Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

VI. ЗЕМЯТА

21

Тривайз бе разпален и раздразнен. Двамата с Пелорат току-що бяха приключили обяда си и седяха в малкия кът за хранене.

— Само от два дни сме в космоса, а се чувствам съвсем комфортно, макар да ми липсват свежият въздух, природата и всичко подобно — заяви Пелорат. — Странно! Като че ли никога не съм забелязвал тия неща, докато ме заобикаляха отвсякъде. Все пак с моята вафла и този твой забележителен компютър разполагам с цялата си библиотека — или поне с онова, което има значение. Сега въобще не се усещам уплашен от туй, че съм в космоса. Изумително!

Тривайз издаде неясен звук. Очите му сякаш гледаха навътре.

Пелорат внимателно продължи:

— Не смятам да ти се бъркам, Голан, но ми се струва, че не ме слушаш. Не че съм кой знае колко интересна особа — нали разбираш, винаги съм си падал малко нещо досадник. Все пак, виждаш ми се умислен по особен начин. Да няма нещо тревожно? Слушай, недей да се боиш да ми кажеш. Предполагам, че не мога да направя кой знае какво, но, скъпи приятелю, няма да изпадна в паника.

— Нещо тревожно? — Тривайз като че ли се сепна и леко се намръщи.

— Имам предвид кораба. Нали е някакъв нов модел; предполагам, може нещо да не му е наред — Пелорат си позволи да пусне лека, неуверена усмивка.

Тривайз живо поклати глава.

— Много тъпо от моя страна да те държа в такава неизвестност, Янов. Корабът е съвсем наред. Работи идеално. Проблемът е там, че търсих хиперреле.

— Аха, разбирам… Само дето не ми е ясно. Какво значи хиперреле?

— Ще ти обясня, Янов. Аз съм във връзка с Терминус. Най-малкото мога да вляза във връзка с него винаги, когато поискам, а и Терминус на свой ред може да влезе във връзка с нас. Те знаят местоположението на кораба, понеже са следили траекторията му. Даже и да не я бяха наблюдавали, щяха да ни открият, като сканират близкия космос за маса, която да извести за наличието на кораб или евентуално на метеорит. После обаче биха могли да открият енергийния десен, по който не само ще различат кораб от метеорит, но и ще разпознаят конкретния кораб, защото няма два звездолета, които да използват енергията по съвсем еднакъв начин. В известен смисъл енергийният ни десен си остава характерен, независимо какви приспособления или уреди включваме и изключваме. Разбира се, корабът може да е непознат, ала ако неговият енергиен десен е бил записан на Терминус — какъвто е нашият случай — той ще бъде идентифициран веднага, щом го открият.

— Струва ми се, Голан, че напредъкът на цивилизацията не е нищо друго освен ограничаване на възможността да се усамотиш.

— Може би си прав. Рано или късно обаче ние ще трябва да минем през хиперпространството, защото иначе ще бъдем осъдени да останем цял живот на един-два парсека от Терминус и въобще да не направим междузвездно пътуване. От друга страна, при преминаване през хиперпространството, нашият курс в обикновеното пространство се прекъсва. Просто се придвижваме от тук до там — имай предвид, че понякога дупката е стотици парсека — за един миг. Изведнъж се оказваме много далеч в посока, която е ужасно трудно, да се предвиди, и на практика повече не можем да бъдем открити.

— Разбирам. Да.

— Освен ако, естествено, те не са поставили на борда хиперреле. То изпраща сигнал през хиперпространството — сигнал, характерен за този кораб — и властниците на Терминус ще знаят къде сме по всяко време. Това е отговорът на твоя въпрос. Не бихме могли да се скрием никъде в Галактиката и никаква комбинация от скокове през хиперпространството не може да ни помогне да избягаме от техните уреди.

— Ама, Голан — меко рече Пелорат, — та ние не искаме ли Фондацията да ни защищава?

— Искаме, Янов, но само когато ние помолим за това. Нали ти каза, че развитието на цивилизацията означавало непрекъснато ограничаване на възможността да се усамотиш. Е, аз не искам да съм чак толкова напредничав. Искам да притежавам свободата да се движа, където си пожелая, без да ме открият — освен ако имам нужда от защита. Така че бих се почувствал по-добре, ама много по-добре, ако на борда липсва хиперреле.

— Да не си открил някое, Голан?

— Не, не съм. Ако бях открил, може би някак си щях да успея да го повредя.

— А ще познаеш ли, че е хиперреле, ако го видиш?

— Това е една от спънките. Може би няма да мога да го разпозная. Знам как горе-долу изглежда едно хиперреле, а също и разни начини за откриване на подозрителен предмет — но този кораб е последен модел и е проектиран за специални задачи. Хиперрелето може да е така вградено в конструкцията му, че да не се забелязват никакви следи.

— Сигурно няма хиперреле и затова не си го намерил.

— Не бих се осмелил да предположа това, а пък не ми се ще да правя скок, докато не го разбера.

Пелорат придоби просветен вид.

— Значи затуй просто се влачим из космоса. Чудех се защо още не сме скочили. Нали разбираш, чувал съм за скоковете. Наистина бях малко поизнервен — питах се кога ще ми наредиш да се увържа с колани или да взема някое хапче, или нещо подобно.

Тривайз успя да изцеди една усмивка.

— Няма защо да си напрегнат. Това не са древните времена. На такъв кораб просто оставяш компютърът да свърши цялата работа. Даваш му инструкции, а той прави останалото. Изобщо няма да разбереш, че нещо е станало, само дето пространството изведнъж ще промени вида си. Ако някога си гледал прожекция на диапозитиви, знаеш какво се получава, когато вместо един диапозитив внезапно се появи някой друг. Скокът изглежда горе-долу по този начин.

— Бре! Човек не усеща нищо? Странно! Вижда ми се малко разочароващо.

— Аз никога не съм усещал нищо, а корабите, на които съм летял, не бяха тъй съвършени като нашето бебче. Само че не заради хиперрелето не сме скочили още. Трябва да се отдалечим малко повече от Терминус, а също и от слънцето. Колкото по-далеч си от който и да е масивен обект, толкова по-лесно е да контролираш скока и да излезеш отново в пространство с желаните координати. При опасност можеш да рискуваш да скочиш, когато си само на двеста километра от повърхността на някоя планета, и просто да се надяваш всичко да свърши благополучно. Тъй като в Галактиката безопасният обем е много по-голям от опасния, логично е да разчиташ, че ще успееш. Обаче винаги остава възможността случайни фактори да те накарат да се озовеш на няколко милиона километра от някоя голяма звезда или пък вътре в ядрото на Галактиката — и да се изпържиш, преди да успееш да мигнеш. Колкото по-далеч си от голяма маса, толкова по-слаби са тези фактори и по-малко вероятно е да се случи някакво нещастие.

— В такъв случай ти препоръчвам да си предпазлив. Не сме се скъсали от бързане.

— Точно тъй. Особено след като ще ми е ужасно приятно да намеря хиперрелето, преди да скочим. Или пък да открия начин да се самоубедя, че хиперреле няма.

Тривайз като че ли пак се вглъби в самотната си концентрация и Пелорат попита, като повиши леко глас, за да преодолее бариерата на неговата отнесеност:

— Колко още ни остава?

— Какво?

— Искам да кажа, кога щеше да направиш скока, ако хиперрелето не те тревожеше, скъпи друже?

— При сегашната ни скорост и траектория бих го сторил на четвъртия ден от излитането. Ще изчисля точното време на компютъра.

— Е, значи имаш още два дни за търсене. Може ли да предложа нещо?

— Давай.

— В моята работа — тя, разбира се, е съвсем различна от твоята, но вероятно не е изключено обобщение — винаги се е оказвало, че ако задълбаеш прекалено силно върху някой проблем, сам си отрязваш възможността за победа. Защо просто не се отпуснеш и не си поговорим за нещо друго. Неосъзнаващият проблема мозък, който няма да се мъчи от тежестта на концентрираното мислене, може да реши задачата и без твоето участие.

За миг Тривайз изглеждаше ядосан, но после се разсмя.

— Защо пък не? Кажи, професоре, какво толкова те заинтересува в Земята? От какво се породи тая странна идея за единствената планета, от която сме тръгнали всички ние?

— Ах! — Пелорат кимна и се зарея в спомени. — Доста отдавна беше. Преди повече от тридесет години. Когато влязох в колежа, възнамерявах да стана биолог. Интересувах се най-вече от вариациите на видовете на различните светове. Вариациите, както знаеш — е, може и да не знаеш, така че не се сърди, ако го чуеш пак — са много малки. Всички форми на живот из цялата Галактика — или поне тия, с които досега сме се сблъсквали — имат общ химически състав на водна основа — протеини и нуклеинови киселини.

Тривайз рече:

— Аз завърших военен колеж, където се наблягаше на нуклеониката и гравитиката, но не съм съвсем тесен специалист. Знам нещичко за химическата природа на живота. Учили са ме, че водата, протеините и нуклеиновите киселини са единствената му възможна основа.

— Струва ми се, че това е произволно заключение. Коректно е да се каже, че досега не е била открита никаква друга форма на живот и да спреш дотук. Има обаче нещо по-изненадващо. Ендемитните видове, тоест онези, които се намират само на една-единствена планета и никъде другаде, са едва няколко на брой. Повечето, включително Homo sapiens, са разпространени на всички или на мнозинството от населените светове в Галактиката и са в близко родство в биохимично, физиологично иморфологично отношение. От друга страна, по характерните си особености ендемитните видове силно се различават както от широко разпространените, така и един от друг.

— Е, какво от това?

— Заключението е, че един свят в Галактиката — един свят — се различава от останалите. Живот се е развил на десетки милиони планети — никой не знае точно на колко. Това е бил прост, рядък, слабо изявен живот — труден за поддържане и още по-труден за разпространение. На един свят, само на един животът се е разклонил в милиони видове — несъмнено милиони — някои от които са много специализирани, високоорганизирани, склонни към размножаване и експанзия, и сред тях сме ние. Били сме достатъчно интелигентни да създадем цивилизация, да разработим хиперпространствения полет и да колонизираме Галактиката; разпространявайки се из нея, сме взели със себе си множество други форми на живот — свързани една с друга и с нас самите.

— Ако се замислиш — каза Тривайз с известно безразличие, — това май отговаря на здравия разум. Имам предвид, че се намираме в една обитавана от човеци Галактика. Допуснем ли, че всичко е започнало на един-единствен свят, той би трябвало да се различава от другите. Защо пък не? Шансовете животът да се развие толкова бурно трябва наистина да са много малки — може би едно на сто милиона — така че най-вероятно е това да се е случило на един самопораждащ живота свят от сто милиона възможни. Трябва да е бил само един.

— Обаче какво е направило този свят така различен от другите? — възбудено попита Пелорат. — Какви условия са го превърнали в уникален?

— Може би е въпрос на чиста случайност. В края на краищата хората и формите на живот, които те са носели със себе си, сега съществуват на десетки милиони планети, така че всички би трябвало да са достатъчно добри.

— Не! След като веднъж човешкият вид е еволюирал, след като е развил техниката, след като е укрепнал в трудната борба за оцеляване, той би могъл да се пригоди да живее на всеки свят, който е поне малко гостоприемен — например на Терминус. Само че можеш ли да си представиш интелигентен живот да се развие на Терминус? Когато по времето на енциклопедистите тази планета за пръв път е била населена от хора, най-висшата форма на растителен живот, която тя е произвеждала, била някаква мъхоподобна растителност по скалите; най-висшата животинска форма на живот пък са били малки коралоподобни създания в океана и насекомоподобни летящи организми на сушата. Ние направо сме ги затрили и сме населили водата и сушата с риби, зайци, кози, трева, зърнени култури, дървета и така нататък. От тукашните видове не е останало нищо, като се изключи онова, дето сега живее в зоологическите градини и аквариумите.

— Хмм — изсумтя Тривайз.

Пелорат го гледа втренчено цяла минута, сетне въздъхна и каза:

— Всъщност това не те интересува, нали? Удивително! Някак си не мога да намеря някой, дето да се интересува. Мисля, че грешката е моя. Не успявам да го направя да изглежда интересно, въпреки че мен самия ме вълнува толкова много.

— То си е интересно — рече Тривайз. — Само че… какво от това?

— Не ти ли идва на ум, че може да представлява научен интерес да изучаваш света, дал живот на единствено процъфтяващия характерен екологичен баланс, който някога Галактиката е виждала?

— Може би, ако си биолог… Аз обаче не съм. Ще трябва да ме извиниш.

— Разбира се, скъпи приятелю. Работата е там, че никога не съм виждал и биолози, които да се заинтересуват. Казах ти, че първата ми специалност беше биологията. Повдигнах въпроса пред моя професор — н той не се заинтересува. Каза ми да се насоча към някакъв практически проблем. Това толкова ме отврати, че вместо с биология се заех с история — тя поне още от пуберитетските години си ми беше хоби — и изследвах „въпроса за произхода“ от този ъгъл.

— Ако не друго — рече Тривайз, — дал ти е занимание за цял живот, така че би трябвало да си доволен, задето преподавателят ти е бил толкова непросветен.

— Да, предполагам, че човек може да разглежда проблема и от подобна страна. А и като занимание е много интересно и никога не ми е досадило. Само че наистина би ми се искало ти да се заинтересуваш. Ненавиждам усещането, че винаги ще приказвам на себе си.

Тривайз отметна глава назад и гръмогласно се разсмя.

На спокойното лице на Пелорат се изписа сянка от обида.

— Защо ми се смееш?

— Не на теб, Янов — отвърна Тривайз. — Смеех се на собствената си глупост. Ако става въпрос за теб, аз съм ти изключително благодарен. Знаеш ли, ти беше съвършено прав.

— Да повдигна въпроса за важността на произхода на човечеството?

— Не, не… Всъщност и за това… Но аз имах предвид, че беше съвършено прав да ме посъветваш да престана да мисля съзнателно по моя проблем и да си насоча ума някъде другаде. Свърши работа. Докато говореше за начина, по който се е развил животът, най-накрая ми хрумна как да открия хиперрелето — ако то, естествено, съществува.

— А-а, туй ли?

— Да! В момента това е моята мономания. Аз търсех проклетото хиперреле, сякаш се намирам на някоя стара тренировъчна гемия, и проучвах всяка част от кораба на око, дирейки нещо, дето да се различава от останалото. Бях забравил, че този кораб е крайният продукт на хилядолетна техническа еволюция. Разбираш ли?

— Не, Голан.

— На борда имаме компютър. Как можах да го пропусна?

Махна с ръка и влезе в стаята си, като даде знак на Пелорат да тръгне след него.

— Трябва само да се опитам да вляза във връзка — рече той и сложи ръце върху контактната повърхност на компютъра.

Ставаше въпрос да опита да се свърже с Терминус, който сега беше на няколко хиляди километра.

„Свържи се! Говори!“ Сякаш някакви нервни окончания прераснаха и се протегнаха назад с удивителна скорост — скоростта на светлината, естествено — за да установят връзката.

Тривайз почувства, че докосва — не точно докосва, а усеща — е, не че усеща, а… няма значение, думи за това не съществуваха.

Той съзнаваше, че Терминус му е под ръка и макар разстоянието помежду им да се увеличаваше с около двадесет километра в секунда, връзката бе стабилна, като че ли планетата и корабът бяха неподвижни и само на няколко метра един от друг.

Не каза нищо и прекъсна връзката. Просто изпробваше принципа за свързване.

Някъде натам, на осем парсека, беше Анакреон, най-близката голяма планета — по галактическите стандарти почти в съседния двор. За да изпрати съобщение чрез същата притежаваща скоростта на светлината система, която току-що бе сработила при връзката с Терминус — и да получи оттам отговор — щяха да му потрябват петдесет и две години.

„Свържи се с Анакреон!“ Мисли за Анакреон! Мисли толкова ясно, колкото можеш. Знаеш къде се намира спрямо Терминус и спрямо галактическото ядро; изучавал си неговата планетография и история; решавал си военни проблеми, в които е трябвало наново да се завземе тази планета (в невъзможния днес случай — ако тя бъде завладяна от някой враг).

Космосе! Та ти си бил на Анакреон.

Представи си го! Представи си го! Ще почувстваш, че си на него чрез хиперрелето.

Нищо! Нервните му окончания потръпнаха и застинаха в нищото.

Тривайз се успокои.

— Янов, на борда на „Далечната звезда“ няма хиперреле. Сигурен съм. И ако не бях последвал твоето предложение, кой знае колко време щях да загубя, за да стигна до този извод.

По лицето на Пелорат не мръдна никакъв мускул, но то явно грейна.

— Много съм доволен, че съм ти бил в помощ. Това означава ли, че ще скочим?

— Не, за да сме сигурни, ще изчакаме още два дена. Нали помниш, трябва да се махнем по-надалеч от голяма маса. В обичайния случай, като се вземе предвид, че съм с нов и неизпробван кораб, дето изобщо не го познавам, вероятно биха ми трябвали два дни да изчисля точния начин на действие — по-специално правилната хипертяга за първия скок. Аз обаче имам усещането, че компютърът ще свърши всичко.

— Охо! Струва ми се, че ни чакат доста досадни два дни.

— Досадни? — Тривайз широко се усмихна. — Нищо подобно! Аз и ти, Янов, ще си поговорим за Земята.

— Наистина ли? — попита Пелорат. — Опитваш се да доставиш удоволствие на стария човек? Много мило от твоя страна. Наистина много мило.

— Глупости! На себе си се опитвам да доставя удоволствие. Янов, ти спечели. От туй, което ми каза осъзнах, че Земята е най-важният обект във Вселената.