Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

VII. ФЕРМЕРЪТ

23

Стор Гендибал тичаше по черния път край Университета. За хората от Втората фондация не бе обичайно да навлизат във фермерския свят на Трантор. Естествено, можеха да го правят, ала и когато го стореха, не рискуваха нито да идат далеч, нито да останат за дълго.

Гендибал беше изключение и по едно време се чудеше защо е така. Чуденето означаваше да изследва собствения си ум — нещо, към което говорителите бяха особено насърчавани. Умовете им бяха едновременно техни оръжия и тяхна цел и те трябваше да поддържат и нападателните, и отбранителните си умения на висота.

За свое собствено задоволство Гендибал бе решил, че единствената причина да се различава от другите е, че идва от планета, която е хем по-студена, хем по-масивна от средностатистическия обитаем свят. Когато го заведоха на Трантор още като момче (чрез подмолно хвърляните из цялата Галактика мрежи на търсещите таланти агенти на Втората фондация), той се озова в по-леко гравитационно поле и в приятно мек климат. Съвсем естествено бе да се наслаждава на пребиваването си на открито повече, отколкото другите.

През първите прекарани на Трантор години започна да съзнава, че е хилав и недорасъл, и се уплаши, че ако се отпусне в комфорта на този благ свят, наистина ще стане слабак. Затова започна поредица от упражнения за самоусъвършенстване, които макар да не промениха много външния му вид, го направиха жилав и с добра издръжливост. Тези дълги разходки и джогингът бяха част от режима му, макар че някои от Масата на говорителите мърмореха против тях. Гендибал не обръщаше особено внимание на дрънканиците им.

Той продължаваше да прави каквото си иска, въпреки факта, че бе първият от своя род. Всички други край Масата бяха второ и трето поколение тук — бащите и дедите им също са били от Втората фондация. А като добавка бяха и по-стари от него. Тогава какво друго да очаква освен мърморене?

По стара традиция всички умове на Масата на говорителите бяха отворени (предполагаше се, че изцяло, макар рядко да се срещаше говорител, който да не поддържа някъде някакво ъгълче, в което да се усамотява — разбира се, в крайна сметка неефективно) и Гендибал знаеше, че другите изпитват завист към него. Знаеха го и те; също както Гендибал разбираше, че манталитетът му е изграден върху отбранителна, свръхкомпенсираща амбиция.

Освен това (мислите му се върнаха към причините за неговото рисковано нахлуване в хинтерланда) той бе прекарал детството си в един цялостен свят — широк и просторен, с величествена и разнообразна природа — в плодородна долина, заобиколена от най-красивите според него планински масиви в Галактиката. Посред мрачната зима на този свят те наистина бяха невероятни. Помнеше бившата си планета и прелестите на тъй далечното сега детство и често бленуваше за тях. Как би могъл да се затвори сред няколкото дузини квадратни мили древна архитектура?

Докато бавничко тичаше, Гендибал се озърташе презрително наоколо. Трантор бе мек и приятен, но не и красив. Макар да бе фермерски свят, планетата не беше плодородна.

Тя и никога не е била. Може би това, не по-малко от всички други фактори, беше допринесло Трантор да се превърне в административен център първо на един голям междупланетарен съюз, а след това и на Галактическата империя. Нямаше кой знае какъв подтик да стане нещо друго. Не бе прекалено добър за каквото и да било. След Великия грабеж онова, което продължаваше да поддържа Трантор, бе огромното количество метал. Той всъщност представляваше гигантска мина, снабдяваща петдесетина свята с евтина легирана стомана, алуминий, титан, мед, магнезий; връщайки по този начин насъбраното в продължение на хилядолетия и изразходвайки запасите си стотици пъти по-бързо, отколкото ги бе натрупвал.

Все още имаше огромни залежи от метал, но те бяха под земята и по-трудно достъпни. Демските фермери (те никога не се наричаха транторианци — дума, смятана за лошо предзнаменование и поради това членовете на Втората фондация я бяха запазили за себе си) все по-малко желаеха да се занимават с миньорство. Несъмнено въпрос на суеверие.

Много глупаво от тяхна страна. Бе напълно възможно металът, останал под повърхността, да отравя почвата и допълнително да намалява нейната плодородност. От друга страна обаче, хората бяха разпръснати по планетата и земята успяваше да ги изхрани. А и винаги имаше известни продажби на метал.

Погледът на Гендибал блуждаеше по плоския хоризонт. В геоложко отношение Трантор бе жив, както бяха живи почти всички населени планети, но от последния голям период на планинообразуване бяха минали поне стотина милиона години. Съществуващите възвишения бяха ерозирали до меки хълмове. Всъщност по време на периода на голямото обковаване с метал много от тях бяха сравнени със земята.

На юг, невидим за очите, бе брегът на залива Кепитъл, а зад него се намираше Източният океан. И двата бяха възстановени след разкъсването на подземните цистерни. На север се издигаха кулите на Галактическия университет, които засенчваха относително плоската, но пък широка Библиотека, по-голямата част от която бе под земята, а още по на север бяха останките на Имперския дворец.

Навсякъде около него имаше ферми, сред които тук-там се срещаше по някоя друга постройка. Той минаваше покрай стада от говеда, кози, пилета — всевъзможни одомашнени животни, каквито имаше във всяка транторианска ферма. Никое от тях не му обръщаше внимание.

Гендибал безстрастно си помисли, че навсякъде в Галактиката, на който и да е от безбройните населени светове, щеше да срещне същите тези животни и че няма да има и две планети, на които те да са напълно еднакви. Спомни си козите у дома и своята собствена питомна женска, която някога бе доил. Онези кози бяха далеч по-големи и по-буйни от малките и сякаш философски настроени същества, донесени на Трантор и останали там след Великия грабеж. На населените светове в Галактиката битуваха разновидности на всяко от тези създания — толкова многобройни, че ставаха неизброими, и нямаше човек на който и да е свят, дето да не се кълне в предпочитаното си животно, независимо дали то произвежда месо, мляко, яйца, вълна иди нещо друго.

Както обикновено, не се виждаха никакви демяни. Гендибал се бе уверил, че фермерите избягват да бъдат виждани от ония, които те наричаха „ойчени“ (неправилно произношение — вероятно нарочно — на думата „учени“ на техния диалект). Още едно суеверие.

Той хвърли бърз поглед към транторианското слънце. Вече се бе вдигнало високо, но топлината му не беше подтискаща. На това място, при тази географска ширина лъчите му не изгаряха, а и студът никога не ставаше свиреп. (Понякога на Гендибал му липсваше хапещият студ или поне си въобразяваше, че е така. Никога не бе посещавал отново родната си планета. Може би, признаваше дълбоко в себе си той, за да не се лиши от илюзии.)

Изпита приятното усещане, че мускулите му са тъй здрави и стегнати, та чак звънтят, и реши, че достатъчно е тичал. Премина към бързо ходене, дишайки дълбоко.

Трябваше да бъде готов за задаващото се събиране на Масата и за един последен тласък, за да предизвика промяна в политиката към ново мислене, което да схване растящата опасност от страна на Първата фондация и от другаде и да тури край на фаталното упование на „съвършеното“ действие на Плана. Кога ли ще разберат, че самото съвършенство е най-сигурният признак за опасност?

Гендибал знаеше, че ако някой друг, а не той, го бе предложил, решението би минало без проблеми. Както се стичаха нещата в момента, то пак щеше да бъде прието, понеже старият Шандис го подкрепяше и несъмнено щеше да продължи да го прави. Той едва ли би желал да влезе в историята като онзи Първи говорител, при когото Втората фондация е закреяла.

Демянин!

Гендибал се стресна. Бе почувствал далечното пипалце на нечий ум много преди да види човека. Умът беше на демянин-фермер — груб и неловък. Гендибал внимателно се отдръпна, оставяйки само едно докосване — толкова леко, че да не може да бъде доловено. В това отношение Втората фондация имаше много твърди правила. Фермерите представляваха нейните щитове, макар да не го съзнаваха. Те трябваше да останат колкото е възможно по-далеч от събитията.

Никой, който идваше на Трантор за търговия или туризъм, не виждаше нищо друго освен фермери плюс може би неколцина маловажни учени, живеещи в миналото. Ако фермерите бъдеха отстранени или започнеха съмнения в тяхната безобидност, учените щяха да се открояват повече, и то с катастрофални резултати. (Това бе една от класическите демонстрации, която неофитите в Университета се очакваше да разработят без чужда помощ. Ужасните отклонения, показвани от първичния радиант дори при съвсем слабо въздействие върху умовете на демяните, бяха изумителни.)

Гендибал го видя. Беше фермер до мозъка на костите си. Представляваше почти карикатура на онова, което би трябвало да е един транторианец — висок и широкоплещест, с кафеникава кожа, облечен в груби дрехи, с голи ръце, тъмнокос, тъмноок, крачещ тромаво и широко. Гендибал имаше усещането, че направо може да помирише обора около него. (Не го презирай чак толкова, помисли си той. Когато е било нужно за плановете му, Прийм Палвър не е имал нищо против да играе тази роля. Ама и той е бил един фермер — нисък, пълен и отпуснат. Умът му, а не тялото, беше измамил Аркади.)

Сега фермерът приближаваше, почти трополейки по пътя, и открито го зяпаше — нещо, което накара Гендибал да се намръщи. Досега никой демянин или демянка не го бяха гледали така. Даже децата побягваха и после се озъртаха от разстояние.

Гендибал не забави ход. Имаше достатъчно място да мине покрай оня без дума или поглед и така щеше да е най-добре. Беше решил да стои настрана от ума му.

Отклони се встрани, но това не се хареса на другия. Той спря, разкрачил широко нозе, разпери големите си ръце, сякаш да му препречи пътя, и каза:

— Хо! Ти бъдеш ойчен?

Колкото и да се стараеше да е безразличен, Гендибал почувства войнствеността, която прииждаше като вълна от приближаващия ум. Той също спря. Щеше да е невъзможно да се опита да отмине, без да поговори, а това само по себе си представляваше измерителна задача. За човек, привикнал към бързата и фина размяна на звуци, изражения, мисли и ментална енергия, комбинацията от които съставляваше общуването между хората от Втората фондация, беше уморително да се ограничава единствено с комбинирането на думи. Все едно да буташ голям камък с ръце и рамене, когато наблизо се търкаля железен лост.

Тихо и с грижливо изчистен от емоции глас Гендибал каза:

— Аз съм учен. Да.

— Хо! Ти съм ойчен. Сега чуждоземски ли говорим? И не виждам ли дали ти бъдеш или съм ойчен? — фермерът приведе глава в подигравателен поклон. — Какъвто бъдеш малък и сбръчкан, и бледен, и вириноско.

— Какво искаш от мен, демянино? — попита Гендибал, без да помръдне.

— Аз бъдеш титулован Рафирант[1]. А Карол бъдеш мойто предишно име. — Акцентът му стана забележимо по-демски, и „р“-тата се затъркаляха гърлено.

Гендибал рече:

— Какво искаш от мен, Карол Рафирант?

— А как бъдеш ти титулован, ойчен?

— Има ли значение? Можеш да продължиш да ми казваш „учен“.

— Ако аз питам, има значение аз да ми отговориш, малък вириноско ойчен.

— Добре, аз се титуловам Стор Гендибал и сега ще ида да си върша моята работа.

— Каква бъдеш твойта работа?

Гендибал усети, че космите на врата му настръхнаха. Наблизо имаше и други умове. Излишно бе да се обръща, за да разбере, че зад него са застанали още трима. Отдалеко се задаваха и други. Здравата миришеше на фермери.

— Моята работа, Карол Рафирант, определено не е твоя работа.

— Така казваш ти? — Рафирант извиси глас. — Приятели, той казва неговата работа не бъдеш наша работа.

Отзад се разнесе смях и се чу глас:

— Той бъдеш прав, щото неговата работа бъдеш клепане в книги и чесане на ’мпютри, а това не става за истински мъже.

— Каквато и да е моята работа — твърдо отговори Гендибал, — сега отивам да си я върша.

— И как ще го направиш, малък ойчен? — каза Рафирант.

— Като мина край теб.

— Ти ще опиташ? Ти не боиш да спра с ръце?

— Ти и всичките приятели? Или само ти? — Гендибал изведнъж мина на демски диалект. — Ти не боиш с’мичък?

Строго погледнато, не се полагаше да го подтиква по такъв начин, но тъй щеше да спре общото нападение, а то трябваше да бъде спряно, за да не предизвика още по-голяма недискретност от негова страна.

Подейства. Рафирант се начумери още повече.

— Ако някого бъдеш страх, книжно момче, ти бъдеш оня, дето бъдеш пълен с него. Приятели, правете място. Стойте назад и пуснете да мине, та да види дал’ аз бъдеш с’мичък уплашен.

Рафирант вдигна големите си лапи и ги разблъска. Говорителят не се боеше от боксьорското изкуство на фермера, но винаги имаше вероятност човек да получи някой як удар.

Гендибал внимателно приближи, като с деликатна бързина работеше в ума на Рафирант. Не много — едва-едва, неусетно — но достатъчно, за да забави лекичко рефлексите. После се стрелна навън — към всички други умове, които вече се бяха насъбрали. Менталната му енергия виртуозно сновеше напред-назад, като никога не се спираше толкова дълго в нечий ум, че да остави следа, но все пак достатъчно време, за да открие нещо, което би могло да бъде от полза.

Приближи по котешки към фермера — бдителен, нащрек и успокоен, че никой не се опитва да се намеси.

Рафирант внезапно замахна, ала Гендибал съзря намерението в ума му, преди който и да е мускул да бе започнал да се стяга, и отстъпи встрани. Ударът направо изфуча край него — Карол явно не пестеше сили. Въпреки туй Гендибал продължаваше да стои недокоснат. Другите нададоха обща въздишка.

Говорителят не направи никакво усилие да блокира или отговори на удара. Щеше да е трудно да парира, без ръката му да го заболи, а нямаше никаква полза да отвърне със същото, понеже фермерът щеше да го издържи без проблеми.

Можеше единствено да подлъгва мъжа и да го кара да пропуска. Това трябваше да сломи бойния му дух — нещо, което прякото противопоставяне не би сторило.

Рафирант се нахвърли, ревящ като бик. Гендибал бе готов и отстъпи точно колкото фермерът да не успее да го сграбчи. Ново нападение и нов пропуск.

Гендибал почувства как собственият му дъх започва да излиза със свистене. Физическото усилие не бе голямо, но менталното — да се опитва да контролира чуждия ум, ала не напълно, бе чудовищно трудно. Нямаше да издържи още дълго.

Колкото се може по-спокойно той каза, докато същевременно леко подбутваше Рафирантовия механизъм за подтискане на страха и се опитваше да усили по минималистки начин онова, което вероятно бе суеверният страх на фермера от учените:

— Сега ще ида да си върша работата.

Лицето на Рафирант се сгърчи от ярост, но за миг той не се помръдна. Гендибал почувства как мисли другият. Малкият учен се бе изпарил като с магия. Усети страхът на фермера да се надига и за момент…

Но тогава яростта на демянина се надигна по-високо и затисна страха.

Рафирант извика:

— Приятели! Ойченият бъдеш танцьор. Той бяга с чевръсти пръсти и подиграва с правилата на честния демски удар-за-удар. Хванете него. Дръжте него. Ние значи ще разменяме удар за удар. Той може бъдеш първоудрящ — дар от мен, а аз — аз бъдеш второудрящ.

Гендибал откри пролуките между хората, които сега го заобикаляха. Единственият му шанс бе да задържи някоя от тях достатъчно дълго, за да се промъкне през нея, а после да побегне, доверявайки се на собствената си издръжливост и на способността си да подтиска волята на противниците.

Той се мяташе насам-натам, а мозъкът му сякаш се гърчеше от усилие.

Нямаше да стане. Бяха прекалено много, пък и необходимостта да се придържа към правилата на транторианското поведение бе прекалено ограничаваща.

Усети ръце на раменете си. Бяха го хванали.

Щеше да се наложи да се набърка поне в няколко от умовете. Това би било неприемливо и съсипващо за кариерата му. Обаче животът му — направо животът — беше в опасност.

Как се бе случило?

Бележки

[1] На английски това име звучи донякъде като „високопарен главорез“. — Бел.пр.