам за поне две неща: едното вече наближава бавно и неотстъпно като приливна вълна, а второто любезно го съпътства.

По мои впечатления литературата е изпълнена с утешителни лигавщини за умиращите. За търпението им, за разбирането им. Моят опит сочи, че умиращият може да бъде също толкова злобен и безмилостен, колкото и онези, които оставя след себе си. Сали Пеърман е пример за това. Въз основата на едно-единствено писмо (съчинено с голямо старание, трябва да призная) тя задейства всички обичайни клишета: смени бравите, обади се на адвоката, изпрати децата при баба им, разпиля дрехите на съпруга си по моравата отпред. Пеърман, разбира се, вече не може да лъже. Той като че ли се надяваше да бъде разкрит. Погледът му изразява злочестина и облекчение. Типично за католик. Но поне му носи утеха.

Кити Тийг е друга работа. Сега няма кой да я утеши. Смазан от мазохистичното си чувство за вина, Пеърман почти не говори с нея, не я поглежда. Сигурно тайно я държи отговорна — тя е жена в края на краищата — и докато Сали все повече потъва в носталгична мъгла, подсладена от угризенията му, Кити знае, че никога не би могла да си съперничи с нея.

Днес тя не дойде на училище. Вероятно заради преживяния стрес. Пеърман отново пое часовете си, но изглежда разсеян, а без Кити, която да му помага, е чудовищно неорганизиран. В резултат на това постоянно допуска грешки, забрави да влезе в часа на Изи, за да го оцени, забрави за дежурството си в обедната почивка, изгуби цяло междучасие в търсене на купчина контролни по литература на шести курс, които не помни къде е оставил (всъщност те са в шкафчето на Кити в Тихата стая, знам, защото аз ги сложих там).

Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против човека. Но трябва да продължа напред. А по-ефективно е да се работи по катедри — ан блок, ако щете — отколкото да се хвърлят разпилени усилия из цялото училище.

Колкото до другите ми проекти… приключението на Тапи не успя да влезе в днешните вестници. Добър знак: това означава, че „Икзаминър“ пази материала за почивните дни, но ако се вярва на слуховете, Изабел е преживяла силен стрес, обвинява цялото училище за злополучното си падане (и конкретно Пат Бишъп, който явно не е проявил достатъчно съчувствие в решителния момент), очаква пълна подкрепа от профсъюзите и щедра компенсация, било то със съдебно или извънсъдебно споразумение.

Грахфогел пак отсъства. Чувам, че горкият човек напоследък страда от мигрена, но мисля, че по-скоро отсъствието му има нещо общо с натрапчивите телефонни обаждания, които получава напоследък. След вечерта, която прекара навън с Лайт и учениците, изглежда доста умърлушен. Разбира се, живеем в епохата на равенството, когато не може да има дискриминация на основата на раса, религия и пол (ха!), но въпреки това той знае, че да бъдеш хомосексуалист в мъжка гимназия означава да си много уязвим и постоянно се пита как се е издал и пред кого.

При нормални обстоятелства Грахфогел би могъл да се обърне за помощ към Пеърман, но сега Пеърман има свои грижи, а доктор Дивайн, който на практика му е шеф и ръководител катедра, никога не би го разбрал. Но грешката си е негова. Трябвало е да помисли, преди да се сприятелява с Джеф Лайт. Къде му е бил умът? Лайт рискува далеч по-малко. От него блика тестостерон. Тапи го усеща, макар че ми е любопитно какво ще каже, когато цялата история излезе наяве. Засега Лайт показва голямо съчувствие към съдбата на Изабел Тапи: той е профсъюзен деец и приветства всяко предизвикателство към системата. Добре. Но кой знае, може би и това ще свърши зле. С малко помощ отвън, разбира се.

А Джими Уат? Джими си отиде завинаги и на негово място дойде нов екип чистачи от града, които работят на акорд. На никого не му пука, с изключение на касиера (работниците на акорд излизат по-скъпо, освен това работят по разписание и си знаят правата) и може би на Бишъп, който има слабост към безнадеждните случаи (като баща ми например) и който би искал да даде втори шанс на Джими. Това не важи за директора, който успя да изгони малоумния Уат от училището със зашеметяваща (и недотам законна) бързина (от това би излязла интересна статия на Къртицата Мол, след като случаят с Тапи отшуми) и който прекара последните два дни затворен в кабинета си, общувайки с учителите само по интеркома и чрез Боб Стрейндж — единствения член на ръководството, който остава напълно равнодушен към тези дребни проблеми.

Колкото до Рой Стрейтли, не очаквайте да го забравя. Той заема място в мислите ми повече от всички останали. Но допълнителните задължения му отнемат цялото време, което е добре, защото се готвя да навляза в следващия етап от разрушителния си план. Въпреки това и Стрейтли има за какво да се тревожи: случайно се намирах в компютърното крило, когато чух гласа му в коридора и успях да подслушам интересен разговор между него и Брад относно а) Колин Найт, и б) Ейдриън Мийк, новия учител по компютри.

— Но аз не съм писал нищо лошо за него — протестираше Стрейтли. — Изслушах урока му, попълних бланката и изразих мнението си обективно. Нищо повече.

— Лош контрол върху класа — каза Брад, който четеше от бланката за оценяване. — Лошо изнасяне на урока. Липса на обаяние? Къде е обективността тук?

Последва пауза, докато Стрейтли преглеждаше бланката.

— Не съм писал това — каза той накрая.

— Е, със сигурност прилича на твоя почерк.

Последва нова, по-дълга пауза. Хрумна ми да изляза от стаята, за да видя изражението на лицето на Стрейтли, но реших да не го правя. Не исках да привличам вниманието към себе си, особено на това място, което скоро щеше да се превърне в местопрестъпление.

— Не съм писал това — повтори Стрейтли.

— Кой тогава го е писал?

— Не знам. Някой шегаджия.

— Рой… — По тона на Брад личеше, че започва да се чувства неудобно. Познат ми е — тревожният, леко утешителен тон на човек, който говори с опасен луд. — Виж, Рой, разбирам, че искаш да бъдеш справедливо критичен и така нататък. Знам, че младият Мийк не е най-талантливият учител, който сме имали…

— Не — каза Стрейтли. — Не е. Но не съм го оплюл. Не можеш да приемеш тази бланка, след като не съм я попълнил аз.

— Разбира се, Рой, но…

— Но какво? — В гласа на Стрейтли сега се долавяше гняв. Никога не е обичал да се разправя с Костюми, както ги нарича, и си личеше, че цялата тази работа го дразни.

— Виж, сигурен ли си, че просто не си… забравил какво си написал?

— Как така ще съм забравил?

Брад помълча малко.

— Ами имам предвид, че може би си бързал или…

Тихичко се изсмях в шепа. Брад не е първият учител, който предполага, че Рой Стрейтли „се износва“, както казва Бишъп. Аз посях това семе в няколко глави, а и има достатъчно случаи на ирационално поведение, хронично забравяне и дреболии, които правят идеята да изглежда правдоподобна. Стрейтли, разбира се, изобщо не подозира.

— Господин Брад, вярно, че скоро ще направя сто триместъра тук, но съм далеч от старческата сенилност. А сега ако може да говорим за нещо важно. — (Запитах се какво ще каже Мийк, когато му съобщя, че Стрейтли смята оценяването му за нещо маловажно). — Дали успя да намериш свободно време в претоварения си график, за да прочетеш доклада ми за Колин Найт?

Аз се усмихнах пред компютърния екран.

— А, Найт — незаинтересовано каза Брад.

А, Найт.

Както казах, не ми е трудно да се идентифицирам с момче като Найт. Всъщност с него нямаме нищо общо — като дете в мен имаше много повече дързост, злоба и издръжливост — но с повече пари и по-добри родители можех да се окажа на неговото място. У Найт има дълго трупано негодувание, което мога да използвам, а тъй като е саможив, най-вероятно няма да сподели нищо с никого, докато не стане необратимото. Ако желанията бяха коне, както казвахме ние като деца, старият Стрейтли щеше да е стъпкан още преди години. Сега подготвям Найт (основно извън часовете), а ако не в друго, то поне в злобата и отмъщението той е способен ученик.

Не ми отне много време. Отначало не правех нищо директно: две думи тук, побутване там.

— Представи си, че аз съм класният ти ръководител — казвах му аз, докато той ходеше като куче след мен по време на дежурствата ми из двора. — Ако имаш проблем и чувстваш, че не можеш да го обсъдиш с господин Стрейтли, ела при мен.

И Найт идваше. За три седмици се наслушах на жалкото му хленчене, на глупавите му оплаквания: никой не го обича, учителите се заяждат с него, учениците го наричат тъпак и загубеняк. Постоянно е нещастен, освен когато се радва на нещастието на другите. Всъщност той ми помогна да пусна доста слухове за себе си, както и за горкия господин Грахфогел, чиито отсъствия се забелязват и енергично се обсъждат. Когато Грахфогел се върне — ако изобщо се върне — ще намери подробностите от личния си живот с всички добавки и украси, които момчетата може да са добавили от себе си, изписани по всички чинове и тоалетни в цялото училище.

През повечето време обаче Найт обича да се оплаква. Аз го слушам със съчувствие и макар вече да ми е напълно ясно защо Стрейтли не може да понася хлапето, трябва да призная, че се радвам на напредъка на ученика си. Нахалството, обидчивостта и злорадството се удават на Найт с особена лекота.

Наистина жалко, че трябва да си отиде, но както би казал старият ми баща, не можеш да направиш омлет, без да убиеш някого.