Джоан Харис
Джентълмени и играчи (54)

10

За малко да се разсмея. От толкова време не се бях представяла като Джулия, просто като Снайд. А и не харесвах Джулия, и баща ми не я харесваше, и сега, когато мислех за нея — когато бях Джулия — се чувствах странно и особено. Мислех, че съм надраснала Джулия, точно както бях надраснала Шарън. Но майка ми се беше преобразила. Защо не и аз?

Стрейтли, разбира се, не забеляза. За него жените са отделна раса, на която можеш да се възхищаваш (или може би да се страхуваш) от безопасно разстояние. Той говори с тях по-различно, отколкото с момчетата си; с Джулия се държеше малко сковано, предпазлива пародия на обичайната си същност.

— Не искам да ви разстройвам — каза Стрейтли.

Аз кимнах.

— Но все пак познавате ли момче на име Джулиан Пинчбек?

Трябва да призная, че облекчението ми се примеси с известно разочарование. Кой знае защо, бях очаквала повече от Стрейтли, от „Сейнт Осуалдс“. В края на краищата бях му поднесла истината на тепсия. А той въпреки това не я видя. В своята арогантност — типично мъжка арогантност, която лежи в основите на „Сейнт Осуалдс“ — Стрейтли не можеше да види това, което беше пред очите му.

Джулиан Пинчбек.

Джулия Снайд.

— Пинчбек? — попитах аз. — Не мисля, сър.

— Трябва да е на вашите години или някъде там. Тъмнокос, слаб. Носи очила с метални рамки. Може да е ученик от „Сънибанк Парк“. Сигурно сте го виждали около „Сейнт Осуалдс“.

Поклатих глава.

— Съжалявам, сър.

— Знаете защо ви питам за това, нали, Джулия?

— Да, сър. Мислите, че снощи е бил тук.

— Той беше тук — отсече Стрейтли. После се закашля и по-тихо добави: — Надявах се и вие да сте го видели.

— Не, сър — казах аз и отново поклатих глава.

Беше ми много забавно, но все пак се чудех как така не ме позна. Дали защото бях момиче? Простолюдие, беднячка, парцаливка, пролетариат? Толкова невъзможно ли беше да се усъмни в Джулия Снайд?

— Сигурна ли сте? — Той ме погледна изпитателно. — Защото това момче е свидетел. Беше там. Видя какво стана.

Аз забих поглед в лъскавите върхове на обувките си. Изведнъж ми се прииска да му кажа всичко, само за да видя учудването му. Но тогава трябваше да му кажа и за Леон, а това беше невъзможно. Вече бях жертвала прекалено много. Затова се приготвих да преглътна гордостта си.

Вдигнах глава и оставих очите ми да се напълнят със сълзи. Не беше трудно предвид обстоятелствата. Помислих за Леон, за баща си, за себе си и сълзите сами потекоха от очите ми.

— Съжалявам — казах аз. — Не съм го виждала.

А сега и старият Стрейтли се смути, започна да пристъпя от крак на крак точно като с Кити Тийг, когато се беше разплакала в учителската.

— Хайде, стига. — Той извади голяма и малко смачкана носна кърпа.

Майка ми го изгледа злобно.

— Надявам се да сте доволен — каза тя и обгърна раменете ми със собственически жест. — След всичко, което горкото дете преживя…

— Госпожо Снайд, не исках…

— Мисля, че трябва да си вървите.

— Джулия, моля ви, ако знаете нещо…

— Господин Стрейтли — прекъсна го майка ми, — искам да си вървите.

И той тръгна — неохотно, изпълнен с подозрения и неудобство, със смесица от съжаление и недоверие.

Защото Стрейтли наистина не ми вярваше, по очите му личеше. Разбира се, нямаше и представа за истината, но годините на преподаване му бяха дали нещо като второ зрение, своего рода радар, който по някакъв начин аз бях задействала.

Той се обърна с ръце в джобовете.

— Джулиан Пинчбек. Сигурна ли сте, че името нищо не ви говори?

Аз кимнах безмълвно, изпълнена с победоносна радост.

Раменете му увиснаха. После, когато майка ми отвори вратата, той отново се обърна рязко и ме погледна за последен път.

— Нямах намерение да ви разстройвам. Всички се тревожим за баща ви. Но аз съм класен ръководител на Леон. Нося отговорност за тези момчета…

Отново кимнах.

— Vale, magister^[1].

Казах го шепнешком, но мога да се закълна, че той ме чу.

— Какво казахте?

— Довиждане, сър.