Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

XII. АГЕНТЪТ

43

Мун Ли Компор, съветник от Терминус, не изглеждаше напълно сигурен в себе си, когато протегна дясната си ръка към Тривайз.

Другият я погледна сурово и не я пое, а каза, очевидно на въздуха пред себе си:

— Не искам да създавам ситуация, при която да бъда арестуван за нарушаване на спокойствието на чужда планета, но така или иначе ще го сторя, ако тоя индивид пристъпи още една крачка.

Компор рязко спря, поколеба се и като погледна предпазливо към Пелорат, най-сетне проговори:

— Бих искал да получа възможност да кажа нещо. Да обясня. Ще ме изслушате ли?

Пелорат гледаше ту единия, ту другия, смръщил леко издълженото си лице.

— Каква е тая работа, Голан? — попита той. — Да не би да пристигнахме на този далечен свят, за да срещнеш веднага някакъв свой стар познат?

Очите на Тривайз продължаваха неотстъпно да фиксират Компор, но той леко изви тяло, за да се разбере, че говори на Пелорат.

— Това… човешко същество… бихме могли да го назовем така заради формите му, някога на Терминус наистина беше мой приятел. И тъй като съм свикнал да се държа приятелски със своите приятели, аз му се доверявах. Говорех му за възгледите си, които вероятно не бяха такива, та да могат да се излагат пред широка публика. Той очевидно ги е преразказал на властите с големи подробности и без да си даде труда да ми съобщи, че го е сторил. По тази причина се напъхах право в капана и сега съм в изгнание. И ето че това… човешко същество… иска да го припозная като приятел.

Той се обърна изцяло към Компор и прекара пръсти през косата си, което само разроши още повече къдриците му.

— Слушай, ей ти. Наистина имам въпрос към теб. Какво правиш тук? От всички светове в Галактиката, на които можеш да бъдеш, защо си на този? И защо точно сега?

Ръката на Компор, която бе останала протегната, докато Тривайз говореше, падна и усмивката слезе от лицето му. Самоувереното му излъчване, което обикновено бе част от него, изчезна и може би поради липсата му той започна да изглежда по-млад от своите тридесет и четири години и сякаш малко нещастен.

— Ще обясня — рече Мун Ли Компор, — но само от началото!

Тривайз бързо се огледа.

— Тук? Наистина ли искаш да говориш за това тук? На публично място? Искаш да те нокаутирам тук, след като съм се наслушал достатъчно на лъжите ти?

Компор вдигна двете си ръце с длани, обърнати една към друга.

— Повярвай, това е най-безопасното място — и прекъсвайки се сам, защото бе разбрал какво се кани да стори другият, бързичко добави: — Какво пък, не ми вярвай, без значение е. Говоря откровено. На планетата съм само няколко часа по-дълго от теб, но успях да се ориентирам. Тук, на Сейшел, днес е някакъв особен ден. По неизвестни причини май е ден за медитация. Почти всички са си у дома — или би трябвало да бъдат. Виж колко е празно това място. Не можеш да допуснеш, че всеки път е така, нали?

Пелорат кимна и каза:

— Наистина се чудех, че е толкова празно — наклони се към ухото на Тривайз и прошепна: — Защо не го оставиш да говори, Голан? Изглежда толкова окаян и може би се опитва да се извини. Не ми се вижда честно да не му дадеш възможност да го направи.

Тривайз рече:

— Доктор Пелорат комай много желае да те изслуша. Иска ми се да му направя тази услуга, но и ти ще ми направиш услуга, ако караш по-накратко. Може да излезе много подходящ ден да избухна. Ако всеки се е отдал на медитиране, каквато и суматоха да предизвикам, пазителите на закона няма да дойдат бързо. Утре току-виж нямам подобен късмет. Защо да пропилявам шанса си?

С напрегнат глас Компор каза:

— Ако ти се иска да ме удариш, направи го. Няма дори да се защитя, разбираш ли? Давай, удари ме — само че ме изслушай!

— Тогава почвай да говориш. Ще послушам малко.

— Първо на първо, Голан…

— Моля, наричайте ме Тривайз. С вас не сме на ти, още повече пък на малки имена.

— Първо на първо, Тривайз, вие свършихте прекалено добра работа и ме накарахте да се убедя в правотата на вашите възгледи…

— Това явно е било добре прикрито. Бих се заклел, че се забавлявахте с мен.

— Опитах се да си давам вид, че се забавлявам, за да скрия от себе си факта, че вие ужасно ме объркахте. Слушай, не мога така. Хайде да седнем там, до стената. Макар мястото да е празно, все пак някой би могъл да влезе, а не мисля, че трябва да предизвикваме излишни подозрения.

Тримата мъже бавно закрачиха през просторното помещение. Компор отново започна да се усмихва колебливо, но гледаше да бъде на безопасно разстояние от Тривайз.

Всеки се настани на стол, който поддаде под теглото му и после се самооформи по очертанията на хълбоците и задните части. Пелорат явно бе изненадан и понечи да стане.

— Отпуснете се, професоре — рече Компор. — Аз вече го изпробвах. В някои отношения те са по-напред от нас. Това е свят, който вярва в малките удобства.

Обърна се към Тривайз, като прехвърли ръка през облегалката на стола и, възвърнал непосредственото си държане, каза:

— Ти ме обърка. Накара ме да почувствам, че Втората фондация наистина съществува, а това ужасно ме разстрои. Помисли само какви последици би могло да има то. Не беше ли твърде вероятно по някакъв начин да се справят с теб? Да те отстранят като заплаха? И ако аз бях се държал, сякаш съм ти повярвал, можеше и мен да отстранят. Разбираш ли моята гледна точка?

— Разбирам, че говори един страхливец.

— Каква полза щеше да има да приличам на храбрец от романите? — спокойно попита Компор, ала зениците му се разшириха от негодувание. — Можем ли ние с теб да попречим на една организация, която е в състояние да моделира нашите умове и емоции? Единственият начин да се борим ефикасно би бил — поне като за начало — да крием онова, което знаем.

— Значи ти го скри и се почувства в безопасност? Само че не го скри от кмет Бранно, нали? Доста си рискувал с нея.

— Да! Но реших, че си струва. Разговорите между мен и теб не можеха да доведат до нищо повече от това да се окажем ментално контролирани — или пък нашите спомени да бъдат изтрити едновременно. От друга страна, ако кажех на кмета… нали знаеш, тя добре познаваше баща ми. Баща ми и аз сме имигранти от Смирно, а кмет Бранно има баба, която…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Тривайз, — можеш да проследиш рода си и още няколко поколения по-назад, чак до сектор Сириус. Ти го разправяше на всички, които познаваш. Продължавай, Компор!

— Е, тя бе склонна да ме изслуша. Ако можех чрез твоите аргументи да я убедя, че опасност има, Федерацията сигурно щеше да предприеме нещо. Ние не сме толкова безпомощни, колкото сме били по времето на Мулето, и — в най-лошия случай — това опасно знание би се разпространило по-нашироко, което значи, че нямаше да бъдем в толкова специфична опасност.

Тривайз язвително рече:

— Да застрашим Фондацията, но да си осигурим безопасност. Много патриотично.

— Това беше най-лошият изход. Аз обаче разчитах на по-добрия. — челото му леко се бе овлажнило. Изглежда непоклатимото презрение на Тривайз наистина го измъчваше.

— Но не ми каза за своя тъй мъдър план, нали?

— Не, не ти казах и съжалявам, Тривайз. Кметът Бранно ми заповяда да не ти казвам. Тя заяви, че иска да знае всичко, което знаеш и ти, но че си от ония хора, които биха започнали да се държат резервирано, ако разберат, че мислите им се препредават.

— Много е била права!

— Аз не знаех… не бих могъл и да предположа… нямаше начин да си представя, че тя планира да те арестува и да те изхвърли от Терминус.

— Тя просто е изчаквала подходящия момент, когато моят статус на съветник не би могъл да ме защити. Не го ли предвиди?

— Как? Ти самият не успя да го предвидиш.

— Ако знаех, че е осведомена за възгледите ми, щях да го направя.

С неочакван оттенък на безочие Компор каза:

— Много лесно е да говориш така със задна дата.

— И какво искаш от мен сега? След като и ти разсъждаваш със задна дата.

— Да наваксам за всичко. Да компенсирам вредата, която несъзнателно — да, несъзнателно — ти причиних.

— Божичко — сухо рече Тривайз, — колко мило от твоя страна! Само че не отговори на въпроса ми. Как се озова тук? Как така се случи да дойдеш на същата планета, на която съм и аз?

— Не е необходим някакъв сложен отговор — отвърна Компор. — Преследвах те!

— През хиперпространството? При положение, че корабът ми правеше серии от скокове?

Другият тръсна глава.

— Няма никаква мистерия. Аз имам същия модел кораб като теб и същия модел компютър. Знаеш, че доста пъти съм успявал да отгатна в каква посока ще тръгне един кораб през хиперпространството. Е, не го правя без грешки, но с компютъра съм много по-добър. А ти дълго се колеба на старта и ми даде възможност да преценя скоростта и посоката, в която тръгваш, преди да навлезеш в хиперпространството. Вкарах данните заедно с интуитивните си екстраполации в моя компютър и той свърши останалото.

— И наистина стигна до Сейшел преди мен?

— Да. Ти не използва гравитиката за разлика от мен. Предположих, че ще дойдеш в столицата, така че се спуснах право надолу, докато ти се приземи ето тъй — Компор направи малко спирално движение с пръста си, сякаш той бе кораб, движещ се по насочващ лъч.

— Рискувал си да влезеш в разправии със сейшелското чиновничество?

— Ами… — на лицето на Компор цъфна усмивка, която излъчваше неоспоримо очарование и Голан почувства, че почти започва да го харесва. — Аз не съм страхливец по всяко време и за всички неща.

Тривайз отново стана мрачно непреклонен.

— Как успя да получиш кораб като моя?

— Точно по същия начин, по който ти получи кораба си. Старата дама — кмет Бранно — ми го предостави.

— Защо?

— Ще бъда съвсем откровен с теб. Поръчано ми е да те следвам. Кметът искаше да знае къде отиваш и какво ще правиш.

— Предполагам, че си й докладвал честно и почтено. Или си бил вероломен и към нея?

— Докладвах й. Всъщност нямах избор. Тя е поставила на борда на кораба хиперреле, което е предполагала, че няма да намеря, но аз го открих.

— И?

— За нещастие то е така монтирано, че не мога да го махна, без корабът да загуби възможността да се движи. Или поне няма начин аз да го отстраня. Следователно тя знае къде съм и къде си ти.

— Да предположим, че не беше успял да ме последваш. Тогава тя не би знаела къде съм. Не се ли сети за това?

— Разбира се, че се сетих. Мислех си просто да й докладвам, че съм те изтървал, само че Бранно едва ли щеше да ми повярва, нали? И кой знае колко дълго нямаше да мога да се върна на Терминус. А аз не съм като теб, Тривайз. Не съм свободна и безгрижна личност. На Терминус имам съпруга — бременна съпруга — и искам да се върна при нея. Ти можеш да си позволиш да мислиш само за себе си, но не и аз. Въпреки това дойдох да те предупредя. В името на Селдън, опитвам се да го направя, а ти не щеш да ме изслушаш. Продължаваш да говориш за други работи.

— Не съм впечатлен от внезапната ти загриженост. За какво можеш да ме предупредиш? Струва ми се, че ти самият си единственото нещо, за което трябва да бъда предупреден. Ти ме предаде, а сега ме преследваш, за да ме предадеш още веднъж. Никой друг не се опитва да ми направи зло.

— Остави драматизма, човече — възкликна Компор с очевидна искреност. — Тривайз, ти си гръмоотвод! Изпратен си да привлечеш реакцията на Втората фондация, ако такова нещо действително съществува. Аз имам интуиция не само за хиперпространственото преследване и ми се струва, че разбирам какво планира нашата обща позната. Ако се опиташ да откриеш Втората фондация, те ще го разберат и ще започнат да действат срещу теб. Ако го направят, твърде възможно е да се издадат. А щом се издадат, кмет Бранно ще ги подгони.

— Колко жалко, че фамозната ти интуиция не е проработила, когато Бранно е планирала да ме арестува.

Компор се изчерви и измърмори:

— Знаеш, че не винаги действа.

— И сега ти казва, че кметът възнамерява да нападне Втората фондация? Няма да посмее.

— Мисля, че би го направила. Въпросът обаче не е там. Въпросът е, че в момента тя те подхвърля като примамка.

— Е, и?

— Е, и — в името на всички черни дупки в космоса! — не търси Втората фондация. На Бранно няма да й пука, ако бъдеш убит, но аз се тревожа. Чувствам се отговорен за това и се тревожа.

— Трогнат съм — студено каза Тривайз, — но в момента имам друга задача.

— Друга задача?

— Пелорат и аз сме по дирите на Земята. Планетата, за която някои мислят, че е първоначалният дом на човешката раса. Нали така, Янов?

Пелорат кимна.

— Да, това е чисто научен въпрос и аз отдавна се интересувам от него.

За момент Компор бе озадачен, после попита:

— Търсите Земята? Но защо?

— За да я проучим — рече Пелорат. — След като е единственият свят, на който са се развили човешки същества — предполага се от по-низши форми на живот, вместо да пристигнат вече съвсем завършени, както е на всички други планети — тя трябва да е много привлекателна за изучаване с уникалността си.

— И — добави Тривайз — свят, където може би ще науча повече за Втората фондация. Може би.

— Никаква Земя няма — каза Компор. — Вие не го ли знаете?

— Няма? — Пелорат изглеждаше съвършено объркан, както винаги, когато се канеше да упорства. — Да не искате да кажете, че няма планета, от която да произлиза човешкият род?

— О, не. Разбира се, че е имало Земя. Не става дума за това. Сега няма никаква Земя. Няма населена Земя. Вече я няма!

Без да се впечатли особено, Пелорат подхвана:

— Приказват се разни приказки…

— Чакай, Янов — прекъсна го Тривайз. — Компор, откъде знаеш това?

— Как така откъде? То си ми е по наследство. Мога да проследя моя род до сектор Сириус, ако разрешиш да повторя този факт, без да ти досадя. Там знаем всичко за Земята. Тя се е намирала в същия сектор, което означава, че не е била част от фондационната Федерация и очевидно никой на Терминус не се е интересувал от нея. Само че въпреки туй Земята си е била там.

— Има едно такова предположение, да — кимна Пелорат. — Във времето на Империята са били доста запалени по тая „Сириуска алтернатива“, както са я наричали.

— Това не е алтернатива — горещо възрази Компор. — Това е факт.

Пелорат се усмихна:

— Какво бихте отговорили, ако ви кажа, че зная много и най-различни места в Галактиката, които са назовавани „Земя“ от хората, живеещи в съседни звездни системи?

— Но тази е истинската — натърти Компор. — Сириуският сектор е най-дълго обитаваната част от Галактиката. Всеки го знае.

— Сириусците определено претендират да е така — равнодушно се съгласи Пелорат.

Компор изглеждаше обезсърчен.

— Казвам ви… — започна той.

Тривайз обаче го прекъсна:

— Но какво е станало със Земята? Ти твърдиш, че вече не е населена. Защо?

— Радиоактивност. Цялата повърхност на планетата е радиоактивна — дали поради неконтролируеми ядрени реакции, или поради експлозии, не съм сигурен, но сега там не е възможен никакъв живот.

Известно време тримата се гледаха един друг, а после Компор сметна, че е нужно да повтори:

— Казвам ви, няма никаква Земя. Безсмислено е да я търсите.