Айзък Азимов
Острието на Фондацията (82)

81

С леко раздразнение в гласа си Янов Пелорат ораторстваше:

— Наистина, Голан, изглежда никой не се интересува от факта, че за пръв път в един умерено дълъг живот — Блис, уверявам те, не прекалено дълъг — аз пътувам из Галактиката. Но щом стъпя на някой свят, отново тръгваме и се завръщаме в космоса, преди да съм получил възможност да го изуча. Това ми се случва вече за втори път.

— Да — рече Блис, — само че ако не беше напуснал толкова бързо предишния свят, кой знае докога нямаше да ме срещнеш. Това сигурно компенсира първия път.

— Така е. Честно казано, ми… мила моя, компенсира го.

— Пел, и този път можеш да си тръгнеш от планетата, но имаш мен, а аз съм Гея — толкова, колкото и всяка друга нейна частица.

Тривайз, който намръщен слушаше размяната на реплики, заяви:

— Това е възмутително. Защо Дом не дойде с нас? Космосе, никога няма да свикна с тези едносрични съкращения. От име с двеста и петдесет срички да използваме само една! Ако всичко е толкова важно, ако самото съществуване на Гея зависи от него, защо той не дойде с нас?

— Аз съм тук, Трив — рече Блис, — а аз съм толкова Гея, колкото е и той. — После тъмните й очи се насочиха встрани и нагоре. — Дразниш ли се, като те наричам Трив?

— Да, дразня се. Името ми е Тривайз. Две срички: Три-вайз.

— Чудесно. Не искам да те ядосвам, Тривайз.

— Не се ядосвам, а се дразня. — Той внезапно се изправи, отиде от единия до другия край на стаята, настъпи протегнатите крака на Пелорат (който бързо ги прибра), после се върна на мястото си. Спря и се обърна към Блис.

Посочи я с пръст.

— Слушай! Аз май вече не съм господар на самия себе си! Докараха ме с хитрост от Терминус до Гея и дори когато започнах да подозирам, че е така, изглеждаше, че няма начин да премахна външното влияние. И сега, когато съм тук, ми се казва, че целта на идването ми била да спася Гея. Защо? Как? Какво е Гея за мен или какво съм аз за нея, та ще трябва да я спасявам? Няма ли друг сред квинтилионите човешки същества в Галактиката, който може да свърши тази работа?

— Моля те, Тривайз — каза Блис и изведнъж цялото й изкуствено приповдигнато настроение изчезна, а лицето й придоби унил вид. — Не се сърди. Виж, вече изговарям името ти правилно и ще бъда съвсем сериозна. Дом те помоли да си търпелив.

— В името на всички планети в Галактиката — обитаеми или не — повече не искам да съм търпелив. Ако действително съм толкова важен, не заслужавам ли обяснение? И като за начало пак ще попитам: защо Дом не дойде с нас? Не е ли достатъчно сериозно за него да бъде тук, на „Далечната звезда“?

— Той е тук, Тривайз — рече Блис. — Щом като аз съм тук и той е тук, както и всички от Гея са тук — всяко живо същество и всяка частица от планетата.

— Теб това те задоволява, но моят начин на мислене е друг. Аз не съм геянец. Не можем да наврем цялата планета на моя кораб, можем да приемем само един човек. Ти си тук, а Дом е част от теб. Много добре. Защо не взехме Дом, а ти да си част от него?

— Само поради една причина — отговори Блис. — Пел, искам да кажа Пе-ло-рат, помоли аз да бъда на кораба с вас, а не Дом.

— Показал се е галантен. Кой ще приеме това несериозно?

— Виж сега, скъпи ми приятелю — намеси се Пелорат и се изправи с почервеняло лице. — Бях доста сериозен. Приемам факта, че е без значение кой компонент от геянското цяло е на кораба, и ми е по-приятно, че тук си ти, Блис, а не Дом, а и за теб трябва да е същото. Хайде, Голан, държиш се детински.

— Тъй ли? — здравата се намръщи Тривайз. — Добре тогава. Така да бъде — той отново посочи Блис. — Каквото и да очаквате, уверявам те, че няма да го направя, ако не ме третирате като човешко същество. За начало имам два въпроса: какво точно се иска от мен? И защо именно аз?

Блис разтвори широко очи и отстъпи крачка назад с думите:

— Моля те, не мога да ти кажа сега. Цялата Гея не може да ти каже. Първо, ти трябва да дойдеш до мястото, без да знаеш нищо. Там трябва да научиш всичко. След това трябва да направиш онова, което е нужно, но спокойно и без емоции. Ако продължаваш да си като сега, нищо няма да помогне и по един или друг начин ще дойде краят на Гея. Трябва да промениш това си чувство, а и аз не зная как точно може да стане.

— Дом щеше ли да знае, ако той беше тук? — настоя безмилостно Тривайз.

— Дом е тук — отговори Блис. — Той/аз/ние се питаме как да те успокоим. Трудно ни е да разберем човешко същество, което не може да намери мястото си в схемата на нещата и не се чувства част от едно по-голямо цяло.

— Това не е така — каза Тривайз. — Успяхте да уловите нашия кораб на разстояние милиони километри и да ни държите кротки почти до безпомощност. Е добре, укротете ме и този път. Не се преструвайте, че не можете.

— Не трябва. Не и сега. Ако те променим или приспособим по някакъв начин, ти няма да си по-ценен за нас от който и да е друг човек в Галактиката и няма да можем да те използваме. В състояние сме да го направим само защото си ти и трябва да останеш такъв, какъвто си. Ако в този момент ти въздействаме, ние сме загубени. Моля те. Налага се да се успокоиш доброволно.

— В никакъв случай, госпожице, докато не ми кажете поне част от онова, което искам да зная.

— Блис, нека аз да опитам — намеси се Пелорат. — Моля те, иди в другата стая.

Тя неохотно излезе и Пелорат затвори вратата след нея.

— Може да чуе и да почувства всичко — каза Тривайз. — Какво значение има дали е тук?

— За мен има значение — отговори Пелорат. — Искам да съм насаме с теб, та дори тая изолация да е само илюзия. Голан, ти се страхуваш.

— Не бъди глупак.

— Разбира се, че се страхуваш. Ти не знаеш къде отиваш, срещу кого ще се изправиш, какво се очаква от теб… Имаш право да се страхуваш.

— Но аз не се страхувам.

— Не е вярно. Вероятно не те е страх от физическата опасност по начина, по който ме е страх мен. Аз се страхувах от опасното излизане в открития космос, от всеки свят, който виждах, от новото, с което се сблъсквах. В крайна сметка, половин век съм живял затворен, уединен и ограничен живот, докато ти си бил във военната флота и в политиката. И все пак аз се мъчех да не се страхувам и ти ми помогна. През времето, когато сме били заедно, ти си бил търпелив към мен, бил си внимателен и си се отнасял с разбиране. С твоя помощ успях да овладея страховете си и да се държа добре. Нека сега ти върна услугата и се опитам на свой ред да ти помогна.

— Казвам ти, че не ме е страх.

— Разбира се, че те е страх. Ако не от друго, то от отговорността, която те очаква. Ясно е, че цял един свят зависи от теб. Следователно, ако се провалиш, ще трябва да живееш с мисълта, че си погубил този цял един свят. Защо е нужно да се изправяш пред такава отговорност? Какво право имат те да ти стоварват подобно бреме? Ти не се страхуваш само от провал — както би се чувствал всеки на твое място, — а си бесен, загдето те поставят в положение, в което трябва да се страхуваш.

— Изобщо не си прав.

— Не мисля така. Затова нека заема твоето място. Каквото и да очакват от теб, аз доброволно ще те заместя. Предполагам, че няма да се изисква голяма физическа сила или жизненост, тъй като в това отношение и най-простото механично устройство превъзхожда човека. Не смятам, че би се изисквала и менталика, защото те самите разполагат с такава предостатъчно. Това е нещо, което… Е, не зная какво е, но ако не трябват нито мускули, нито ум, тогава разполагам с всичко останало, както и ти, и съм готов да поема отговорността.

— Защо си толкова склонен да понесеш този товар? — попита рязко Тривайз.

Пелорат сведе очи, като че ли се страхуваше да срещне погледа му, и отвърна:

— Аз съм имал съпруга, Голан. Познавал съм жени. Въпреки това те никога не са били много важни за мен — интересни, приятни, но нищо особено. Докато тази…

— Коя? Блис ли?

— Тя някак си е различна… за мен.

— В името на Терминус, Янов, тя научава всяка дума, която казваш.

— Това няма значение. Блис във всички случаи го знае. Искам да й доставя удоволствие. Ще се заема с тази задача, каквато и да е тя, ще поема всякакъв риск, всякаква отговорност, заради най-малката възможност, която ще я накара… да има високо мнение за мен.

— Янов, тя е дете.

— Не е дете и няма значение какво мислиш ти за нея.

— Не разбираш ли как би трябвало да й изглеждаш?

— Старец ли? Какво от това? Тя е част от едно по-голямо, цяло, а аз не съм, и единствено туй издига непреодолима стена между нас. Не смяташ ли, че ми е известно? Но аз не я моля за нищо, освен да…

— Да има добро мнение за теб?

— Да. Или всяко друго приятно чувство, което тя би изпитвала.

— Заради това ли искаш да свършиш моята работа? Но, Янов, не чу ли? Не им трябваш ти, а аз, поради някаква си космическа причина, която не мога да разбера.

— Ако не успеят да използват теб, а трябва да имат някого, аз със сигурност ще бъда по-подходящ от нищо.

— Не мога да повярвам на очите си — поклати глава Тривайз. — Налегнала те е старост, а сякаш току-що си открил младостта. Янов, опитваш се да бъдеш герой, за да можеш да умреш заради онова тяло.

— Не говори така, Голан. Тази тема не е подходяща за шеги.

Тривайз се опита да се засмее, но погледът му срещна сериозното лице на Пелорат и той само прочисти гърлото си.

— Прав си — кимна примирено. — Извинявам се. Извикай я, Янов. Извикай я да влезе.

Блис дойде леко смутена и тихо каза:

— Съжалявам, Пел. Ти не можеш да го заместиш. Трябва да бъде Тривайз и никой друг.

— Много добре — отвърна съветникът. — Ще съм спокоен. Каквото и да се иска от мен, ще се опитам да го направя. Всичко, което ще предпази Янов от риска да се прави на романтичен герой на неговата възраст.

— Знам си я аз възрастта — промърмори Пелорат.

Блис бавно приближи към него и сложи ръка на рамото му.

— Пел, аз имам отлично мнение за теб.

Пелорат погледна встрани.

— Добре, Блис. Не е необходимо да си мила.

— Не съм мила, Пел, а просто имам отлично мнение за теб.