Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

61

На следващия ден.

— Орбитата е почти кръгова — рече най-сетне Тривайз, — значи можем с далеч по-голяма сигурност да предположим, че планетата е обитаема. Все пак още никой не се е появил да ни посрещне. Ще трябва да се опитаме да погледнем по-отблизо.

— Защо подготовката за един скок отнема толкова много време? Ти правиш съвсем малки скокове.

— Слушай, всезнайко. Малките скокове се контролират по-трудно от големите. Кое е по-лесно да вдигнеш — камък или песъчинка? Освен това Гея-С е наблизо и пространството е силно изкривено. Това усложнява изчисленията дори и за компютър като нашия. Един митолог би трябвало да го разбере.

Пелорат изсумтя.

— Сега можеш да видиш планетата с невъоръжено око — рече Тривайз. — Ей там. Забелязваш ли я? Времето й за завъртане е около двадесет и два галактически часа, а наклонът на оста — двадесет градуса. Направо класически пример за обитаема планета, а и на нея действително има живот.

— Откъде знаеш?

— В атмосферата съществува значително количество свободен кислород. Без добре развита растителност това не е възможно.

— Дали обаче има разумен живот?

— Ще разберем от анализа на радиовълновото излъчване. Предполагам, че е възможно да съществува разумен живот, който да е изоставил техниката, но това изглежда доста невероятно.

— Известни са и такива случаи — отвърна замислено Пелорат.

— Приемам думите ти на доверие. Това си е в твоята област. Само че не е много вероятно на една планета, дето е изплашила Мулето, да няма нищо друго освен пасторални обитатели.

— Има ли спътник? — попита Пелорат.

— Да — нехайно отвърна Тривайз.

— Колко е голям? — гласът на професора някак си изведнъж стана задавен.

— Не мога да кажа със сигурност. Около стотина километра в диаметър, предполагам.

— Ех! — с копнеж произнесе ученият. — Бих искал да съществуват някои по-подходящи възклицания, скъпи ми друже, понеже имаше един съвсем мъничък шанс…

— И… ако притежаваше гигантски спътник, да излезе, че е самата Земя?

— Да, но очевидно не е тя.

— Е, ако Компор е прав, Земята и без друго не би могла да е в тоя район на Галактиката. Би трябвало да е някъде към Сириус. Янов, наистина съжалявам.

— Добре, добре.

— Слушай, ще поизчакаме и ще рискуваме с още един малък скок. Ако не открием следи от разумен живот, ще е безопасно да кацнем… само дето тогава няма да има причини да кацаме, нали така?