Джоан Харис
Джентълмени и играчи (38)

3

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Понеделник, 1 ноември

Какъв погром. Какъв ужасен погром. Разбира се, снощи видях пламъците, но си помислих, че е празничният огън по случай деня на Гай Фокс, подранил с няколко дни и запален малко встрани от обичайното място. После чух сирените на пожарните коли и реших, че трябва да отида. Толкова ми напомни за онзи път, за воя на сирените в мрака, за Пат Бишъп, стиснал проклетия мегафон като побеснял кинорежисьор…

Когато излязох, навън беше страшно студено. Радвах се, че съм с палтото и карирания си шал, получен като коледен подарък от едно момче в дните, когато учениците все още правеха такива неща. Въздухът миришеше приятно — на пушек, мъгла и барут — и макар че беше късно, по улицата вървеше група деца с чувалче с лакомства. Едно от тях, облечено като призрак, пусна някаква хартийка на улицата — обвивка от „Сникърс“, струва ми се — и аз машинално се наведох да я вдигна.

— Хей! — извиках с учителския глас.

Призракът — момче на осем-девет години — се спря.

— Изпусна нещо — казах аз и му подадох хартийката.

— Какво? — Призракът ме изгледа така, все едно бях луд.

— Изпусна нещо — повторих търпеливо. — Там има кошче за боклук. — Аз посочих близкото улично кошче. — Иди да хвърлиш хартията.

— Какво?

Зад него децата се побутваха и се подсмихваха. Някой се изкиска под евтината пластмасова маска. „Сънибанк Парк“, помислих си аз и въздъхнах. Или малки хулигани от общинските жилища на „Аби Роуд“. Кои други родители биха пуснали децата си да скитат по улиците в единайсет и половина вечерта без възрастен придружител?

— В кошчето, ако обичаш — казах аз. — Сигурен съм, че не са те учили да хвърляш боклуци на улицата.

Усмихнах се. Пет-шест малки лица се взираха в мен с почуда. Имаше един вълк, три призрака, сбръчкан вампир със сополив нос и нещо трудно за идентифициране, което приличаше на върколак, на джудже или на някакво безименно холивудско творение.

Малкият призрак погледна мен, после хартийката.

— Точно така — казах аз, като го видях да тръгва към кошчето.

При тези думи той се обърна и ми се ухили, оголвайки зъби, жълти като на стар пушач.

— Майната ти! — извика хлапето и се затича по улицата, като пътьом хвърли обвивката от „Сникърс“ на плочките. Другите хукнаха в противоположната посока и разхвърляха след себе си хартийки. Смеховете и подвикванията им отекнаха в студения въздух.

Не биваше да им обръщам внимание. Като учител се сблъсквам с какви ли не деца, дори в „Сейнт Осуалдс“, където, в края на краищата, средата е привилегирована. Учениците от „Сънибанк“ са друга порода: в кварталите, от които идват, се шири алкохолизъм, наркомания, бедност, насилие. Там ругатните и лошите обноски са нещо съвсем естествено, като „добър ден“ и „довиждане“. В тях няма зла умисъл. Но все пак това ме подразни — може би повече, отколкото си струваше. Същата вечер бях раздал три чувала лакомства, сред тях имаше и шоколадчета „Сникърс“.

Вдигнах хартийката, пуснах я в кошчето и се почувствах необичайно потиснат. Остарявам, това е. Очакванията ми за младежта (и за човечеството като цяло, предполагам) са доста старомодни. Макар да подозирах — дори може би дълбоко в себе си знаех — че огънят, който бях видял, има нещо общо със „Сейнт Осуалдс“, не го очаквах: абсурдният оптимизъм, който винаги е бил най-хубавата и най-лошата черта в характера ми, не ми позволява да мисля отрицателно. Затова искрено се изненадах, когато пристигнах в училището, заварих пожарникарите и пламъците и разбрах, че къщата на портиера е запалена.

Можеше да бъде и по-зле. Можеше да е библиотеката. Веднъж там е имало пожар — много преди мен, през 1845 — при който са изгорели над хиляда книги, някои от тях редки. Забравена свещ може би: в архивите на училището няма нищо, което да предполага умишлен палеж.

Но този беше. В доклада на пожарната пише, че е използван бензин, има очевидец, съобщил за момче с качулка на главата, излязло тичешком. Най-лошото: раницата на Найт, захвърлена на местопрестъплението, пообгоряла, но лесна за идентифициране, пълна с учебници, надписани с името и класа му.

Разбира се, Бишъп беше там. Сновеше сред пожарникарите и действаше толкова енергично, че в първия момент го взех за един от тях. После дойде при мен целият в сажди, със зачервени очи и разрошена коса, поруменял почти до степен на апоплексия от жегата и вълнението.

— Вътре няма никой — каза той задъхан и аз едва сега забелязах, че носи под мишница голям стенен часовник. Приличаше на ръгбист, който бърза да направи тъчдаун. — Помислих, че мога да спася от огъня някои неща.

После отново се отдалечи и аз видях силуета му, жалък на фона на пламъците. Извиках след него, но бях изгубил гласа си; след няколко минути го видях да влачи дъбова ракла през горящата врата.

Както казах, пълен погром.

Тази сутрин районът беше отцепен, останките все още тлееха гневно червени, а цялото училище миришеше на нощна клада. В класа ми няма друга тема за разговор, изчезването на Найт, а сега и пожарът подклаждат слухове от такива необуздани мащаби, че директорът е принуден да свика спешен съвет, на който да обсъдим вариантите за действие.

Той винаги е избирал достоверното отричане. Спомнете си историята с Джон Снайд. Дори Фалоугейт беше безцеремонно опроверган, а сега директорът се готви да отрече и случая Найтсбридж (както го кръсти Алън-Джоунс), особено след като „Икзаминър“ започна да задава натрапчиви въпроси с надеждата да напипа някой нов скандал.

Разбира се, до утре новината ще е обиколила целия град. Някой ученик ще се разприказва — винаги става така — и всички ще научат. Изчезнал ученик. Последвало отмъстително нападение над училището, вероятно провокирано — кой знае? — от тормоз и непоносими подигравки. Няма бележка. Момчето го няма. Къде? Защо?

Предположих — както всички останали — че полицаите идват заради Найт. Те пристигнаха в училището в осем и трийсет, петима — трима от тях цивилни, една жена, четирима мъже. Нашият участъков полицай (сержант Елис, ветеран, обигран във връзки с обществеността и разговори по мъжки на четири очи) не беше с тях и още тогава трябваше да заподозра, че нещо не е наред, макар че бях твърде зает със собствените си грижи, за да им обърна внимание.

Всички бяха заети. И с основание: половината катедра липсва; компютрите са заразени с опасен вирус, момчетата — с бунт и недоумение; учителите са изнервени и не могат да се съсредоточат. Не бях виждал Бишъп от предишната нощ, Марлийн ми каза, че се е обгазил, но е отказал да постъпи в болница и на всичкото отгоре е прекарал остатъка от нощта в училище, в оглеждане на щетите и разговори с полицията.

Разбира се, общото, макар и неофициално становище, възприето поне от ръководството, е, че аз съм виновен. Марлийн ми го каза: видяла чернова на писмо, което Боб Стрейндж диктувал на секретарката си и което сега очаквало одобрението на Бишъп. Аз нямах възможност да го прочета, но мога да се досетя както за стила, така и за съдържанието му. Боб Стрейндж е специалист по безкръвните разправи и в хода на кариерата си се е специализирал в писането на подобни писма. „В светлината на последните събития…“, „със съжаление, но неизбежно…“, „вече не може да се толерира…“, „творчески отпуск на пълна заплата, докато…“

Сигурно се споменаваше за странното ми поведение, за това, че все по-често забравям, както и за любопитния инцидент с Андертън-Пулит, без да забравяме злополучното оценяване на Мийк, пуловера на Пули и множество по-дребни пропуски, неизбежни в кариерата на всеки учител, отбелязани, номерирани и складирани от Стрейндж за по-нататъшна употреба в случаи като този.

После щеше да дойде ред на протегнатата ръка, на благодарствената грамота за „тридесет и три години предана служба“, на уверенията в дълбоко уважение, изречени тихо, с присвити устни. Зад всичко това контекстът винаги е един и същ: „Вече си ни в тежест“. Накратко, Стрейндж ми готвеше чашата с бучиниш.

О, не мога да кажа, че това ме учудва. Но в продължение на дълги години аз съм давал всичко на „Сейнт Осуалдс“ и може би съм си въобразил, че това ме прави изключение от правилото. Не е така: механизмът, който представлява сърцето на „Сейнт Осуалдс“, е бездушен и неумолим като компютрите на Стрейндж. Това не е зла умисъл, а просто уравнение. Аз съм стар, скъпоструващ, неефективен, изхабена част от стара машина, която вече не върши работа. А ако наистина избухне скандал, кой по-добре от мен може да понесе вината? Стрейндж знае, че аз няма да вдигна шум. Първо, защото е недостойно, а и защото не искам да въвличам „Сейнт Осуалдс“ в допълнителен скандал. Щедро споразумение, прибавено към пенсията, красноречива реч на Пат Бишъп в Стаята на учителя, намек за крехкото ми здраве и новите възможности, които се откриват пред мен с предстоящото пенсиониране, чашата с бучиниш, ловко скрита сред лаври и гръмки фрази.

По дяволите. Почти съм убеден, че го е планирал от самото начало: нахлуването в кабинета ми, изваждането ми от брошурата, намесата в работата ми. Чакал е досега само защото Бишъп не е бил подръка. Имал е нужда от Бишъп за съюзник. И го е получил: харесвам Пат, но нямам илюзии по отношение на неговата лоялност. „Сейнт Осуалдс“ е на първо място. А директорът? Знаех, че той би се радвал да представи случая пред Управителния съвет. А там доктор Пули ще свърши останалата работа. И кой, казвах си, ще се трогне? А юбилеят ми? В положението, в което се намирах, от него ме делеше цяла вечност.

В обедната почивка получих бележка от доктор Дивайн, написана на ръка като никога (предположих, че компютрите все още не работят) и донесена от един петокурсник.

„P. С., елате незабавно в кабинета ми.

М. Р. Д.“

Запитах се дали и той участва в заговора. Едва ли би го пропуснал. Затова го накарах да чака, прегледах няколко контролни, посмях се с момчетата, пих чай. След десет минути Дивайн се завъртя пред стаята ми като дервиш и щом видях изражението на лицето му, махнах на момчетата да излязат и му посветих цялото си внимание.

Може да сте останали с впечатлението, че между мен и Киселото грозде има някаква стара вражда. Ако е така, дълбоко се заблуждавате: всъщност през повечето време препирните помежду ни искрено ме забавляват, макар че невинаги сме на едно и също мнение по въпросите за правилника, униформите, хигиената и безопасността, чистотата или поведението.

Все пак знам къде е границата и още щом видях лицето на стария досадник, всяко намерение да се препирам с него се изпари. Дивайн изглеждаше болен. Не просто блед, което е обичайно за него, а жълт, безпомощен, стар. Вратовръзката му беше изкривена, косата му, обикновено безупречна, беше разрошена и го правеше да прилича на човек, стоял дълго на силен вятър. Дори походката му, друг път стегната и ритмична като на робот, сега беше неравномерна: той влезе в стаята ми, олюлявайки се като механична играчка, и тежко се отпусна на най-близкия чин.

— Какво се е случило?

В гласа ми нямаше и следа от закачливост. Първата ми мисъл беше, че някой е умрял: жена му, ученик, близък колега. Само ужасна катастрофа би се отразила така на доктор Дивайн.

Признак за силния му смут беше, че той не се възползва от възможността да ме сгълчи за това, че не съм се отзовал на повикването му. Киселото грозде продължи да седи на чина, подпрял кльощавите си гърди на щръкналите колене.

Аз извадих „Голоаз“, запалих една цигара и му я подадох.

Дивайн не беше пушил от години, но я пое, без да каже и дума.

Зачаках. Не съм прочут с умението си да успокоявам, но знам как да се държа с притеснени ученици, а в този момент Дивайн ми приличаше точно на такъв, побелял, силно разтревожен ученик, с уплашено лице и прибрани към гърдите колене в отчаян опит за защита.

— Полицията — промълви той задъхан.

— Какво?

— Арестували са Пат Бишъп.

Наложи се да изчакам доста, докато науча цялата история. Първо, Дивайн не я знаеше. Каза, че имало нещо общо с компютрите, но не знаеше подробности. Спомена Найт и разпити на ученици на Бишъп, макар че в какво точно обвиняваха Пат никой не знаеше.

Все пак разбирах защо Дивайн е толкова уплашен. Той винаги се е старал да стои близо до ръководството и естествено се страхуваше, че може да се окаже забъркан в този нов, неясен скандал. Разбрах, че полицаите са го разпитвали надълго и нашироко, че са се заинтересували, когато им е казал, че Пат неколкократно е канил на гости господин и госпожа Кисело грозде и че сега претърсват кабинета му в търсене на доказателства.

— Доказателства! — възкликна Дивайн и угаси цигарата си. — Какво очакват да намерят? Поне да знаех…

Половин час по-късно двама полицаи изнесоха компютъра на Бишъп. Когато Марлийн ги попита защо, не получи никакъв отговор. Тримата им колеги останаха, за да „проведат допълнителни разпити“, предимно в компютърното крило, което сега бе затворено за целия персонал на училището. Един от полицаите (жената) влезе в класната ми стая по време на осмия час и ме попита кога за последно съм ползвал компютрите там. Уведомих я, че никога не използвам компютрите, тъй като изобщо не се интересувам от електронни игри, и тя си тръгна с вид на училищен инспектор, който се готви да напише неблагоприятен доклад.

След това класът стана напълно неконтролируем и през последните десет минути от часа играхме на бесеница, докато в главата ми се въртяха объркани мисли и невидимият палец (винаги наблизо) почукваше по гръдния ми кош с нарастващо упорство.

След часа отидох да потърся господин Брад, но той говореше със заобикалки за някакви вируси в училищната мрежа, за пароли, защити и сваляне от Интернет — все неща, които за мен са също толкова безинтересни, колкото произведенията на Тацит за господин Брад.

В резултат на това сега знам също толкова малко, колкото и през обедната почивка. Тръгнах си от училище (след като близо час напразно чаках Боб Стрейндж да излезе от кабинета си) объркан и силно разтревожен. Каквото и да е това, то не е свършило. Може да е ноември, но имам чувството, че мартенските Иди сега започват.