Джоан Харис
Джентълмени и играчи (29)

3

Проблемът с Шарън Снайд беше върхът на всичко, което ме сполетя през това лято. От писмата й, които баща ми бе скрил от мен, но сега ми даде да прочета, личеше, че плановете й се простират далеч напред. По принцип Ксавие се бе съгласил да ме осинови, Шарън беше проучила възможностите в училищата, дори се свързала с местните социални служби и те й предоставили сведения за мен — успех в училище, отсъствия, начин на живот, — които да увеличат шансовете й пред баща ми.

Не че имаше нужда от това: след години борба Джон Снайд най-накрая се беше предал. Рядко се къпеше, рядко излизаше, освен да купи риба с чипс или китайска храна, харчеше парите ни за лотарийни билети и пиене, а през следващите две седмици се затвори в себе си.

По всяко друго време щях да се радвам на свободата, която депресията му ми осигурява. Вечер можех да се прибирам когато поискам, без да отговарям на въпроси и да давам обяснения. Можех да ходя на кино, на бар. Можех да си вземам ключовете (след злополучната случка с баща ми си извадих дубликати) и да ходя в „Сейнт Осуалдс“. Но почти не го правех. В отсъствието на моя приятел повечето обичайни развлечения бяха изгубили очарованието си и аз бързо ги изоставях, за да прекарвам времето си с Леон и Франческа (ако можеше да се нарече така).

Всяка влюбена двойка има нужда от подставено лице. От някой, който да стои на пост, от удобен трети, от нещо като придружител. Призляваше ми от това, но те се нуждаеха от мен и аз утешавах разбитото си сърце с мисълта, че поне веднъж, макар и за кратко, Леон има нужда от мен.

Ние имахме колиба („клуб“, както я наричаше Леон) в гората зад игрищата на „Сейнт Осуалдс“. Бяхме я построили далеч от пътя върху останките от нечия отдавна грохнала барака. Това беше спретнато малко местенце, добре замаскирано, със стени от цепеници и покрив от дебели борови клони. Там ходехме тримата и аз оставах да пазя, като запалвах цигара и се опитвах да не слушам звуците, долитащи от малката колиба зад мен.

У дома Леон се държеше съвсем хладнокръвно. Всяка сутрин минавах с колелото да ги взема, госпожа Мичъл ни приготвяше храна за пикник и тримата тръгвахме към гората. Всичко изглеждаше съвсем невинно — благодарение на моето присъствие — и никой не подозираше за дългите сладострастни часове под боровите клони, за приглушения смях в колибата, за нещата, които виждах, докато надзъртах вътре, за голия му мургав гръб и по-светъл задник, окъпан в сенчести петна.

Това беше в хубавите дни; в лошите Леон и Франческа просто се измъкваха, втурваха се със смях навътре в гората, а мен оставяха да стърча с глупаво чувство на безполезност. Ние не бяхме трима. Бяхме Леон-и-Франческа, екзотичен хибрид, податлив на настроения, на жесток ентусиазъм, на неочаквана жестокост, и аз, изцяло зависимото подставено лице, изпълнено с глупаво обожание.

Франческа не беше особено доволна от присъствието ми. Беше по-голяма от мен — може би на петнайсет. Доколкото можех да съдя, не беше девственица — така влияе католическото училище — и вече беше луда по Леон. Той се възползваше от това, говореше й нежно, разсмиваше я. Всичко беше поза, тя изобщо не го познаваше. Не го беше виждала да мята кецовете на Пеги Джонсън на телеграфната жица, нито да краде дискове от магазините в града, нито да хвърля мастилени бомбички през оградата върху чистата риза на някой ученик от „Сънибанк“. Но той й казваше неща, които никога не бе казвал на мен, говореше за музика, за Ницше и за увлечението си по астрономията, докато аз вървях като призрак зад тях с кошницата за пикник в ръка и ги мразех до смърт, но не можех да си тръгна.

Е, разбира се, мразех нея. Нямах основание за това. Тя се държеше любезно с мен, истинската неприязън идваше от Леон. Но аз мразех шушукането им, споделения им смях, който ме изключваше и ги правеше интимни.

Освен това те се докосваха. Постоянно се докосваха. Не говоря за целувки или секс, а за хилядите малки докосвания: ръка на рамото, допир на коляно до коляно, докосване на кичур от косата й до бузата му като на коприна до каучук. Аз ги усещах, всичките до едно, като статично електричество във въздуха: те ме жилеха, наелектризираха, изгаряха.

Това беше удоволствие, по-болезнено от всяко мъчение. След като в продължение на седмица играх ролята на параван за Леон и Франческа, ми идваше да крещя от досада и в същото време сърцето ми биеше с отчаян ритъм. Изпитвах ужас от разходките ни, но нощем лежах и часове наред с мъчително усърдие прехвърлях в паметта си всяка подробност. Пушех повече, отколкото ми се искаше, изгризвах ноктите си до кръв. Престанах да се храня, по лицето ми изби грозен обрив, имах чувството, че ходя по тънко стъкло.

Най-лошото бе, че Леон знаеше. Не можеше да не го е забелязал, играеше си с мен като котка с мишка, проявявайки същата безгрижна жестокост.

Виж! Виж какво си имам! Гледай!

— Е, какво мислиш? — Кратък миг далеч от Франческа, която береше цветя или пишкаше, не помня кое точно.

— За кое?

— За Франки, кретен такъв. Какво мислиш?

Първите дни, все още богати на шеметно нови усещания. Изчервих се.

— Свястна е.

— Свястна, а? — Леон се ухили.

— Да.

— Не би я изхвърлил, нали? Би се възползвал при пръв удобен случай? — Очите му блестяха дяволито.

Поклатих глава.

— Не знам — отвърнах аз, като избягвах погледа му.

— Не знаеш ли? Какво ти става, Пинчбек, да не си обратен?

— Разкарай се, Леон — изчервих се още повече. Извърнах глава.

Леон ме гледаше усмихнат.

— Хайде, виждал съм те. Виждал съм как ни гледаш в клуба. Не говориш с нея. Дума не обелваш. Но иначе гледаш, нали? Гледаш и се учиш?

Внезапно осъзнах: той си мислеше, че искам нея, мислеше, че я искам за себе си. За малко да се изсмея. Каква грешка, каква космическа, чудовищна грешка.

— Виж, хубава е — казах аз. — Просто… не е мой тип, това е.

— Не е твой тип? — Но гласът му вече не беше сериозен. Той избухна в заразителен смях. Провикна се: — Хей, Франки! Пинчбек казва, че не си негов тип!

После се обърна към мен и докосна лицето ми — почти интимно — с върховете на пръстите си.

— Почакай още пет години, приятелю — каза Леон с шеговита откровеност. — Ако дотогава не ти е излязъл късметът, обади ми се.

И побягна, втурна се през гората с развени коси и тревата лудо запляска по босите му глезени. Не бягаше от мен — не този път — просто тичаше от буйна радост, че е жив, че е на четиринайсет и че е разгонен като животно. Стори ми се почти безплътен, изгубен в светлосенките под дърветата, момче от въздух и слънце, безсмъртно, красиво момче. Не можех да го стигна, следвах го от разстояние, Франческа протестираше отзад, а Леон тичаше напред с викове и невероятно големи крачки прекоси млечнобялата пелена и потъна в мрака.

Толкова ясно си спомням този момент. Миг на чиста радост, като късче от сън, недокоснато от логика или събития. В този миг можех да повярвам, че ще живеем вечно. Нищо нямаше значение: нито майка ми, нито баща ми, нито дори Франческа. Пред мен се беше открило нещо — там, в гората — и макар че не се надявах изобщо някога да го стигна, знаех, че ще остане с мен до края на живота ми.

— Обичам те, Леон — прошепнах аз, докато си проправях път през високата трева. И за момента това ми беше повече от достатъчно.