Джоан Харис
Джентълмени и играчи (36)

1

Неделя, 31 октомври

Нощта на Хелоуин. Един от любимите ми празници. Именно тази нощ, а не Нощта на кладите с безвкусните си тържества (а и винаги ми се е струвало доста нелепо децата да празнуват страшната смърт на човек, виновен най-вече в това, че се е водил по чужди идеи).

Вярно е, Гай Фокс винаги ми е бил симпатичен. Може би защото и аз до голяма степен се намирам в същото положение: на самотен заговорник, разчитащ единствено на собствената си съобразителност в борбата с мощния си противник. Но Фокс е бил предаден. Аз нямам съратници, нямам никого, с когото да обсъждам подривните си планове и ако някой ме предаде, това ще бъде само собствената ми небрежност или глупост.

Разкритията ме ободряват, защото заниманието ми е самотно и аз често жадувам да споделя с някого триумфа, вълненията от своя бунт. Но тази седмица бележи края на поредния етап от плана ми. Ролята на пикадора е изчерпана, време е на сцената да излезе матадорът.

Започнах с Найт.

Малко съжалявам: през този триместър той ми беше от голяма полза, а и, разбира се, нямам нищо лично против момчето, но то все някога трябва да изчезне — знае прекалено много (независимо дали го съзнава или не), за да може да остане.

Разбира се, очаквах да предизвикам криза. И аз като всички хора на изкуството обичам да провокирам, но реакцията на Стрейтли на малкото ми произведение на оградата му със сигурност надхвърли очакванията ми. Знаех, че ще намери писалката и ще стигне до логичния извод.

Както казах, тези учители от „Сейнт Осуалдс“ са много предсказуеми. Трябва само да натиснеш копчетата, да дръпнеш лоста и да ги гледаш как се самоунищожават. Найт беше вече готов, Стрейтли още узрява. За няколко пакета „Кемъл“ момчетата от „Сънибанк“ се съгласиха да подхранят параноята на стареца; същото направих и с Колин Найт. Всичко е готово, и двамата главни герои заеха позиция за битка. Остана само решаващото сражение.

Разбира се, знаех, че ще дойде при мен. „Представи си, че аз съм класният ти ръководител“, казах му и той ме послуша. В четвъртък след обедната почивка горкото момче дотича при мен разплакано и ми разказа всичко.

— Успокой се, Колин — казах аз, като го поведох към един празен кабинет в средния коридор. — В какво точно те обвини господин Стрейтли?

Найт ми разказа с много сълзи и сополи.

— Разбирам.

Сърцето ми заби учестено. Започна се. Вече нямаше спиране. Гамбитът ми се беше отплатил щедро и сега аз трябваше само да наблюдавам как „Сейнт Осуалдс“ се разрушава, част по част.

— Какво да правя? — Момчето беше близко до истерия, разплаканото му лице бе почти посиняло от тревога. — Той ще каже на майка ми, ще се обади в полицията, може дори да ме изключат…

А, изключването. Най-голямото безчестие. В поредицата от ужасни последствия то е по-страшно дори от родителите и полицията.

— Няма да те изключат — твърдо казах аз.

— Откъде знаете?

— Колин, погледни ме. — Найт истерично клатеше глава. — Погледни ме.

Той се подчини, все още разтреперан, но наченките на истерия бавно започваха да отшумяват.

— Чуй ме, Колин — казах аз. Кратки изречения, поглед право в очите и уверен тон. Учителите често използват този метод, както и лекарите, и свещениците, и други илюзионисти. — Слушай ме внимателно. Няма да те изключат. Прави каквото ти казвам, ела с мен и всичко ще се оправи.

Той ме чакаше, както се бяхме уговорили, на автобусната спирка до служебния паркинг. Беше четири без десет и вече се смрачаваше. Излязох от часа си десет минути по-рано (като никога) и улицата беше пуста. Спрях колата си на отсрещния тротоар. Найт дотича и седна на седалката отпред, пребледнял от ужас и надежда.

— Всичко е наред, Колин — успокоих го аз. — Ще те закарам у дома.

Не беше точно по плана. Наистина първоначалната ми идея не беше такава. Наречете го безразсъдство, ако искате, но този следобед, докато се отдалечавах от „Сейнт Осуалдс“ по улицата, потъмняла от ситния октомврийски дъжд, все още нямах конкретна представа какво ще правя с Колин Найт. В личен план, разбира се, обичам да изпипвам нещата до съвършенство. Да покривам всички бази.

Но понякога е по-добре да разчиташ изцяло на инстинкта си. Леон ме научи на това и трябва да призная, че някои от най-добрите ми ходове са били спонтанните, случайни проблясъци.

Същото стана и с Колин Найт: осени ме внезапно вдъхновение, точно когато минавахме покрай градския парк.

Казах ви, че открай време обичам Хелоуин. Като дете го предпочитах пред публичните празненства в Нощта на кладите, които винаги са предизвиквали у мен смътно недоверие със своята комерсиалност, с тролското си веселие и голямото си барбекю. Най-много от всичко мразех градското увеселение с огъня в парка, където хората се събират масово, за да видят запалването на огромната клада и посредствените фойерверки. Често има пътуващи панаири, докарани от цинични търговци в търсене на по-голяма печалба, будка за хотдог, голям чук „Провери силата си (Всеки печели!)“, стрелбище с проядени от молци плюшени мечета, провесени за вратовете като трофеи, захаросани ябълки (смачкани и кафяви под яркочервения слой захар) и много джебчии, които невъзмутимо си пробиват път през празничната тълпа.

Ненавиждам този тип безпричинни публични събирания. Шумът, потта, суетнята, жегата и предчувствието за насилие, което всеки момент ще избухне, винаги са ме отблъсквали. Ако щете вярвайте, но аз мразя насилието. Най-вече, струва ми се, поради липсата на изисканост. Поради грубата му, покъртителна глупост. Баща ми обичаше градинските увеселения в Нощта на кладите по същите причини, поради които аз ги ненавиждах; в такива моменти той се чувстваше щастлив с бутилка бира в ръка, зачервено от огъня лице, чифт извънземни антени на главата (или дяволски рога, както се случи) и поглед, устремен нагоре към фойерверките, които припукват в опушеното небе.

Но тъкмо след този спомен ме осени идеята — толкова гениална, че ме накара да се усмихна. Не се съмнявах, че Леон би се гордял с мен: с един удар щях да разреша двата си проблема — отстраняването и заличаването на следите.

Дадох мигач и завих към парка. Големият портал беше отворен — всъщност това е единственото време в годината, когато вътре може да се влиза с коли — и аз бавно подкарах към главната алея.

— Какво ще правим тук? — попита Найт, забравил тревогата си.

Той ядеше шоколад и играеше на някаква игра на свръхмодерния си мобилен телефон. В едното му ухо имаше слушалка.

— Трябва да оставя нещо тук — казах аз. — За кладата.

Според мен това е единственото предимство на кладата в парка. Тя дава възможност на всеки, който иска, да се отърве от нежелани стари вещи. Дърво, слама, хартия и картон са винаги добре дошли, но това важи и за всички леснозапалими предмети. Приемат се автомобилни гуми, стари дивани, дюшеци, вестници и гражданите могат да донесат каквото пожелаят.

Разбира се, когато пристигнахме, кладата беше вече издигната — по всички правила и с голямо старание. Това бе пирамида с височина четирийсет фута^[1] и великолепна конструкция: грижливо подредени мебели, играчки, хартии, дрехи, чували с отпадъци, щайги и — по стара традиция — чучела. Десетки чучела, някои с табели на вратовете, едни по-елементарни, други съвсем като хора, изправени, седнали и полегнали в различни пози по незапалената клада. Районът в диаметър около нея беше отцепен: когато се запали, температурата става толкова висока, че ако някой се приближи, рискува да изгори.

— Внушително, нали? — казах аз и паркирах в максимална близост до отцепения район. Пътят по-нататък беше блокиран от множество камионетки, натоварени с най-различни отпадъци. Предположих, че все пак сме достатъчно близо до огъня.

— Да — отвърна Найт. — Какво носиш?

— Ела да видиш — казах аз и слязох от колата. — И без това сигурно ще се наложи да ми помогнеш. Малко ще ми е трудно да пренеса всичко без чужда помощ.

Найт слезе, без да сваля слушалката от ухото си. В първия миг си помислих, че сигурно ще протестира, но той тръгна след мен, като гледаше незаинтересовано кладата.

Аз отворих багажника.

— Хубав телефон.

— Да — каза Найт.

— Обичам големите клади, а ти?

— И аз.

— Дано само не завали. Няма по-лошо от клада, която не гори добре. Макар че сигурно използват нещо — бензин, предполагам — за да я запалят. Винаги като че ли се разгаря бързо…

Докато говорех, стоях между Найт и колата. Може би не е било необходимо. Той не беше особено досетлив. Като помисля, стореното от мен е в услуга на генофонда.

— Ела, Колин.

Найт пристъпи напред.

— Добро момче.

Удар в гърба — лек тласък. За момент си спомних чука — „Провери силата си (Всеки печели!)“ — от моето детство, представих си как го вдигам високо, а наоколо мирише на пуканки, дим, горещ хотдог и пържен лук, баща ми се усмихва с нелепите извънземни антени на главата си, Леон държи цигара „Кемъл“ в изцапаните си с мастило пръсти, гледа ме окуражително…

С всичка сила блъснах капака на багажника и чух онова неописуемо — но успокояващо познато — изхрущяване, което отново ми показа, че планът ми е успял.