Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gentlemen&Players, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
bridget
Разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Джоан Харис. Джентълмени и играчи

ИК „Прозорец“, София, 2006

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-443-4

История

  1. — Добавяне

3

Нощта на кладите

9,35 вечерта

Леон Мичъл. Трябваше да се досетя от самото начало, че Леон Мичъл стои в дъното на тази история. От всичките ми призраци той е най-немирният. И от всичките си ученици него съм запомнил най-ясно.

Веднъж говорих за него с Пат Бишъп: опитвах се да разбера какво точно е станало и дали съм могъл да направя нещо. Пат ме увери, че не. Тогава аз стоях на балкона. Момчетата бяха под мен на покрива на параклиса. Портиерът вече беше пристигнал. След като не можех да летя като Супермен, какво бих могъл да направя, за да предотвратя трагедията? Всичко стана толкова бързо. Никой не можеше да се намеси. Но закъснелите преценки са измамно оръжие, те превръщат ангелите в злодеи, тигрите в агънца. С времето съмненията узряват като сирене, никой спомен не е в безопасност.

Можех ли да го спра? Не знам колко пъти съм си задавал този въпрос. В малките часове на нощта това често ми се струва възможно, събитията се връщат с неестествена яснота и отново и отново момчето пада, четиринайсетгодишно момче, и този път аз съм там, на балкона, като стара Жулиета и ясно си представям как Леон Мичъл се държи за ръждивия ръб, как счупените му нокти се забиват в плесенясалия камък, как в очите му се чете ужас.

Пинчбек?

Гласът ми го стряска. Властен глас, отекнал така неочаквано в нощта. Той инстинктивно поглежда нагоре — хватката му отслабва. Може би изкрещява, придърпва се нагоре, кракът му се забива в стената, която вече се е олющила.

И тогава започва — отначало бавно, а после невъобразимо бързо, и има секунди, цели секунди да мисли за голямото разстояние, за страховития мрак.

Вината набира скорост като лавина.

Спомени — бързи проблясъци на тъмен екран.

Плочки домино, изправени в редица — и нарастващото убеждение, че може би аз съм виновен, че ако не бях извикал точно в този момент, може би, само може би…

Вдигнах поглед към госпожица Деър и видях, че ме гледа.

— Кажете ми. Кого точно обвинявате?

Даян Деър мълчеше.

— Кажете ми.

Убождането, което не беше убождане, здраво ме стегна отляво, но след всичките тези години потребността да знам беше станала по-мъчителна. Гледах я, толкова спокойна и невъзмутима, в мъглата приличаше на ренесансова мадона.

— Вие бяхте там — произнесох с усилие. — Аз ли бях причината Леон да падне?

 

 

О, какъв хитрец, помислих си. Моят психоаналитик може да научи един-два трика от него. Да ми хвърля в лицето тази сантименталност — може би с надеждата да спечели повече време…

— Моля ви — каза той. — Трябва да знам.

— Защо? — попитах аз.

— Той беше от моите момчета.

Толкова просто. Толкова опустошително. „От моите момчета“. Изведнъж ми се прииска да не беше идвал или да се бях отървала от него, както се отървах от Кийн — лесно, безболезнено. О, той се чувстваше зле, но сега аз се задушавах, аз усещах как лавината се търкаля срещу мен. Прииска ми се да се засмея, но в очите ми се появиха сълзи. След толкова години възможно ли беше Рой Стрейтли да обвинява себе си? Беше невероятно. Беше ужасно.

— Още малко и ще ми кажете, че ви е бил като син. — Треперенето на гласа издаде злобата ми. Всъщност бях разстроена.

— Изгубените ми момчета — каза той, без да ми обръща внимание. — Трийсет и три години, и още ги помня всичките. Снимките им по стената на всекидневната ми. Имената им в дневниците ми. Хюит, 1972. Констабъл, 1986. Джеймстоун, Дийкин, Станли, Паулсън… Найт… — Стрейтли млъкна. — И Мичъл, разбира се. Как бих могъл да го забравя? Малкият кучи син.

 

 

Знаете ли, случва се от време на време. Не можеш да ги харесваш всичките — макар че всячески се мъчиш да се отнасяш с тях еднакво. Но понякога има момчета — като Мичъл, като Найт — които колкото и да се мъча, не мога да харесвам.

Изключен от предишното училище за съблазняване на учител, разглезен до невъзможност от родителите си, лъжец, използвач, манипулатор. О, той беше умен, дори можеше да бъде чаровен. Но аз знаех какво представлява — и й го казах. Прояден чак до сърцевината.

— Не сте прав, сър — каза тя. — Леон ми беше приятел. Най-добрият приятел, който някога съм имала. Държеше на мен, обичаше ме и ако вие не бяхте там — ако не се провикнахте точно когато не трябваше…

Гласът й звучеше странно, за пръв път, откакто я познавах, той беше писклив и неконтролируем. Едва тогава ми хрумна, че е намислила да ме убие — абсурдно наистина, защото още докато слушах изповедта й, трябваше да се досетя. Предполагам, че трябваше да се страхувам, но вместо това, въпреки болката отляво, единственото, което чувствах, бе усилващ се гняв към тази жена, сякаш беше умен ученик, който допуска елементарна граматична грешка.

— Кога ще пораснете? — възкликнах аз. — Леон никога не е мислил за друг, освен за себе си. Той обичаше да експлоатира хората. Точно това правеше: настройваше ги едни срещу други, навиваше ги като играчки. Не бих се изненадал, ако той е предложил да се качите на покрива, просто за да види какво ще стане.

Тя си пое дъх — звук, подобен на котешко съскане — и аз разбрах, че съм прекрачил границата. После възвърна самообладание и сякаш изобщо не го беше губила, се разсмя.

— Вие сте истински Макиавели, сър.

Приех го като комплимент и й го казах.

— Така е, сър. Винаги съм ви уважавала. Дори сега мисля за вас по-скоро като за противник, отколкото като за враг.

— Внимавайте, госпожице Деър, ще ми завъртите главата.

Тя отново се разсмя, силно и звънко.

— Дори тогава — каза с блеснали очи. — Исках да ме видите. Исках да знаете…

Разказа ми как е слушала уроците ми, как е преглеждала бележките ми, как е трупала разпилените зрънца от щедрата реколта на „Сейнт Осуалдс“. Докато говореше, за момент се отнесох — болката отслабваше. Тя разказваше за онези дни, когато заемала учебници, крадяла части от униформи, нарушавала правила. Като мишка си свила гнездо в Камбанарията и на покрива, трупала знания, хранела се с каквото намери. Била жадна за знание, нямала насита. И без изобщо да подозирам, аз съм бил нейният учител, избран в мига, в който съм я заговорил в коридора, а сега избран отново, за да понеса вината за смъртта на приятеля й, самоубийството на баща й и множеството провали в живота й.

Случва се понякога. Повечето ми колеги са се сблъсквали с това по едно или друго време. То е неизбежна последица от учителската професия, от общуването с чувствителни деца. Разбира се, на жените учителки това се случва ежедневно, колкото до останалите, слава богу, само от време на време. Но момчетата са момчета и понякога се увличат по учител (било мъж или жена), понякога го наричат любов. Случвало се е и на мен, и на Кити, и дори на старото Кисело грозде, което веднъж в продължение на шест месеца не можеше да се отърве от вниманието на млад ученик на име Майкъл Смолс, който постоянно търсеше претекст, за да ходи след него, да монополизира личното му време и накрая (когато героят му не можа да отговори на невъзможните очаквания) при всеки удобен случай се оплакваше от него на господин и госпожа Смолс, в резултат на което те го преместиха от „Сейнт Осуалдс“ (след поредица от опустошително ниски оценки) в друго училище; казаха ми, че там се укротил и бързо се влюбил в младата си учителка по испански.

По всичко личеше, че аз съм бил в същата ситуация. Нямам претенциите да бъда Фройд или някой като него, но дори на мен ми е ясно, че тази нещастна млада жена по някаква причина е избрала мен, точно както младият Смолс бе избрал Киселото грозде, и ми е приписала качества — а сега и отговорности — които изобщо не отговаряха на реалните ми възможности. По-лошото беше, че бе направила същото и с Леон Мичъл, който, тъй като беше мъртъв, бе придобил статут и романтика, до които никой жив човек, колкото и съвършен да е, не можеше да стигне. Между нас не можеше да има никакво сравнение. В края на краищата за каква победа може да се говори, когато водиш битка с мъртвец?

Все пак гневът оставаше. Причината беше загубата, разбирате ли, тя ме смущаваше, безпричинното похабяване. Госпожица Деър беше млада, умна, талантлива: би трябвало да я очаква бляскав живот, пълен с обещания. Вместо това тя бе избрала да се прикрепи като някой стар центурион към разнебитения кораб на „Сейнт Осуалдс“, към златния нимб на Леон Мичъл — точно на него, момче, забележително единствено с невероятната си посредственост и глупавото пропиляване на младия си живот.

Опитах се да й го кажа, но тя не ме слушаше.

— Той щеше да стане забележителен човек — упорито отсече госпожица Деър. — Леон беше особен. Различен. Умен. Имаше свободен дух. Не играеше по правилата. Хората щяха да го запомнят.

Да го запомнят? Може би. Със сигурност не познавах друг човек, който да оставя толкова поражения след себе си. Горката Марлийн. Знаеше истината, но Леон й беше син и тя го обичаше, каквото и да правеше той. И онзи учител в старото му училище. По металообработване — женен, глупав. Леон го унищожи. Егоистично, заради мимолетен каприз, защото се отегчи от вниманието му. А жена му? И тя беше учителка, а в тази професия човек е виновен по асоциация. Две кариери отидоха по дяволите. Човекът влезе в затвора. Бракът им се разпадна. А онова момиче — как се казваше? Едва ли беше на повече от четиринайсет. Всички те станаха жертви на малките игрички на Леон Мичъл. А сега и аз, и Бишъп, и Грахфогел, и Дивайн — и вие, госпожице Деър. Защо си мислите, че сте по-различна?

Спрях да си поема дъх и се възцари мълчание. Такова пълно мълчание, че се запитах дали не си е тръгнала. После промълви с тих, леден глас:

— Какво момиче?