Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

III. ИСТОРИКЪТ

9

Янов Пелорат беше белокос и лицето му в спокойно състояние, а то рядко биваше друго, изглеждаше безизразно. Беше среден на ръст и на тегло, склонен да се движи без да бърза и да говори отмерено. Изглеждаше значително по-стар от своите петдесет и две години.

Никога не беше напускал Терминус, нещо крайно необичайно, особено за човек с неговата професия. Самият той не бе сигурен дали заседналият му начин на живот се дължи или е антипод на историческата му фикс идея.

Тя го бе връхлетяла съвсем неочаквано на петнадесетгодишна възраст, когато по време на някакво боледуване му дадоха книга с ранни легенди. В нея откри повтарящия се мотив за един самотен и изолиран свят — свят, който дори не е подозирал изолацията си, тъй като никога не я е съзнавал.

Неразположението му веднага започна да преминава. За два дни прочете три пъти книгата и стана от леглото. На следващия седна пред компютърния си терминал, търсейки всички възможни записи на подобни легенди, които би могла да има библиотеката на университета в Терминус.

Оттогава точно тези легенди завладяха мислите му. В отношение библиотеката на университета в никакъв случай не беше изобилен източник, но когато възмъжа, Пелорат откри прелестите на междубиблиотечните заемки. В колекцията си притежаваше разпечатки, получени чрез хиперрадиационни сигнали чак от Ифния.

Бе станал професор по древна история и сега — след тридесет и седем години — започваше първата си полагаема година без лекции. Беше я изискал с идеята да направи космическо пътешествие до самия Трантор.

Пелорат напълно съзнаваше, че за човек от Терминус е съвършено необичайно никога да не е бил в космоса. Той и не бе възнамерявал да се отличава по такъв необикновен начин. Просто се случваше тъй, че колчем се появеше възможност да полети в космоса, на пътя му се изпречваше някоя нова книга, ново изследване или нов анализ. Тогава отлагаше планираното си пътуване, докато не изцедеше до последна капка новия източник и не добавеше още един факт, разсъждение или фантазия към вече натрупаната планина. Накрая съжаляваше единствено за това, че така и не е направил онова специално пътуване.

Трантор някога беше столицата на Първата галактическа империя. В продължение на дванадесет хиляди години бе резиденция на императорите, а преди това — столица на едно от най-важните предимперски кралства, което малко по малко бе завладяло или по някакъв друг начин погълнало останалите и установило Империята.

Трантор бе град, опасващ цялата планета, град, покрит с метал. Пелорат беше чел за него в трудовете на Гаал Дорник, който го бе посетил по времето на самия Хари Селдън. Томчето на Дорник вече не можеше да се намери и екземплярът, който Пелорат притежаваше, спокойно би бил продаден за половината от годишната заплата на историка. Но дори само предположението за възможна раздяла с такава рядкост го изпълваше с ужас.

Разбира се, що се отнася до Трантор, Пелорат се интересуваше преди всичко от Галактическата библиотека, която по времето на Империята (когато се наричаше „имперска“) беше най-голямата в Галактиката. Трантор бе столицата на най-великата и най-населената империя в историята на човечеството. Този град-планета се обитаваше от над четиридесет милиарда души и Библиотеката му бе събрала всички творчески (и не тъй творчески) трудове на човечеството, „сума сумарум“ на неговите знания. Всичко бе компютъризирано по толкова сложен начин, че за да се оправят с компютрите, бяха нужни експерти.

Нещо повече, Библиотеката беше оцеляла. Според Пелорат именно това бе учудващото. Когато преди около два века и половина Трантор падна и бе разграбен, той беше подложен на такова ужасно унищожение, че разказите за човешките нещастия и смърт не можеха да бъдат слушани без болка и потрес, но въпреки това Библиотеката бе спасена, пазена (както говореха) от студентите от Университета, които си служели с хитроумни оръжия. (Някои смятаха, че студентската отбрана е изцяло измислена.)

Във всеки случай Библиотеката бе оцеляла през периода на унищожението. Когато Еблинг Майс почти открил Втората фондация, той работил в недокоснатата Библиотека сред потънал в руини свят (според историята, в която хората от Фондацията все още вярваха, но към която учените винаги се бяха отнасяли резервирано). Представителите на три поколения от фамилията Даръл — Байта, Торан и Аркади — по едно или друго време бяха ходили на Трантор. Аркади обаче не бе посетила Библиотеката и изглежда, че оттогава тя не бе влияла на хода на галактическата история.

От сто и двадесет години на Трантор не бе стъпвал човек от Фондацията, но нямаше причини да се мисли, че Библиотеката не е вече там. Тя не бе въздействала на света и това беше най-сигурното доказателство, че се намира на мястото си. Ако я бяха унищожили, положително щеше да се разчуе.

Библиотеката бе демодирана и архаична още по времето на Еблинг Майс, но това също беше предимство. Пелорат винаги потриваше ръце от вълнение, щом си помислеше за една стара и демодирана Библиотека. Колкото по-стара и по-демодирана, толкова по-вероятно притежава онова, от което той се нуждаеше. Понякога сънуваше, че влиза в нея и пита, задъхан от ужас: „Библиотеката да не е модернизирана? Да не сте изхвърлили старите записи и компютризации?“ И винаги получаваше един и същ отговор от прашните и древни библиотекари: „Както си е била, професоре, така си е и сега.“

И ето че сънищата му щяха да се сбъднат. Самата Харла Бранно — кметът на Терминус, го бе уверила в това. Той не бе много сигурен откъде тя е разбрала за изследванията му. Не беше успял да публикува много статии. Само част от направеното бе достатъчно солидно и заслужаваше да бъде публикувано, а и онова, което видя бял свят, не беше оставило никаква следа. Хората обаче разправяха, че Бранно Бронза знае всичко, що става на Терминус, и че има очи на крайчеца на всеки пръст на ръцете и краката си. Пелорат бе почти готов да го повярва, ала щом тя е знаела за работата му, защо, по дяволите, не бе прозряла важността й и не го бе подкрепила финансово малко по-рано?

Някак си, помисли той с цялата горчилка, която беше способен да събере, Фондацията яко се бе вторачила в бъдещето. Хората бяха обладани от мисълта за Втората фондация и за своята съдба и нямаха нито време, нито желание да поглеждат назад в миналото, а на всичко отгоре се дразнеха от ония, които го правеха.

Понеже акълът им е толкова, разбира се, но той не беше в състояние сам-самичък да ликвидира глупостта. Може пък така да е по-добре. Ще придърпа към гърдите си като своя рожба голямото преследване на целта и някой ден ще го помнят като великия първооткривател на Важното.

Туй естествено означаваше (и Янов бе прекалено честен в интелектуално отношение, за да откаже да го приеме), че той също е погълнат от бъдещето — онова бъдеще, в което ще го признаят и в което ще бъде герой на равна нога с Хари Селдън. Всъщност ще бъде дори по-велик от него, защото как би могло откриването на хиляда години ясно предвидимо бъдеще да се сравнява с възкресяването на поне двадесет и пет хилядолетно загубено минало?

И ето че дойде денят, големият ден.

Харла Бранно бе казала, че той ще настъпи след появяването на изображението. Това бе единствената причина Пелорат да се интересува от Селдъновата криза, която от месеци бе окупирала всички умове на Терминус и почти всички учени глави във Федерацията.

На него му се струваше, че най-маловажното нещо е дали столицата на Фондацията ще остане тук, на Терминус, или ще бъде преместена някъде другаде. А сега, кризата вече бе отминала, той не можеше да си отговори със сигурност на чия страна е бил Хари Селдън и дали разискваният въпрос изобщо е повдигнат.

Стигаше му обаче и това, че Селдън се бе появил и днес беше големият ден.

Малко след два часа по пладне един автомобил спря на алеята пред неговия самотен дом току извън голямата ограда.

Задната врата на автомобила се плъзна настрани. Отвътре излезе един страж, сетне някакъв млад човек и после още двама стражи.

Пелорат бе впечатлен въпреки скептицизма си. Кметът не само знае за работата му, но и явно мисли, че е изключително важна. На човека, който щеше да бъде негов компаньон, бяха дали почетна стража, а на него самия обещаваха първокласен кораб, който съратникът му ще може да пилотира. Абсолютно ласкателно! Абсолютно…

Икономката на Пелорат отвори вратата. Младият човек влезе вътре и двамата стражи се настаниха от двете страни на входа. Янов видя през прозореца, че третият страж остана отвън и че пристигна и втори автомобил. Допълнителни стражи!

Объркващо!

Той се обърна да посрещне младия човек, който бе вече вътре в стаята и с изненада откри, че го познава. Беше го гледал на холопредаванията.

— Вие сте онзи съветник. Тривайз!

— Голан Тривайз. Точно така. А вие сте професор Янов Пелорат?.

— Да, да — рече Пелорат. — Значи вие сте човекът, с който ще…

— Ще пътуваме заедно — вдървено го прекъсна Тривайз. — Или поне така ми казаха.

— Но вие не сте историк.

— Не, не съм. Както споменахте, аз съм съветник, политик.

— Да, да… Че за какво ли питам? Историк съм аз, тъй че защо трябва да има и друг? Вие можете да пилотирате космически кораб.

— Да, за това доста ме бива.

— Е, то ни и трябва. Отлично! Боя се, че не съм от хората с практическо мислене, млади човече, така че щом сте тук, ще бъдем добър отбор.

Тривайз отвърна:

— В момента не съм завладян от изключителността на собственото си мнение, но ми се струва, че нямаме друг избор, освен да се опитаме да станем добър отбор.

— Тогава да се надяваме, че ще превъзмогна моята неувереност в космоса. Знаете ли, съветник, никога не съм бил там. Аз съм земеровен, бозайник, ако това е точният термин. Между другото, искате ли чаша чай? Ще накарам Клода да ни приготви нещо. Доколкото разбирам, в края на краищата има още няколко часа до отлитането. Аз вече съм готов. Имам всичко, което ще е нужно на нас двамата. Госпожа кметът бе изключително отзивчива. Просто е поразително как се заинтересува от проекта.

— Знаели сте за това, така ли? — попита Тривайз. — Откога?

— Кметът се свърза с мен — тук Пелорат леко се намръщи и започна да прави някакви пресмятания — преди две-три седмици. Аз бях очарован. А сега, като си изясних, че ми трябва пилот, а не втори историк, съм още по-очарован, че моят компаньон сте вие, драги приятелю.

— Две-три седмици — повтори Тривайз, леко замаян. — Тя е била готова през цялото това време. А аз… — и гласът му се загуби.

— Моля?

— Няма нищо, професоре. Имам лошия навик да си мърморя. Ако нашето пътешествие се проточи, ще трябва полека-лека да привикнете.

— Ще се проточи, ще се проточи — рече Пелорат, подбутвайки събеседника си към масата в столовата, където икономката приготвяше богато гарниран чай. — То дори ще е абсолютно неограничено. Кметът каза, че имаме толкова време, колкото си щем, че пред нас лежи цялата Галактика и че всъщност където и да отидем, можем да ползваме средствата на Фондацията. Тя, разбира се, предупреди, че ще трябва да бъдем разумни. Колкото за това, обещах й го — той се ухили и потри ръце. — Седнете, скъпи приятелю, седнете. Може да се окаже, че за много дълго време това ще ни е последното хапване на Терминус.

Тривайз седна.

— Имате ли семейство, професоре?

— Имам един син. Преподава в университета в Сантани. Струва ми се, че е химик или нещо подобно. Метнал се е на майка си. Ние отдавна не сме заедно, така че, както виждате, нямам отговорности, нито пък семейни задължения. Вярвам, че и вие нямате. Ама вземи си от сандвичите, момчето ми.

— В момента наистина съм без семейни задължения. Просто няколко жени, които идват и си отиват.

— Да. Да. Когато потръгне така, е прелестно. Като разбереш пък, че няма защо да ги взимаш на сериозно, става още по-прелестно. Доколкото разбирам, без деца?

— Никакви.

— Добре! Знаеш ли, направо съм в прекрасно настроение. Признавам, че като влезе, отначало се пообърках. Сега обаче те намирам съвършено стимулиращ. Трябват ми младост, ентусиазъм и някой, дето да може да се оправя в Галактиката. Виждаш ли, започваме едно издирване. Забележително издирване — спокойното лице и гласът на Пелорат необичайно се оживиха, без изражението или интонацията му да се променят особено. — Питам се дали са ти казали за това.

0чите на Тривайз леко се присвиха.

— Забележително издирване?

— Да, разбира се. Сред десетките милиони населени светове в Галактиката е скрита скъпоценна перла, а ние можем да се доверим само на най-бегли намеци. Ако обаче успеем да я намерим, наградата ще е невероятна. Ако ти и аз, моето момче — искам да кажа, Тривайз, понеже нямам намерение да се държа отвисоко — издържим, имената ни ще звучат во веки веков.

— Тази награда, за която говорите… тази скъпоценна перла…

— Май се изразявам като Аркади Даръл — писателката, нали я знаеш — когато разказва за Втората фондация? Нищо чудно, че си изненадан — Пелорат вдигна глава, сякаш щеше да избухне в смях, но само бегло разтегли устни. — Уверявам те, че не става въпрос за такова просто и маловажно нещо.

— Ако не говорите за Втората фондация, професоре, тогава за какво?

Пелорат мигом помрачня и дори се заоправдава:

— А, значи госпожа кметът не ти е казала? Много странно. От десетилетия се възмущавам от правителството и неспособността му да проумее какво върша, а сега кмет Бранно внезапно стана толкова щедра.

— Да — рече Тривайз, без да се опитва да прикрие ироничната си интонация, — тя е жена със забележителна скрита филантропия, само че не ми спомена за какво става дума.

— Значи не знаеш за моите проучвания?

— Съжалявам, но не знам.

— Няма защо да се оправдаваш, всичко е наред. Не мога да кажа, че съм направил сензация. Сега ще ти обясня. Двамата с теб ще търсим — и ще намерим, понеже наум имам една отлична възможност — Земята.