Джоан Харис
Джентълмени и играчи (59)

4

Нощта на кладите

9,45 вечерта

Знаех, че са се видели в болницата, където аз не посмях да отида. О, много исках, но майката на Леон стоеше до леглото му през цялото време и рискът беше прекалено голям. Но Франческа отиде, а също и господин и госпожа Тайнън, и Бишъп. И Стрейтли, разбира се.

Той си я спомняше добре. В края на краищата, кой би я забравил: петнайсетгодишна и хубава по начин, който старите мъже намират за особено вълнуващ. Сигурно я беше забелязал първо заради косата й, заради начина, по който падаше на лицето й като сурова коприна. Сигурно е била притеснена, но и развълнувана от драматизма на събитията, от реалната трагедия, в която и тя участва. Беше се облякла в черно като за погребение, но вероятно защото й отиваше — едва ли е мислила, че Леон наистина ще умре. Той беше на четиринайсет, за бога. На четиринайсет смъртта съществува само по телевизията.

Стрейтли не е говорил с момичето. Отишъл е до кафето, за да донесе на Марлийн чаша чай и да убие времето, докато посетителите на Леон си тръгнат. Видял е Франческа на излизане от стаята — сигурно пак се е впечатлил от косата, развяна като воал на гърба й — и му е минало през ум, че коремът й е по-закръглен от обичайното за пълните момичета: всъщност дългите стройни крака и тесните рамене не подхождали на такъв издаден корем, по-скоро…

Аз си поех дъх, използвайки метода, на който ме учеше психоаналитикът ми. На пет вдишваш, на десет издишваш. Мирисът на дим и влажна растителност беше много силен, в мъглата от устата ми излезе пара като огнен дъх на дракон.

Той лъжеше, разбира се. Леон щеше да сподели с мен. Казах му го. Старецът на пейката седеше съвсем неподвижен, не казваше нищо.

— Това е лъжа, старче.

Сега детето трябваше да е на четиринайсет — точно на възрастта на Леон, когато почина. Момче или момиче? Момче, разбира се. На възрастта на Леон, със сивите очи на Леон, с кожата на Франческа. Невъзможно е, казвах си — и все пак образът не искаше да изчезне. Това момче, това въображаемо момче — със скулите на Леон, с пълната горна устна на Франческа… Чудех се дали е знаел. Дали би могъл да не знае?

Е, какво, ако знаеше? Франческа нямаше значение за него. Тя беше само момиче, Леон ми каза така. Поредната кучка, нито първата, нито най-добрата. И въпреки това го беше запазил в тайна от мен, от Пинчбек — най-добрия си приятел. Защо? Срамувал ли се е? Страхувал ли се е? Мислех, че Леон е над тези неща. Леон, свободният дух. И все пак…

— Кажете, че лъжете, и ще ви оставя жив.

Нито дума от Стрейтли, само звук, сякаш старо куче се върти в съня си. Проклет да е, казах си. Играта ни практически беше приключила, а той се опитваше да внесе елемент на съмнение. Това ме подразни, сякаш отношенията ми със „Сейнт Осуалдс“ не бяха само отмъщение за съсипания ми живот, а нещо далеч по-сложно, далеч по-неблагородно.

— Говоря сериозно — казах аз. — Или играта ще свърши.

Болката в гърдите беше намаляла, но на нейно място се появи дълбок и непоносим студ. В мрака над главата си чувах учестеното дишане на госпожица Деър. Запитах се дали ще ме убие сега или просто ще остави природата да свърши своето. Установих, че това не ме интересува особено.

Все пак се чудех защо толкова се вълнува. Мнението ми за Леон като че ли не й повлия, но когато споменах за бременното момиче, тя се сепна. Явно госпожица Деър не знаеше. Замислих се какво означава това за мен.

— Това е лъжа — повтори тя. В гласа й нямаше и следа от присмех. Сега всяка дума беше заредена със смъртоносно статично електричество. — Леон щеше да ми каже.

Поклатих глава.

— Не. Бил е уплашен. Ужасен, че перспективите му за университета могат да се провалят. Отначало отричаше, но накрая майка му измъкна истината от него. Колкото до мен, не съм чувал нищо за момичето. Нито за семейството й. Но аз бях класен ръководител на Леон. Трябваше да ми кажат. Разбира се, и той, и момичето бяха малолетни. Но Мичъл и Тайнън бяха приятелски семейства и предполагам, че с подкрепата на родителите и църквата нещата са се подредили.

— Измисляте си. — Гласът й беше безизразен. — Леон никога не би се притеснявал за тези неща. Би казал, че са банални.

— Да. Той обичаше тази дума, нали? Претенциозен малък наглец. Мислеше си, че за него правилата не важат. Да. Беше банално и го плашеше. В края на краищата той беше само на четиринайсет.

Последва мълчание. Госпожица Деър се извисяваше над мен като монолит. Най-после заговори:

— Момче или момиче? — попита.

Значи все пак ми повярва. Поех дълбоко дъх и ръката, която притискаше гърдите ми, като че ли се отдръпна — съвсем леко.

— Не знам. Загубих връзка със семейството. — Разбира се. Всички загубихме връзка с тях. — Навремето се говореше за осиновяване, но Марлийн така и не ми каза какво е станало, а и аз не попитах. Вие поне би трябвало да разбирате защо.

Последва ново мълчание, този път по-дълго от предишното. После тя се разсмя — тихо и отчаяно. Разбирах я. Беше трагично. Беше смешно.

— Понякога се изисква смелост да се изправиш пред истината. Да видиш героите си — и злодеите си — каквито са в действителност. Да се видиш така, както те виждат другите. Чудя се, госпожице Деър, през цялото време повтаряхте, че сте била невидима — самата вие виждали ли сте се някога?

— Какво имате предвид?

— Знаете какво имам предвид.

Тя искаше истината. И аз й я дадох, като още се чудех по каква причина се подлагам на това — и за кого. За Марлийн? За Бишъп? За Найт? Или просто за Рой Стрейтли, бакалавър, някогашен класен ръководител на момче на име Леон Мичъл, към което се бе отнасял така, както и към всички останали момчета — или поне горещо се надявах да е било така, при цялото въздействие на закъснелите преценки и на онзи упорит страх, че може би съм знаел, че момчето ще падне, знаел съм, но не съм предприел нищо, не съм попречил на другото момче, на момчето, което го бутна.

— Това е, нали? — тихо попитах аз. — Това е истината. Вие го бутнахте, после размислихте и решихте да му помогнете. Но аз бях там, а вие трябваше да бягате…

Защото мисля, че това видях, когато надникнах с късогледите си очи от прозореца си в Камбанарията. Две момчета, едното с лице към мен, другото с гръб, а между мен и тях — фигурата на училищния портиер, чиято сянка се простираше по покрива.

Той извика и момчетата побягнаха, едното — с гръб към мен — се втурна пред другото и спря почти срещу мен в сянката на Камбанарията. Другият беше Леон. Веднага го познах, за кратко зърнах лицето му на светлините, докато тичаше към приятеля си и към улея.

Скокът трябваше да е лесен. Няколко крачки — и щяха да стигнат големия парапет, по който да прекосят главния покрив. Лесен скок за момчетата, но виждах, че Джон Снайд напредва неуверено и не би могъл да ги настигне там.

Можех — трябваше — да извикам още тогава, но исках да разбера кое е другото момче. Вече знаех, че не е от моя клас. Познавам момчетата си и дори на тъмно бих ги разпознал. Двамата стояха на ръба, дълъг лъч светлина от плаца озаряваше косата на Леон в пурпурно и синьо. Другото момче беше още в сянка, с една ръка сякаш закриваше лицето си от наближаващия портиер. Последва разгорещен спор за нещо.

Той продължи десет секунди, може би по-малко. Не чувах какво казваха момчетата, долових само думите „скачаме“ и „портиер“, придружени с рязък, неприятен смях. Ядосах се, точно както се ядосах и на неканените гости в градината си, вандалите, които надраскаха оградата ми. Дразнеше ме не толкова самото нарушение на правилата, нито че ме бяха повикали посред нощ (всъщност дойдох доброволно, щом чух, че нещо се е случило). Не, гневът ми беше по-дълбок. Момчетата правят бели, такъв е животът. За трийсет години съм видял достатъчно. Но единият беше мой ученик. И аз се чувствах точно така, както вероятно се бе чувствал Мийк в онзи ден в Камбанарията. Не го показах, разбира се — да бъдеш учител означава да криеш истинския си гняв и да се преструваш на ядосан, когато не си — но все пак щеше да ми достави удоволствие да видя физиономиите на тези момчета, когато ги извикам по име в тъмното. За това обаче трябваше да знам имената и на двамата.

Вече бях познал Леон, разбира се. Знаех, че на сутринта ще издаде приятеля си. Но до сутринта оставаха часове, тогава вече на момчетата щеше да им е ясно, точно както и на мен, че не съм могъл да ги спра. Представях си как ще реагират на гневните ми викове — със смях и подигравки — как ще побегнат. По-късно щях да ги накарам да си платят. Но легендата щеше да се разнесе и училището щеше да запомни — не как съм ги наказал да чистят двора или съм ги отстранил от часове за пет дни — а фактът, че някакви момчета са предизвикали стария Квазимодо на собствен терен и — дори само за няколко часа — са се измъкнали.

Затова чаках, присвивах очи да различа чертите на второто момче. За миг то отстъпи назад, за да се приготви за скок, и аз ги зърнах — внезапен проблясък на синьо-червените светлини ми показа детско лице, изкривено от силно вълнение, оголени зъби, очи като цепки. Едва го познах, но все пак бях сигурен, че съм го виждал. Момче от „Сейнт Осуалдс“. То се затича и скочи. Портиерът бързо се приближаваше — широкият му гръб отчасти скриваше момчетата от погледа ми — и изведнъж в блясъка на светлините със сигурност видях как ръката на Пинчбек се докосна до рамото на Леон, само за секунда, преди и двамата да изчезнат в тъмното.

Разбира се, не беше точно така. Поне не от моята гледна точка. Но все пак е близо до истината. Да, старче, аз блъснах Леон и когато ме повика по име, разбрах, че си видял как го направих.

Може би дори исках някой да ме види, най-после да признае съществуването ми. Но бях объркана, ужасена от стореното, въодушевена от дързостта си, разтреперана от чувство за вина, от гняв, от ужас и любов. Бих дала всичко, за да променя нещата, за да стане така, както ти го разказах, Буч и Сънданс на покрива на параклиса, последен миг, последен съучастнически поглед между приятели, преди да направим смелия си скок към свободата. Но не беше така. Изобщо не беше така.

— Баща ти ли? — попита Леон.

— Скачай! — извиках аз. — Хайде, човече, скачай!

Леон ме гледаше втренчено с лице, синьо от светлините на пожарната.

— Значи това било — каза той. — Ти си хлапето на портиера.

— Побързай — изсъсках аз. — Няма време.

Но Леон най-после беше прозрял истината, погледът, който така мразех, пак се появи в очите му, устните му се присвиха в жестока насмешка.

— За това дори си струва да се оставя да ме хванат — прошепна той, — само за да видя физиономиите им…

— Престани, Леон.

— Иначе какво, госпожичке? Какво ще направиш, а?

В устата ми имаше отвратителен вкус, вкус на кисел метал: разбрах, че съм прехапала устната си. Кръвта се стичаше по брадичката ми като слюнка.

— Моля те, Леон…

Но Леон се смееше задъхано, като луд, и за миг се видях през неговите очи, видях дебелата Пеги Джонсън и Джефри Стюарт, и Харолд Ман, и Луси Робинс, и всички загубеняци от класа на господин Брей, и учениците от „Сънибанк“ без бъдеще извън общинските жилища на „Аби Роуд“, парцаливците, просяците и пролетариите, и — най-лошо от всичко — видях себе си, ясно, за пръв път.

Тогава го блъснах.

Трудно ми е да си припомня ясно този момент. Понякога си казвам, че е било нещастен случай. Понякога дори си вярвам. Може би съм очаквала той да скочи — Спайдърмен скача на двойно по-голямо разстояние, самата аз го бях правила достатъчно пъти, за да съм сигурна, че Леон няма да падне. Но той падна.

Ръката ми на рамото му.

Онзи звук.

Боже. Онзи звук.