Джоан Харис
Джентълмени и играчи (35)

9

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Петък, 29 октомври

Какъв задник е този Брад. Какъв невероятен задник. На кого изобщо му е хрумнало, че от него може да излезе добър ръководител на курс? Започна с това, че на практика ме обяви за сенилен заради идиотската бланка за оценяване на Мийк, после има нахалството да се усъмни в мнението ми по случая Колин Найт. Искал още доказателства, можете ли да повярвате? Искал да знае дали съм говорил с момчето.

Дали съм говорил с момчето? Естествено, че говорих, и ако изобщо някога съм виждал ученик да лъже… Знаете ли, по очите се познава, по това как току се стрелват някъде долу вляво, сякаш там има нещо — може би тоалетна хартия, залепнала на обувката ми, или голяма локва, която трябва да се заобиколи. Личи си по смирения поглед, по преувеличената готовност, с която отговарят, по поредицата от „Честна дума, сър“ и „Кълна се, сър“, а зад това — крадливото самодоволство, сякаш знаят нещо повече.

Не се съмнявах, че всичко ще се свърши, щом извадя писалката. Оставих го известно време да говори, да се кълне, че казва истината, да се кълне в майка си. После се появи и тя — писалката на Найт, с инициалите му отгоре, намерена на местопрестъплението.

Той зяпна. Лицето му посърна. Бяхме сами в Камбанарията по време на обедната почивка. Навън беше свеж слънчев ден, момчетата тичаха из двора, гонеха есента. Чувах далечните им викове — като на чайки, носени от вятъра. Найт също ги чуваше и гледаше с копнеж към прозореца.

— Е? — попитах аз, като се стараех да не изглеждам прекалено доволен. В края на краищата, той беше само момче. — Това е твоята писалка, нали, Найт?

Мълчание. Найт стоеше с ръце в джобовете и все повече се смаляваше пред очите ми. Знаеше, че провинението е сериозно, достойно за изключване от училище. Виждах го в очите му: петното в досието, разочарованието на майка му, гнева на баща му, пропилените перспективи.

— Така ли е, Найт?

Той кимна мълчаливо.

Изпратих го при ръководителя на курса, но той така и не е стигнал до там. По-късно следобед Брейзноуз го видял на спирката на автобуса, но не обърнал внимание. Решил, че Найт има час за зъболекар или отива до някой магазин в града. Никой друг не помни да го е виждал: момче с права коса в униформа на „Сейнт Осуалдс“, с черна раница и физиономия на човек, понесъл бремето на целия свят на плещите си.

— О, разбира се, че говорих с него. Найт не каза почти нищо. Особено след като му показах писалката.

Брад ме погледна смутен.

— Разбирам. А какво точно каза на момчето?

— Обясних му колко сериозно е провинението.

— Имаше ли свидетели?

Вече ми дойде до гуша. Разбира се, че нямаше, какви свидетели през обедната почивка, когато хиляда момчета играят навън?

— Какво става, Брад? — попитах аз. — Да не би родителите да са се оплакали? Това ли е? Пак ли тормозя момчето? Или може би знаят твърде добре, че синът им е лъжец и че единствено заради доброто име на „Сейнт Осуалдс“ не съм отишъл в полицията?

Брад си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че трябва да обсъдим това другаде — предложи той смутено (часът беше осем сутринта и ние се намирахме в долния коридор, където нямаше жива душа). — Исках Пат Бишъп да присъства, но в кабинета му го няма, а не мога да го намеря по телефона. О, боже — при това възклицание Брад подръпна тънкия си мустак, — наистина мисля, че трябва да изчакаме идването на съответните упълномощени лица…

Бях готов да отправя парлива забележка относно ръководителите на курсове и съответните упълномощени лица, когато влезе Мийк. Той ми хвърли отровен поглед и се обърна към Брад.

— Проблем в лабораториите — каза младият учител с безличния си глас. — Мисля, че трябва да погледнете.

Брад не скри облекчението си. Компютърните проблеми бяха стихията му. Без неприятни човешки контакти, без недоразумения, без лъжи, само машини за програмиране и декодиране. Знаех, че тази седмица постоянно има някакви компютърни проблеми — вирус, или поне така чух — в резултат на което за мое голямо удоволствие комуникацията по имейл беше напълно прекратена и за няколко дни катедрата по компютърни науки се премести в библиотеката.

— Съжалявам, господин Стрейтли. — Пак същият поглед, като на човек, чието спасение е дошло в последната минута. — Дългът ме зове.

В края на обедната почивка намерих бележка от Бишъп (написана на ръка) в пощенската си кутия. Не преди това, убеден съм, макар Марлийн да казва, че я е пуснала още сутринта. Но сутринта имаше толкова проблеми: отсъствието на Грахфогел, депресията на Кити, Пеърман, който се преструваше, че всичко е наред, но изглеждаше уморен и блед и имаше тъмни кръгове под очите. Чух от Марлийн (която винаги знае всичко), че тази нощ е спал в училището и че не се прибирал у дома от вторник, когато анонимното писмо е разкрило дългогодишната му изневяра. Марлийн казва още, че Кити обвинява себе си, защото смята, че е подвела Пеърман и се пита дали не е нейна вината, че загадъчният автор на писмото е научил истината.

Пеърман казва, че не е така, но въпреки всичко страни от нея. Типично за мъж, казва Марлийн, толкова е погълнат от собствените си проблеми, че не забелязва колко страда горката Кити.

Знам, че е по-добре да не коментирам. Не заемам ничия страна. Само се надявам Пеърман и Кити да могат да работят заедно след случилото се. Не бих искал да загубя никого от тях, особено тази година, когато толкова други неща тръгнаха на зле.

Все пак има едно утешение. Сред всичките си паднали духом колеги Ерик Скуунз е изненадващо непоклатим. Макар в добри времена да има труден характер, в лоши разгръща докрай възможностите си и поема задълженията на Пеърман, без да се оплаква (и с известно удоволствие). Разбира се, Скуунз би искал да ръководи катедрата. Вероятно дори би се справял добре: макар че му липсва чарът на Пеърман, той усърдно върши всякакъв вид административна работа. Но с възрастта е станал кисел и само в моменти на криза се проявява истинската същност на Ерик Скуунз, на младия човек, когото познавах преди трийсет години — предприемчив, енергичен, демон в класната стая, неуморен организатор, дързък младотурчин.

„Сейнт Осуалдс“ поглъща тези неща: енергията, амбицията, мечтите. С такива мисли влязох в Стаята на учителя пет минути преди края на обедната почивка, стиснал в едната ръка стара кафява чаша, а в другата — изсъхнала бисквита (от учителските запаси: чувствам, че след като плащам, трябва да получавам достатъчно за парите си).

По това време в стаята винаги е оживено като на железопътна гара, от която пътниците потеглят към различни дестинации. Заварих обичайните заподозрени, заели съответните си места: Роуч, Лайт (необичайно хрисим) и Изи запълваха петте минути до началото на следобедните часове с четене на „Дейли Мирър“. Паметника дремеше, Пени Нейшън седеше с Кити в женския ъгъл, госпожица Деър четеше книга, дори младият Кийн надникна за малко, колкото да си поеме дъх след обедното дежурство.

— О, сър — започна той, щом ме видя. — Господин Бишъп ви търси. Мисля, че ви е изпратил съобщение.

Съобщение? Вероятно имейл. Този човек никога няма да се научи.

Намерих Бишъп в кабинета му. Присвиваше очи пред компютърния екран, надянал на носа си очила за четене. Щом влязох, веднага ги свали (той си дава ясна сметка как изглежда, а тези кръгли очилца биха подхождали повече на някой стар академик, отколкото на бивш ръгбист).

— Не си си счупил краката от бързане.

— Съжалявам — кротко казах аз. — Не съм видял съобщението ти.

— Глупости — отсече Бишъп. — Никога не си проверяваш пощата. До гуша ми дойде, Стрейтли, омръзна ми да пращам да те викат като някой ученик от пети курс, който не си пише домашните.

Не можах да сдържа усмивката си. Харесвам го, нали знаете. Не е Костюм — макар че се опитва, Бог да му е на помощ — и когато е ядосан, си го казва, не е като директора.

— Vere dicis?^[1] — любезно попитах аз.

— Зарежи тия работи — каза Бишъп. — Затънали сме до ушите, и то по твоя вина.

Погледнах го. Не се шегуваше.

— Какъв е проблемът? Нова жалба? — Предполагам, че съм очаквал да чуя пак нещо за пуловера на Пули, макар че това беше повече по вкуса на Боб Стрейндж.

— По-лошо — каза Пат. — Става дума за Колин Найт. Офейкал е.

— Какво?

Пат ме изгледа гневно.

— Вчера, след малката ви разправия в обедната почивка. Взел си чантата, излязъл и никой — ама съвсем никой, нито родителите, нито приятелите, нито една жива душа, по дяволите, не го е мяркал оттогава.