Джоан Харис
Джентълмени и играчи (4)

2

Видяхте ли, не беше никак трудно. Още щом погледнаха препоръките ми, налапаха въдицата. Нелепо е до каква степен хората се доверяват на разни хартийки: удостоверения, дипломи, квалификации, препоръки. А в „Сейнт Осуалдс“ — повече откъдето и да било другаде. В края на краищата, цялата система се крепи на бумащина. При това, доколкото разбирам, се крепи доста зле, защото не достига смазочно масло. Парите смазват колелата на машината, казваше баща ми и беше прав.

Не се е променило много от онзи първи ден. Сега игрищата не са толкова просторни, защото сградите са се разраснали, освен това има висока ограда — телена на бетонни стълбове — за подсилване ефекта от табелата „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“. Но същината на „Сейнт Осуалдс“ е непроменена.

Правилният подход е фронталният, разбира се. Фасадата с внушителната алея и портите от ковано желязо имат за цел да всяват страхопочитание. И успяват — срещу сумата от шест хиляди лири годишно тази смесица от старомодна арогантност и очевиден упадък все още привлича учениците.

„Сейнт Осуалдс“ продължава да държи на внушителните наименования. Тук заместник-директорът е Втори учител, учителската стая е Стая на учителя, дори чистачите по традиция се наричат камериери, макар че „Сейнт Осуалдс“ няма пансион, а следователно и спални за почистване, от 1918 година. Но родителите си падат по тези неща; на староосуалдски (или „ози“, както традиционно го наричат) домашното е „подготвителна работа“, старата столова все още е „новата трапезария“, а сградите, полуразрушени и запуснати, са разделени на множество кътове и крила с причудливи наименования: Ротондата, Избата, Учителските квартири, Арката, Обсерваторията, Порталът. Днес, разбира се, рядко се случва някой да използва официалните наименования, но те изглеждат добре в рекламните брошури.

Баща ми, ако трябва да бъдем честни, много се гордееше с титлата Главен портиер. Това беше чисто и просто работа на пазач и прислужник, но титлата със съответната власт, с която бе придружена, го правеше сляп за повечето унижения и обиди, които му се налагаше да понася през първите години в гимназията. Самият той беше напуснал училище на шестнайсет години без никакви академични степени и за него „Сейнт Осуалдс“ бе връх, към който дори не смееше да се стреми.

В резултат на това баща ми гледаше на златните момчета в „Сейнт Осуалдс“ със смесица от възхищение и презрение. Възхищение от физическите им данни, спортната им подготовка, превъзходната им костна структура, мириса на пари. Презрение към тяхната мекушавост, самодоволство, защитен живот. Знаех, че ме сравнява с тях и колкото повече растях, толкова повече си давах сметка за това до каква степен не издържам на сравнението в неговите очи и за мълчаливото му — но все по-горчиво — разочарование.

Разбирате ли, баща ми би искал да има син по свой образ и подобие, момче, което да споделя страстта му към футбола, лотарийните билети и рибата с пържени картофи, недоверието му към жените, любовта му към разходките навън. Ако не, то момче от „Сейнт Осуалдс“: играч-джентълмен, капитан на отбора по крикет, момче с амбициите да излезе от своята класа и да постигне нещо в живота, дори ако това би означавало да зареже баща си.

Но той имаше мен. Ни рак, ни риба, безполезно мечтателно дете, което обича книги и филми на ужасите, затворено, кльощаво, бледо, вяло, без какъвто и да било интерес към спорта, толкова саможиво, колкото баща му беше общителен.

Все пак баща ми се стараеше. Полагаше усилия, дори когато аз отказвах. Водеше ме на футболни мачове, на които аз се отегчавах до смърт. Купи ми колело, което трябваше да карам редовно край училището. Но което бе по-важно, през първата година от живота ни там той беше разумно и почтително трезвен. Предполагам, че би трябвало да изпитвам благодарност. Но аз не изпитвах. Точно както той искаше син по свой образ и подобие, аз исках баща, който да бъде като мен. Вече бях изградил образа му въз основа на стотиците книги и комикси. Той трябваше преди всичко да бъде човек с авторитет, строг, но справедлив. Физически издръжлив и много интелигентен. Читател, учен, интелектуалец. Човек, който да ме разбира.

Разбира се, търсех го у Джон Снайд. Понякога дори си мислех, че го намирам. Пътят на израстването е пълен с противоречия, а аз все още бях дете, достатъчно малко, за да вярва в лъжите, с които този път е постлан. Татко знае най-добре. Остави на мен. По-възрастните знаят повече. Прави каквото ти казвам. Но дълбоко в себе си вече виждах пропастта между нас. Макар и дете, аз имах амбиции, докато възрастният и опитен Джон Снайд никога нямаше да бъде повече от портиер.

И все пак виждах, че е добър портиер. Той стриктно изпълняваше задълженията си. Заключваше вратите нощем, правеше вечерни обиколки, поливаше растенията, поддържаше игрищата за крикет, косеше тревата, посрещаше посетителите, поздравяваше учителите, правеше ремонти, чистеше тръби, докладваше за повреди, бършеше графити, местеше мебели, раздаваше ключове за ученическите шкафчета, сортираше пощата и предаваше съобщения. В замяна на това някои учители го наричаха Джон и баща ми грейваше от гордост и благодарност.

Сега има нов портиер — човек на име Фалоу. Той е тромав, недоволен, вял. Слуша радио в будката си, вместо да следи входа. Джон Снайд не би го понесъл.

Интервюто ми за работа се състоя в типичния за „Сейнт Осуалдс“ стил: насаме с комисията. Така и не видях другите кандидати. На интервюто присъстваха ръководителят катедра, директорът, Вторият и Третият учител.

Веднага ги познах, разбира се. За петнайсет години Пат Бишъп беше станал по-дебел, по-червендалест и по-весел — анимационно копие на предишната си същност; но Боб Стрейндж си е все същият, само косата му е пооредяла: строен мъж с остри черти, тъмни очи и бледо лице. Разбира се, преди години той беше само амбициозен млад учител по английски, с нюх за административни дела. Сега е местният таен съветник, отговорник за учителския график, изпечен манипулатор, ветеран на безбройни подготвителни и квалификационни курсове.

Няма нужда да казвам, че веднага познах директора. Аз го помня като новия директор на училището, тогава четирийсетгодишен, макар и вече започнал да побелява, висок, скован и достолепен. Той не ме позна — в края на краищата, не беше длъжен — но стисна ръката ми със студени, безжизнени пръсти.

— Надявам се, че сте имали време да огледате Училището — главната буква се чу съвсем ясно.

Усмихнах се.

— О, да. Забележително. Особено новото компютърно крило. Динамични нови технологии в традиционна академична среда.

Директорът кимна. Видях как мислено си записа израза, вероятно за рекламната брошура догодина. Зад гърба му Пат Бишъп издаде звук, който можеше да означава както насмешка, така и одобрение. Боб Стрейндж само ме гледаше.

— Това, което ми направи особено впечатление…

Млъкнах. Вратата се беше отворила и секретарката влезе с поднос, на който имаше чайник и чаши. Стреснах се — предполагам, най-вече от изненада, че я виждам; не се страхувах, че може да ме познае.

След малко продължих:

— Това, което ми направи особено впечатление, е органичният начин, по който модерното е съчетано със старото, като са взети най-добрите неща от двата свята. Това училище не се бои да отправи посланието, че макар да може да си позволи най-последните нововъведения, не се е поддало на популярната мода, а използва новото за укрепване на старата академична традиция.

Директорът отново кимна. Секретарката — дългокрака, с изумруден пръстен, ухаеща на „Шанел №5“ — ни поднесе чай. Аз й благодарих едновременно с безразличие и признателност. Сърцето ми биеше силно, но в известен смисъл се забавлявах.

Това беше първата проверка и аз я издържах.

Отпих от чая си, съзерцавайки Бишъп. Секретарката премести подноса.

— Благодаря, Марлийн.

Той пие чая си точно като баща ми — с три бучки захар, може би дори четири. В дебелите му пръсти сребърните щипци изглеждаха като пинцети. Стрейндж не обелваше дума. Директорът чакаше с очи, впити в мен като иглички.

— Добре — каза Бишъп и ме погледна. — А сега да влезем в кухнята, какво ще кажете? Чухме ви как говорите. Виждаме, че на интервю се справяте добре с професионалния жаргон. Въпросът ми е: как се справяте в класната стая?

Добрият стар Бишъп. Баща ми го харесваше, смяташе го за народен човек и беше напълно сляп за лисичата му хитрост. „Да влезем в кухнята.“ Типично за Бишъп. Човек забравя, че зад йоркширския акцент и лицето на ръгбист се крие диплома от Оксфорд. Не. Бишъп не бива да се подценява.

Усмихнах се и оставих чашата си.

— Аз имам свои методи на преподаване, сър, както и вие със сигурност имате свои. Извън класната стая за мен е важно да овладявам всеки вид жаргон. Ако човек е красноречив и постига добри резултати, няма значение дали следва последните правителствени разпоредби или не. Повечето родители не разбират нищо от преподаване. За тях е важно само да не хвърлят парите си на вятъра. Съгласен ли сте с мен?

Бишъп изсумтя. Откровеността — истинска или престорена — е езикът, на който самият той говори. В изражението му долових възхищение. Проверка номер две премина успешно.

— А къде се виждате след пет години? — Това беше Стрейндж, който през повечето време досега мълчеше. Знаех, че е амбициозен човек, хитрец зад нервната си външност, готов на всяка цена да брани малката си империя.

— В класната стая, сър — веднага отговорих аз. — Там ми е мястото. Това обичам да правя.

Изражението на Стрейндж не се промени, но той кимна, успокоен, че не съм от узурпаторите. Проверка номер три също премина успешно.

Не се съмнявах, че съм най-добрата кандидатура. Квалификацията ми беше отлична, препоръките ми — блестящи. Не можеше да бъде другояче: доста време ми отне да ги фалшифицирам. Най-добрата находка беше името, грижливо подбрано от няколкото Почетни дъски в средния коридор. Мисля, че ми подхожда, освен това баща ми със сигурност би се зарадвал от факта, че го представям за „Ози“ — бивш възпитаник на „Сейнт Осуалдс“.

Историята с Джон Снайд е стара, дори старци като Рой Стрейтли или Хилари Монюмънт „Паметника“ не биха могли да я помнят. Но аз реших да представя баща си като бивш местен възпитаник, за да обясня близостта си с училището, привързаността си към него, желанието да преподавам тук. Това — дори в по-голяма степен, отколкото дипломата от Кеймбридж, подходящия акцент или дискретните скъпи дрехи — ме правеше подходяща кандидатура.

Измислих още няколко допълнителни подробности в подкрепа на историята — майка швейцарка, детство в чужбина. След толкова години упражнения не е трудно да си измисля баща: спретнат, точен човек с ръце на музикант и любов към пътешествията. Блестяща научна кариера в „Тринити“ — впрочем там се запознал с майка ми — по-късно станал една от видните фигури в своята област. И двамата загинали трагично миналата Коледа при инцидент с лифт край Интерлакен. За по-убедително прибавих още роднини: сестра в Сент Мориц, брат в университета в Токио. Аз имам една година опит в гимназия в Харууд, Оксфордшир, след която ми е хрумнало да си потърся постоянна работа на север.

Както казах, не беше никак трудно. Няколко писма на луксозна хартия, внушително CV, лесни за фалшифициране препоръки. Дори не свериха данните — за мое разочарование, защото ми беше отнело доста време да ги подплатя с доказателства. Не погледнаха даже в регистрите, за да видят дали има дипломи, издадени на това име през съответните години. Не на моето име, разбира се. Но тези хора така лесно се заслепяват. Не толкова, защото са глупави, а защото са арогантни, уверени, че никой няма да се осмели да прекрачи границата.

Впрочем във всяка игра има блъф, нали? Всичко зависи от външния вид на нещата. Ако имах диплома от някое училище на север, простоват акцент и евтин костюм, дори да покажех най-добрите препоръки на света, нямаше да имам никакъв шанс.

Обадиха ми се същата вечер.

Бях вътре.