Джоан Харис
Джентълмени и играчи (28)

2

Предполагам, че трябваше да се досетя. Причината беше майка ми. Преди три месеца тя започнала да му пише, отначало намеквала, после ставала все по-конкретна и обстоятелствена. Баща ми не бе споменал и дума за писмата, но като се замисля, пристигането на първото писмо вероятно е съвпаднало горе-долу с първата ми среща с Леон и началото на депресията на баща ми.

— Не исках да ти казвам, хлапе. Не исках да говоря за това. Мислех, че ако не обръщам внимание, нищо няма да се случи. Всичко ще е наред.

— За какво говориш?

— Съжалявам.

— За какво?

Тогава той ми разказа, като продължаваше да хлипа, а аз бършех устата си и слушах пеенето на идиотските птици. Три месеца се беше мъчил да крие от мен; изведнъж проумях причината за изблиците му на гняв, пиенето, сприхавостта, неочакваните, опасни промени в настроението. Сега ми разказа всичко, все така стиснал главата си с ръце, сякаш очакваше тя да се пръсне от усилието, а аз с ужас изслушах разказа му.

Животът очевидно се бе оказал по-благосклонен към Шарън Снайд, отколкото към останалите членове на семейството. Тя се беше омъжила млада и ме бе родила няколко седмици преди седемнайсетия си рожден ден, а когато ни напусна, беше едва на двайсет и пет. Също като баща ми, и Шарън си падаше по клишетата и аз предположих, че писмата й са пълни с психотерапевтични празнословия: как иска „да намери себе си“, как съзнава, че „и двете страни имат вина, как се е намирала в емоционална криза“ и множество подобни оправдания за дезертьорството си.

Но сега е друга, най-после е пораснала. Все едно ние бяхме играчки, за които беше станала твърде голяма, може би детско колело, някога обичано, но вече ненужно. Чудех се дали още ползва „Цинобър“ или и от него е израснала.

Така или иначе, тя се бе омъжила повторно за чуждестранен студент, с когото се беше запознала в лондонски бар, и сега живееше в Париж с него. Ксавие, казваше Шарън, е прекрасен човек, и на двама ни ще се хареса. Всъщност тя би искала да ни запознае с него, той е учител по английски в един лицей в Марн ла Вале, интересува се от спорт, обожава децата.

Което ни отвежда към следващия въпрос: макар че с Ксавие многократно са се опитвали, не са успели да си родят дете. И макар че Шарън не е имала смелост да ми пише, нито за миг не е забравила своето бебче, своето сладкишче и не минава и ден, в който да не мисли за мен.

Най-после Ксавие се е съгласил. В апартамента им има достатъчно място за трима, аз съм умно дете и лесно ще науча езика, но най-хубавото е, че отново ще имам семейство, семейство, което ще се грижи за мен, и пари, които ще ми осигурят всичко, липсвало ми през тези години.

Не можех да повярвам. Бяха изминали четири години и през това време отчаяният копнеж по майка ми се бе сменил с безразличие и дори забрава. Мисълта за срещата с нея и за помирението, което тя очевидно си представяше — сега ме изпълваше със смътно и боязливо неудобство. От променената си перспектива виждах как Шарън Снайд, придобила ново, евтино лустро, ми предлага нов, евтин живот наготово в замяна на годините страдание. Единственият проблем беше, че вече не го исках.

— Искаш го, хлапе — каза баща ми.

Жестокостта му се беше сменила с мекушаво самосъжаление, от което не по-малко ме болеше. Не можеше да ме заблуди. Това беше баналната сантименталност на хулигана с татуировки „МАМА“ и „ТАТЕ“ върху разкървавените кокалчета на пръстите, покрусата на главореза от съобщенията за насилие над деца по новините, сълзите на тирана над прегазено на улицата куче.

— Искаш го, хлапе. Това е шанс, разбираш ли, нов шанс. Ако питаш мен, аз още утре щях да я приема обратно, стига да можех. Още днес щях да я приема.

— Е, аз обаче не искам. Тук ми е добре.

— Да. Добре. Когато можеш да имаш всичко…

— Кое всичко?

— Париж и прочее. Пари. Живот.

— Имам си живот — казах аз.

— И пари.

— Да си задържи парите. Ние си имаме достатъчно.

— Да бе. Добре.

— Наистина, татко. Не я оставяй да спечели. Искам да остана тук. Не можеш да ме накараш…

— Казах: добре.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Наистина?

— Да.

Но забелязах, че не може да ме погледне в очите и вечерта, когато излязох да хвърля боклука, намерих в кухненската кофа цял куп лотарийни билети с изтрит защитен слой: двайсет, може би и повече — „Лото“, „Страйкър“ и „Спечели веднага“ — блеснали като коледни конфети сред утайката от чай и празни консервени кутии.