Джоан Харис
Джентълмени и играчи (21)

4

През същото това лято Джон Снайд започна да се разпада — бавно и незабележимо. Отначало проявите бяха дребни, едва видими на фона на живота ми, в който Леон заемаше основното място и всичко друго се свеждаше до ред смътни силуети на далечния и мъгляв хоризонт. Но юли напредваше, краят на триместъра наближаваше и сприхавият му нрав, който открай време се проявяваше, стана нещо неизменно.

Най-ясно от всичко помня гнева му. През това лято баща ми като че ли постоянно беше ядосан. На мен, на училището, на загадъчните художници на графити, които драскаха по стените на спортната зала. На малките ученици, които го дразнеха, докато караше косачката. На двете по-големи момчета, които я подкараха веднъж и заради които баща ми получи официално предупреждение. На кучетата на съседите, които оставяха нежелани сувенири на игрището за крикет и той трябваше да ги събира със салфетки в найлонова торба. На правителството, на собственика на бара, на хората, които минаваха на отсрещния тротоар, щом го видеха да се прибира с мърморене от супермаркета.

В понеделник сутрин, дни преди края на триместъра, баща ми хвана един първокурсник да рови под тезгяха в портиерската будка. Момчето се оправда, че търси изгубена чанта, но Джон Снайд не беше вчерашен, за да се хване. Намеренията на ученика се четяха на лицето му — кражба, вандализъм или някакъв друг опит да унижи Джон Снайд: той вече се беше натъкнал на малката бутилка ирландско уиски, скрита под купчина стари вестници, и малките му очички блестяха дяволито и доволно. Така поне си помисли баща ми и разпознал маймунското лице и наглите обноски на един от малките негодници, които му се подиграваха, той реши да му даде урок.

О, не вярвам да го е набил. Предаността му към „Сейнт Осуалдс“ беше горчива, но истинска и макар вече да мразеше много хора в училището — касиера, директора и особено учениците — самата институция му внушаваше уважение. Но момчето се опитало да го заплаши, казало му: „Не ме докосвай!“, поискало да излезе от портиерската будка, а накрая с глас, който пропищял ушите на баща ми (неделната вечер беше тежка и този път това си личеше), се развикало: „Пусни ме, пусни ме, пусни ме!“, докато крясъците му стигнали до ушите на доктор Тайди в близката канцелария и той дотичал запъхтян.

Заварил момчето с маймунска физиономия — Матюс, така се казваше — да плаче. Джон Снайд беше едър човек, внушителен дори когато не беше ядосан, а в онзи ден той бе много, много ядосан. Тайди видял кръвясалите очи на баща ми и смачканите му дрехи, видял разплаканото лице на момчето и изцапаните му сиви униформени панталони и си направил неизбежния извод. Това беше капката, от която чашата преля: още същата сутрин повикаха Джон Снайд в кабинета на директора в присъствието на Пат Бишъп (като гаранция за обективността на процедурата) и му отправиха второ, последно предупреждение.

Старият директор би постъпил другояче. Баща ми беше убеден в това. Шейкшафт знаеше колко е тежко да се работи в училище и би се справил със ситуацията, без да прави сцени. Но новият човек беше от държавния сектор, възпитан в дух на политическа коректност и обществена активност. Освен това под суровата си външност той бе слаб и тази възможност да се утвърди като силен, решителен лидер (без да поема какъвто и да било професионален риск) беше твърде добра, за да я изпусне.

Директорът каза, че ще има разследване, че засега Снайд ще продължи да изпълнява задълженията си, като всеки ден се отбива в канцеларията за инструкции, но по никакъв начин няма да контактува с момчетата. Още един такъв инцидент — думата „инцидент“ бе произнесена с благопристойното самодоволство на ревностен богомолец и трезвеник — и ще последва незабавно уволнение.

Баща ми беше сигурен, че Бишъп е на негова страна. Добрият стар Бишъп, казваше той, похабява се като чиновник, а трябва да бъде директор. Разбира се, баща ми имаше защо да харесва този едър, грубоват мъж с нос на ръгбист и пролетарски вкусове. Но Бишъп беше предан на „Сейнт Осуалдс“ и колкото и да съчувстваше на баща ми за неволите му, аз знаех, че ако се стигне до избор, училището ще може изцяло да разчита на него.

Все пак, каза той, през ваканцията Снайд ще има време да се възстанови. Бишъп знаеше, че баща ми пие много, че се е запуснал, но иначе е добър човек, служил предано на училището в продължение на пет години, и може да се справи с това.

Типичен израз на Бишъп: „Можеш да се справиш с това“. И на момчетата говори по същия войнишки начин, като треньор по ръгби, който повдига духа на отбора. Речта му, също както тази на баща ми, изобилства откъм клишета: „Можеш да се справиш с това“, „Бъди мъж“, „Колкото по-едър, толкова по-тежко пада“.

Това беше език, който баща ми обичаше и разбираше, и за известно време Бишъп успя да повдигне духа му. Заради него Джон Снайд престана да се напива. Подстрига се и започна да се облича по-грижливо. Стреснат от обвинението, че „се е запуснал“, както се изрази Бишъп, той дори започна да тренира вечер, като правеше коремни преси пред телевизора, докато аз четях книга и мечтаех баща ми да не ми е баща.

После дойде ваканцията и напрежението отслабна. Задълженията му намаляха, нямаше ученици, който да тровят живота му, той безпрепятствено косеше тревата и патрулираше сам из владенията си, като зорко се оглеждаше за художници на графити или кучета.

В онези дни почти ми се струваше, че е щастлив: в едната ръка с ключове, в другата с кутия бира баща ми се разхождаше из малкото си царство с ясното съзнание, че има място там — като малка, но необходима гайка в голяма лъскава машина. Бишъп бе казал така, значи беше така.

Колкото до мен, аз имах други грижи. Дадох на Леон три дни след края на триместъра и после му се обадих, за да си уредим среща: той се държа дружелюбно, но без ентусиазъм, каза, че с майка му имат някакви гости и той трябва да ги забавлява. Това ми подейства като удар след всичките ми усилия и грижливи планове, но го приех, без да се оплаквам, защото знаех, че най-добрият начин да се справя с проявите на упорство у Леон е да не им обръщам внимание и да отстъпя.

— Тези хора приятели на майка ти ли са? — попитах аз, по-скоро за да удължа още малко разговора, отколкото от истински интерес.

— Да. Семейство Тайнън с детето си. Малко е досадно, но Чарли и аз трябва да помагаме. Нали знаеш: подай сандвичите с краставици, донеси шери и така нататък. — Тонът му звучеше унило, но не можех да се отърся от чувството, че докато говори, се усмихва.

— Дете ли? — попитах аз, представяйки си някой умен, весел ученик, който изцяло ще ме измести от полезрението на Леон.

— Ъ-хъ. Франческа. Малко дебело момиче, лудо по конете. Добре че Чарли е тук, защото иначе трябваше да се занимавам и с нея.

— Добре. — Не можах да прикрия докрай разочарованието си.

— Не се тревожи — каза Леон. — Няма да останат дълго. Ще ти се обадя, става ли?

Това ме ужаси. Разбира се, не можех да откажа да дам на Леон телефонния си номер. Но мисълта, че баща ми можеше да вдигне слушалката, ме изпълваше с тревога.

— Сигурно ще се видим — казах аз. — Не е толкова важно.

* * *

И така, аз зачаках. Изпитвах едновременно безпокойство и отегчение, разкъсвах се между желанието да чакам до телефона, ако Леон се обади, и също толкова силния импулс да се кача на колелото и да мина покрай къщата с надеждата „случайно“ да го срещна. Нямах други приятели, четенето ме изнервяше, не можех дори да слушам музика, защото тя ми напомняше за Леон. Беше прекрасно лято, от онези, които съществуват само в спомените и в някои книги — горещо, синьо-зелено, изпълнено с пчели и ромолене, но за мен нямаше значение, дори всеки ден да валеше. Без Леон нямаше радост, аз се спотайвах в ъглите, крадях от магазините от чиста злоба.

След известно време баща ми забеляза. Добрите му намерения бяха породили у него нова, временна наблюдателност, той започна да прави коментари по повод нервите и избухливостта ми. Нарече го „мъките на растежа“ и ми препоръча упражнения и чист въздух.

Аз наистина растях: през август щях да стана на тринайсет и изведнъж се източих на ръст. Тялото ми продължаваше да бъде мършаво и кокалесто като на птица, но виждах, че въпреки това униформата ми от „Сейнт Осуалдс“ започва да ми омалява, особено пуловерът (скоро щеше да се наложи да си потърся нов), а глезените ми стърчат поне с два инча от панталоните.

Мина седмица, после още една. Усещах как ваканцията се изнизва и не можех да направя нищо. Дали Леон беше заминал? Докато минавах с колелото покрай къщата му, забелязах отворена врата, която водеше към задния двор, чух смях и гласове в топлия въздух, макар че не можех да определя колко души са, нито дали моят приятел е сред тях.

Запитах се какви ли са гостите. Знаех, че са банкер и секретарка на високопоставен чиновник — като майката на Леон. Хора с професии, които ядяха сандвичи с краставици и пиеха коктейли на верандата. Хора, каквито Джон и Шарън Снайд никога не можеха да бъдат, независимо колко пари имаха. Родители, каквито аз исках да имам.

Тази мисъл ме обсеби, започнах да си представям семейство Тайнън — той с леко ленено сако, тя с бяла лятна рокля — госпожа Мичъл до тях с кана разхладително питие и поднос с високи чаши, Леон и сестра му Чарли, седнали на тревата, всички позлатени от светлината и от още нещо — онова, което зърнах за пръв път в „Сейнт Осуалдс“ в деня, когато прекрачих границата.

Границата. Тя отново се изпречи пред погледа ми, изкусителна с достъпната си близост. Сега почти я виждах — златната линия, която ме отделяше от всичко желано. Какво още трябваше да направя? Нима от месеци не прекарвах цялото си време във вражеския лагер като вълк единак, тръгнал на лов с хрътките, за да краде тайно от храната им? Защо беше тази изолация? Защо Леон не ми се обади?

Дали по някакъв начин бе усетил, че не съм като него и сега се срамуваше да общува с мен? Седях в будката до портата, не смеех да изляза, за да не ме забележат, и бях почти сигурен, че е разбрал. У мен имаше нещо евтино — може би особен мирис или полиестерен блясък, които ме бяха издали. Дегизировката ми не беше достатъчно убедителна и той ме е разкрил. Това ме подлудяваше: трябваше да разбера, затова в неделя грижливо се облякох и подкарах колелото си към къщата на Леон.

Дързък ход. Леон никога не ме бе канил в дома си — карането на колело отпред не се броеше — и когато отворих портата и тръгнах по дългата алея към къщата, забелязах, че ръцете ми треперят. Това беше голяма къща в стил Едуард VII с две фасади, с градинки отпред и отстрани, и заден двор с лятна пристройка и овощна градина.

Стари богаташи, както би казал баща ми със завист и презрение; но за мен това беше светът от книгите, от „Лястовици и амазонки“^[1], от Великолепната петорка^[2], свят с лимонада на верандата, пансиони, пикници край морето и добродушни готвачки, които правят палачинки, изискани майки, полегнали на дивана, бащи, които пушат лули и са вечно прави, вечно добронамерени, макар и рядко да се задържат у дома. Още нямах тринайсет, а вече чувствах бремето на старостта, сякаш не можех да имам детство — поне онова детство, което заслужавах.

Почуках — иззад къщата долитаха гласове. Майката на Леон говореше нещо за госпожа Тачър и профсъюзите, мъжки глас — „Единственото, което може да се направи, е…“ — и приглушено подрънкване на кана с ледени кубчета. После — гласът на Леон, сякаш съвсем наблизо, който каза: „Моля ви, стига с тази политика. Някой иска ли лимонада с лед?“.

— Да! — Това беше сестрата на Леон, Чарли.

После — друг глас, момичешки, плътен и модулиран:

— Да. Разбира се.

Сигурно беше Франческа. Когато Леон ми каза името й по телефона, то ми се стори доста глупаво, но кой знае защо, вече не мислех така. Бавно тръгнах към страничната фасада на къщата — ако някой ме видеше, щях да кажа, че не са ме чули да чукам на вратата — и надникнах иззад ъгъла.

Беше почти така, както си го представях. Зад къщата имаше веранда, над нея — голямо дърво, което хвърляше мозайка от светлосенки върху масите и столовете. Там беше госпожа Мичъл, русокоса и хубава, облечена в джинси и снежнобяла риза, които много я подмладяваха; госпожа Тайнън в сандали и изискана ленена рокля, Шарлот, седнала на люлката, а с лице към мен по джинси, изтъркани кецове и с избеляла фланелка „Странглърс“ стоеше Леон.

Стори ми се пораснал. За три седмици чертите на лицето му се бяха изострили, тялото му се бе издължило, а косата, която още в учебно време беше на ръба на позволеното в правилника на „Сейнт Осуалдс“, сега падаше на очите му. Без униформа той можеше да бъде всеки, приличаше на всяко друго момче от моето училище, ако не беше онова сияние, патината, която се образува от живота в такава къща, от часовете по латински с Квазимодо в Камбанарията, от яденето на палачинки с пушена сьомга и пиенето на лимонада с лед вместо бира с риба и пържени картофи, от това, че не му се налага да заключва вратата на стаята си в събота вечер.

Обля ме вълна от любов и копнеж — не само по Леон, а по всичко, което олицетворяваше. Вълната беше толкова мощна, толкова загадъчно зряла в силата си, че в първия миг дори не забелязах момичето отстрани — Франческа, малкото дебело момиче със страст към конете, за което Леон се изказа толкова пренебрежително по телефона. После я видях и застинах в учудване и смущение, като забравих дори да се скрия.

Може и да е била малко дебело момиче със страст към конете. Но сега… Нямах думи да я опиша. Всяко сравнение беше невъзможно. Собственият ми опит в сферата на женската красота се ограничаваше с примери като Пепси, жените в списанията на баща ми и момичетата като Трейси Дилейси. Нямах представа какво е — но тогава нямаше да го забележа, нали?

Спомних си за Пепси, за изкуствените й нокти и постоянния мирис на лак за коса, за Трейси с нейните дъвки, насинени крака и намусена физиономия, за жените в списанията, превзето свенливи, но някак хищни, целите на показ, сякаш проснати на маса на патолог. Спомних си за майка си и за мириса на „Цинобър“.

Това момиче сякаш принадлежеше към съвсем друг вид. На четиринайсет, може би на петнайсет, стройно, мургаво. Въплъщение на сиянието, коса, вързана небрежно на опашка, дълги стройни крака в къси панталони цвят каки.

Малко златно кръстче, сгушено във вдлъбнатината на врата й. Стъпала на танцьорка, лице, окъпано в зелените отблясъци на лятото. Ето защо Леон не се беше обадил: заради това момиче, това хубаво момиче.

— Хей! Хей, Пинчбек!

Боже, забеляза ме. Хрумна ми да побягна, но Леон вече вървеше към мен, изненадан, но не неприятно, следван на няколко крачки разстояние от момичето. Гърдите ме стегнаха, сърцето ми се сви до размерите на орех. Опитах да се усмихна, усещах лицето си като маска.

— Здравей, Леон — казах аз. — Здравейте, госпожо Мичъл. Просто минавах наблизо.

Представете си, ако можете, този ужасен следобед. Исках да си отида у дома, но Леон не позволи; наложи се да преживея два крайно напрегнати часа в задния двор, да пия лимонада, която изгаряше стомаха ми, докато майката на Леон ме обсипваше с въпроси за семейството ми, а господин Тайнън ме потупваше по рамото и размишляваше на глас за всички лудории, които двамата с Леон вършим в училище.

Беше истинско мъчение. Главата ме болеше, стомахът ми се обръщаше, а през цялото време трябваше да се усмихвам, да се държа любезно и да отговарям на въпроси, докато Леон и момичето му — защото вече нямаше съмнение, че това е неговото момиче — се изтягаха на сянка и си шушукаха, мургавата ръка на Леон почти небрежно докосваше по-светлото рамо на Франческа, сивите му очи бяха пълни със слънце и с нея.

Не знам как успявах да отговарям на въпросите им. Помня, че майката на Леон беше особено, мъчително любезна: правеше всичко, за да ме включва в разговора, разпитваше ме за хобитата ми, ваканцията ми, мислите ми. Аз отговарях почти напосоки, следвайки животинския си инстинкт да се крия, и може би се представях успешно, макар че Шарлот ме гледаше с мълчание, което би ми се видяло подозрително, ако можех да мисля за друго, освен за страданието си.

Накрая госпожа Мичъл като че ли забеляза нещо, защото ме погледна изпитателно и каза, че не й изглеждам добре.

— Боли ме глава — отвърнах и направих опит да се усмихна, докато Леон си играеше с кичур от меднорусата коса на Франческа. — Понякога получавам мигрена — отчаяно импровизирах аз. — Най-добре да се прибера у дома и да си легна.

Майката на Леон не ме пускаше. Предложи ми да легна в стаята на Леон, да взема аспирин, обсипа ме с такава любезност, че за малко да се разплача. Може би нещо се изписа на лицето ми, защото тя се усмихна, потупа ме по рамото и каза:

— Добре тогава, Джулиан, скъпи. Прибери се у дома и си легни. Може би така е най-добре.

— Благодаря, госпожо Мичъл — отговорих аз и кимнах с благодарност. Наистина ми беше зле. — Прекарах чудесно. Наистина.

Леон ми махна, а госпожа Мичъл настоя да ми даде голямо лепкаво парче торта, увито в хартиена салфетка, което да си занеса у дома. Докато вървях по алеята към улицата, гласът й долетя иззад къщата.

— Какво забавно момче, Леон. Толкова любезно и резервирано. Добър приятел ли ти е?