Джоан Харис
Джентълмени и играчи (48)

4

Въпреки уверенията на госпожа Мичъл, че Леон никога не би се качил на покрива сам, най-добрият приятел на сина й — момче на име Джулиан Пинчбек — така и не беше намерен. Претърсиха училищните регистри, разпитваха от врата на врата, но без резултат. Дори и тези усилия нямаше да бъдат положени, ако не беше настояването на господин Стрейтли, че е видял Пинчбек на покрива на параклиса, но за съжаление момчето се измъкнало.

Полицията прояви съчувствие — в края на краищата жената беше в шок — но сигурно тайно са си мислели, че бедната госпожа Мичъл е загубила разсъдъка си и затова говори за несъществуващи момчета, отказвайки да приеме, че смъртта на сина й е трагична злополука.

Това можеше да се промени, ако госпожата ме беше видяла, но тя не ме видя. Три седмици по-късно аз заминах с майка си и Ксавие за Париж, където прекарах следващите си седем години.

През този период обаче у мен настъпиха големи промени. Грозното патенце беше започнало да се разхубавява, а с помощта на майка ми това стана бързо. Аз не й се противопоставях. След като Леон беше мъртъв, Пинчбек нито се надяваше, нито желаеше да оцелее. Аз бързо се отървах от униформата на „Сейнт Осуалдс“ и оставих майка ми да се заеме с останалото.

Втори шанс, каза тя. Аз отворих всички бележки, писма, колети, които чакаха в красивите си опаковки под леглото ми, и се възползвах докрай от нещата, намерени вътре.

Никога повече не видях баща си. Разследването на поведението му беше чиста формалност, но разбрах, че той се е държал странно и е предизвикал подозрения у полицията. Нямаше основателна причина да го подозират. Но по време на разпита Джон Снайд бил агресивен, алкохолната проба показала, че е пил доста, а разказът му за случилото се бил объркан и неубедителен, сякаш не си спомнял какво точно се е случило. Рой Стрейтли, който потвърдил присъствието на портиера на покрива, казал, че го е чул да вика на едно от момчетата: „Аз ще те хвана“. По-късно полицията придаде голямо значение на тези думи и макар че според Стрейтли Джон Снайд е искал да помогне на падащото момче, истината е, че портиерът е стоял с гръб към него, следователно Стрейтли не би могъл да види дали Снайд се е опитвал да помогне или не. В края на краищата досието на баща ми далеч не беше безупречно. Същото лято той бе получил официално предупреждение заради побой на ученик на територията на „Сейнт Осуалдс“, а грубото му поведение и избухлив нрав бяха широко известни на цялото училище. Доктор Тайди потвърди, а Джими прибави някои неща от себе си.

Пат Бишъп, който би могъл да помогне, се оказа странно уклончив по отношение на баща ми. Това отчасти беше по вина на новия директор, който, както разбрах, обяснил на Пат, че основното му задължение е към „Сейнт Осуалдс“ и че колкото по-бързо случаят „Снайд“ се изясни, толкова по-скоро училището ще се дистанцира от цялата тази тъжна история. Впрочем Бишъп започваше да се чувства неудобно. Случката застрашаваше както новото му назначение, така и нарастващата му близост с Марлийн Мичъл. В края на краищата той се беше сприятелил с Джон Снайд. В качеството си на Втори учител Бишъп го окуражаваше, вярваше в него, защитаваше го, макар да знаеше, че Джон е обвиняван в насилие срещу майка ми, срещу мен и поне в един документиран случай срещу ученик от „Сейнт Осуалдс“, което правеше още по-правдоподобно предположението, че човек, преуморен и докаран до ярост, е изгубил ума си и е подгонил Леон Мичъл по покрива към смъртта.

Нямаше нито едно доказателство в подкрепа на това твърдение. Със сигурност Рой Стрейтли не желаеше да предостави такова. Впрочем човекът се боеше от високото, нали? Но вестниците подхванаха случая. Заредиха се анонимни писма, телефонни обаждания, обичайните публични реакции на подобни случаи. Не че изобщо имаше случай. Джон Снайд не беше обвинен в нищо. Въпреки това се обеси в хотелска стая в града три дни преди да заминем за Париж.

Още тогава знаех кой е виновен. Не Бишъп, макар че и той имаше вина. Не Стрейтли, нито вестниците, нито дори директорът. „Сейнт Осуалдс“ уби баща ми, точно както уби и Леон. „Сейнт Осуалдс“ със своята бюрокрация, горделивост, слепота, предразсъдъци. Уби ги и ги смля, без да се замисли, като кит, който поглъща планктон. Петнайсет години по-късно никой не си спомня за тях. Те са просто имена в списъка от кризи, които училището е преодоляло.

Не и тази. С последната ще плати за всички.