Джоан Харис
Джентълмени и играчи (12)

2

През следващите няколко седмици Леон и аз се сприятелихме. Не беше толкова рисковано, колкото изглежда, отчасти защото бяхме в различни Домове — той в „Амадеус“, а аз се представих за ученик от „Бъркби“ — и в различни класове. Срещахме се сутрин, аз обличах дрехите си под униформата от „Сейнт Осуалдс“ и закъснявах за часовете, като представях поредица от изобретателни извинения.

Пропусках часовете по физическо — историята с астмата свърши отлична работа — и прекарвах междучасията и обедните почивки в двора на „Сейнт Осуалдс“. Започнах да се възприемам почти като истински „Ози“, от Леон научавах кои са дежурните учители, всички клюки, местния жаргон. С него ходех в библиотеката, играех шах, седях по пейките на двора като всички останали. С него бях част от училището.

Нямаше да успея, ако Леон беше по-общителен, по-популярен ученик, но скоро разбрах, че и той не се чувства на мястото си, макар че за разлика от мен страни от другите по избор, а не по необходимост. „Сънибанк Парк“ би го унищожил за седмица, но в „Сейнт Осуалдс“ интелигентността се цени повече от всичко, а той беше достатъчно хитър, за да се възползва от това. Беше любезен и почтителен към учителите — поне в тяхно присъствие — и това, както забелязах, му даваше огромно предимство, ако загазеше, което ставаше често. Леон като че ли си търсеше белята: беше специалист по шегите, по дребните отмъщения, по прикритите прояви на пренебрежение. Но рядко го хващаха. Ако аз бях Найт, той беше Алън-Джоунс: чаровник, хитрец, прикрит бунтар. И въпреки това ме харесваше. Въпреки това бяхме приятели.

Аз съчинявах истории от предишното си училище, за да го забавлявам, играех ролята, която, както мислех, отговаряше на очакванията му. От време на време въвеждах герои от другия си живот: госпожица Потс, госпожица Маколи, господин Брей. Говорех за Брей с истинска омраза, припомнях си подигравките и кривенето му, а Леон ме слушаше със заинтересован поглед, който не изразяваше точно съчувствие.

— Жалко, че не си могъл да си го върнеш — каза той веднъж. — Да накараш този тип да си плати.

— Какво предлагаш? — попитах аз. — Вуду?

— Не — отвърна Леон замислен. — Не съвсем.

Вече познавах Леон от месец. Краят на летния триместър витаеше във въздуха с мириса на окосена трева и свобода, още месец — и всички училища щяха да затворят врати (осем седмици и половина — безгранично, невъобразимо дълго време): нямаше да има нужда да сменям униформи и да бягам от часовете, можех да забравя за бележките и извиненията.

Леон и аз вече имахме планове: да ходим на кино, да се разхождаме из гората, да обикаляме из града. В „Сънибанк Парк“ изпитите, доколкото можеха да се нарекат така, бяха приключили. Часовете бяха символични, дисциплината — слаба. Някои учители вече бяха изоставили предметите си и гледаха „Уимбълдън“ по телевизията, други посвещаваха времето си на игри и частни занимания. Бягствата до „Сейнт Оз“ бяха по-лесни от всякога. Това беше най-щастливото време в живота ми.

Тогава ме сполетя беда. Можеше изобщо да не се случи, беше чисто съвпадение, нищо повече. Но светът ми рухна и застраши всичко, на което се надявах — и причина за това беше учителят по физическо, господин Брей.

Във въодушевлението си изобщо не се сещах за господин Брей. Вече не ходех на физическо — така или иначе не ме биваше в спорта — и мислех, че не липсвам на никого. Дори и без господин Брей часовете по физическо бяха ежеседмично мъчение: хвърляха дрехите ми под душовете, криеха или крадяха спортния ми екип, чупеха очилата ми, несръчните ми опити да участвам в заниманията се посрещаха със смях и презрение.

Самият Брей беше основен подстрекател на тези подигравки, като постоянно ме избираше за „демонстрациите“ си, на които безмилостно изтъкваше всичките ми физически недостатъци.

Краката ми бяха кльощави, коленете — силно изпъкнали, затова когато се налагаше да ползвам екип от наличните в салона (моят твърде често „изчезваше“ и баща ми невинаги се съгласяваше да ми купи нов), Брей ми даваше огромни шорти, които смехотворно се вееха, докато бягах, в резултат на което получих прякора „Гръмовните гащи“. Почитателите на господин Брей го сметнаха за невероятно забавен и така прякорът ми остана. Това създаде у някои ученици впечатлението, че имам проблем с газоотделянето и така Снайд Цайса стана Снайд Вонята; всеки ден ме обсипваха с подигравки на тема зрял фасул и по време на мачове (на които винаги ме оставяха като последна резерва) Брей се провикваше към другите играчи: „Внимавайте, че Снайд е на бобена диета!“.

Както казах, отсъствието ми от час не беше голяма загуба за учителя или поне така си мислех. Но не бях взел предвид злобата на този човек. Не му беше достатъчно да има група от поддръжници и подмазвачи. Не му стигаше да зяпа момичетата (и при удобен случай скришом да опипва някое под претекст, че прави „демонстрация“), нито да унижава момчетата с тролския си хумор. Всеки актьор се нуждае от публика, но Брей се нуждаеше от нещо повече. Нуждаеше се от жертва.

Вече от четири седмици пропусках часовете по физическо. Представях си коментарите:

— Ученици, къде са Гръмовните гащи?

— Не знам, сър. В библиотеката, сър. В кенефа, сър. Вече не ходи на физическо, сър. Страда от астма, сър.

— По-скоро страда от шубе.

След време със сигурност забравяха за мен. Вероятно Брей си намираше друга мишена — имаше ги в изобилие. Дебелата Пеги Джонсън или пъпчивият Харолд Ман, или разплутата като кифла Луси Робинс, или Джефри Стюарт, който тичаше като момиче. Накрая Брей неизбежно щеше да се спре на някого от тях — и те го знаеха, затова ме гледаха враждебно в клас или на сборовете, мразеха ме за това, че успявам да се измъкна.

Тъкмо те, неудачниците, не се отказваха, продължаваха с шегите за Гръмовните гащи, постоянно подмятаха нещо за боб и астма, докато в мое отсъствие часовете се превръщаха в клоунада без клоун и накрая господин Брей започна да подозира нещо.

Не знам кога и къде ме беше видял. Може би на излизане от библиотеката. Не внимавах достатъчно, Леон изпълваше целия ми живот и Брей и кликата му се бяха превърнали в безплътни сенки. Така или иначе, на другата сутрин той ме чакаше: по-късно разбрах, че е разменил дежурството си с друг учител, за да ме спипа.

— Хей, май доста се тъпчеш с боб за човек, болен от астма — каза Брей, когато влязох тичешком през входа за закъснели.

Погледнах го и се вцепених от страх. Той се усмихваше злобно като бронзов тотем от езически култ.

— Какво? Езикът ли си глътна?

— Закъснявам, сър — заекнах аз, за да спечеля време. — Баща ми е…

Брей се надвеси над мен и презрението му почти ме смаза.

— Може би баща ти ще ми каже нещо повече за тази твоя астма — каза той. — Не беше ли пазач в мъжката гимназия? От време на време идва в местната кръчма.

Едва дишах. За секунда повярвах, че наистина имам астма, че дробовете ми ще се пръснат от ужас. Молех се да стане — в този момент смъртта ми изглеждаше далеч по-сладка от другите алтернативи.

Брей видя ужаса ми и усмивката му стана по-зловеща.

— Ела довечера пред съблекалните — каза той. — И не закъснявай.

През целия ден треперех от страх. Коремът ме болеше, не можех да се съсредоточа, влизах в чужди класни стаи, не можех да ям. В следобедната почивка вече бях в такава паника, че госпожица Потс, стажант учителката, забеляза и попита какво има.

— Нищо, госпожице — отвърнах аз в отчаян опит да отклоня вниманието от себе си. — Просто малко ме боли глава.

— Не е само това — каза тя, след като се приближи. — Не изглеждаш добре…

— Нищо ми няма, госпожице. Наистина.

— Мисля, че трябва да се прибереш у дома. Може да имаш някакъв вирус.

— Не! — не можах да овладея гласа си.

Това щеше безкрайно да влоши нещата; ако не отидех на срещата, Брей щеше да говори с баща ми и всеки шанс да избегна разкритието щеше да бъде пропилян.

Госпожица Потс се намръщи.

— Погледни ме. Случило ли се е нещо?

Аз мълчаливо поклатих глава. Госпожица Потс беше само студентка, не по-голяма от приятелката на баща ми. Обичаше да се харесва, да си придава важност: едно момиче от нашия клас, Уенди Ловел, се правеше на болна по време на обяд и когато госпожица Потс разбра, се обади на Асоциацията за хранителни смущения.

Тя често говореше за полово самоосъзнаване, беше специалист по расова дискриминация, бе посещавала курсове по самоутвърждаване, физическо насилие и наркотици. Усещах, че госпожица Потс си търси подходящата кауза, но знаех, че ще бъде в училище само до края на триместъра и след няколко седмици няма да я има.

— Моля ви, госпожице — прошепнах аз.

— Хайде, скъпо дете — нежно ме подкани госпожица Потс. — На мен можеш да кажеш.

Тайната беше проста като всички тайни. Места като „Сейнт Осуалдс“ — и дори в известна степен „Сънибанк Парк“ — имат свои системи за сигурност, изградени не от противопожарни детектори и скрити камери, а от дебел пласт блъф.

Никой не посяга на учител — никой не дръзва да посегне на училище. И защо? Инстинктивното раболепие пред авторитета — то е по-силно от страха от наказанието. За учениците си учителят винаги е „сър“, независимо колко години са минали от училищната скамейка; дори в зряла възраст откриваме, че старите рефлекси не са изчезнали, а само са заглъхнали с времето и при подходящ стимул излизат на повърхността. Кой би дръзнал да блъфира? Кой би се осмелил? Това е немислимо.

Но отчаянието ми беше непоносимо. От едната страна бе „Сейнт Осуалдс“, Леон, всичко, за което копнеех, всичко, към което се стремях. От другата — господин Брей, надвесен над мен като самия Господ Бог. Смеех ли? Имах ли шанс да успея?

— Хайде, детето ми — нежно приканваше госпожица Потс, съзряла златна възможност. — Можеш да споделиш с мен, на никого няма да кажа.

Престорих се, че се колебая. После тихо промълвих:

— Става дума за господин Брей — казах аз и я погледнах в очите. — За господин Брей и Трейси Дилейси.