Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

46

Тривайз се облегна назад с приятното усещане, че се е родил отново. По терминуските стандарти ресторантът не бе скъп, но определено беше необикновен. Отопляваше се частично от открит огън, на който се приготвяше и храната. Месото се сервираше на порции колкото хапки в различни пикантни сосове, които се топяха направо с пръсти, а пък пръстите се предпазваха от мазнината и горещото с гладки зеленикави листа — влажни и със съвсем слаб ментов привкус.

За всяка хапка имаше по лист и всичко се напъхваше едновременно в устата. Келнерът им бе обяснил внимателно как трябва да се прави това. Очевидно привикнал с чуждопланетни посетители, той снизходително се усмихна, когато Пелорат и Тривайз боязливо загребаха вдигащите пара парченца месо и очевидно изпита удоволствие, щом чужденците с облекчение откриха, че листата предпазват пръстите и охлаждат месото, преди още човек да го е сдъвкал.

— Чудесно! — заяви накрая Тривайз и си поръча втора порция.

Пелорат стори същото.

После ги очакваше гъбест, леко сладникав десерт и чаша кафе с миризма на карамелизирана захар, при която двамата подозрително поклатиха глави. Добавиха си сироп и сега келнерът поклати своята.

Пелорат каза:

— Добре, какво стана в туристическия център?

— Имаш предвид срещата с Компор?

— Не забелязах друго, за което да си струва да говорим.

Тривайз се огледа. Бяха седнали в една дълбока ниша, така че донякъде изглеждаха изолирани, а и ресторантът бе претъпкан и бученето на гласовете осигуряваше идеална защита.

С тих глас той попита:

— Не е ли странно, че ни е последвал на Сейшел?

— Каза, че притежава някаква интуитивна способност.

— Да, на времето беше шампион на колежа по хиперпреследване. Никога до днес не съм подлагал това на съмнение. Ясно ми е, че ако имаш известни умения и рефлекси, може да успееш да прецениш къде някой се кани да скочи по начина, по който се готви за скока — но не ми е ясно как един преследвач би могъл да пресметне серия от скокове. Ти се подготвяш само за първия; всички останали ги извършва компютърът. Преследвачът действително може да прецени началния скок, но с каква магия ще отгатне какво има в чарковете на компютъра?

— Той обаче го е направил, Голан.

— Очевидно — каза Тривайз, — а единственият възможен начин да го стори, който аз поне мога да си представя, е предварително да знае къде се каним да отидем. Да знае, а не да преценява.

Пелорат помисли над казаното.

— Абсолютно невъзможно, момчето ми. Как ще знае? Ние не бяхме решили накъде ще тръгнем, докато не се качихме на „Далечната звезда“.

— Вярно. А какво мислиш относно този ден за медитация?

— Компор не ни е излъгал. Когато дойдохме и го попитахме, келнерът също каза, че днес е ден за медитация.

— Да, каза го, но добави, че ресторантът не е затворен. Всъщност това, което ни рече, беше: „Сейшел сити не е затънтено място. Тук не затваряме.“ С други думи, хората медитират, но не и в големия град, където всеки е прекалено зает и за ортодоксалността не остава място. Така че движение има и се работи — може би не колкото в делничен ден, но все пак…

— Ама, Голан, докато бяхме в туристическия център, там не влезе никой. Сигурен съм. Не влезе ни един човек.

— И аз го забелязах. Даже по едно време отидох до прозореца и ясно видях, че по улиците около центъра има доста хора — пеши и в превозни средства, ала въпреки това никой не влизаше. Денят за медитиране е добро прикритие. Ние изобщо не бихме се усъмнили в късмета си, но аз просто реших да не вярвам на тоя син на двама чужденци.

— И какво значение намираш във всичко това? — попита Пелорат.

— Мисля, че е ясно, Янов. Имаме човек, който разбира къде ще отидем, веднага щом го разберем и ние, макар да сме в различни космически кораби, й освен това — човек, който може да задържи празна една заобиколена от хора обществена сграда, за да си поговорим удобно насаме.

— Да не искаш да повярвам, че той е в състояние да прави чудеса?

— Определено. Стига само Компор да е агент на Втората фондация и да може да контролира мозъците; стига да може да чете твоя и моя ум от един далечен космически кораб; стига да може незабавно да си пробие път през станцията на митницата; стига да може да кацне гравитачно, без граничният патрул да побеснее, че е пренебрегнал радиолъчите; стига да може да влияе на умовете така, че да попречи на хората да влизат в сграда, в която той не иска да влизат. В името на всички звезди — продължи Тривайз с явен израз на примирение, — аз мога да проследя това още от дипломирането ни. Не отидох на пътешествие с него. Спомням си, че някак не ми се щеше. Дали не е било поради влиянието му? Той е трябвало да бъде самичък. Къде ли се е запилял наистина?

Пелорат разбута чиниите пред себе си, сякаш искаше да разчисти пространството, за да си освободи място за мислене. Това изглежда бе жест, който извика помощник-келнера робот — една самоходна масичка, която спря до тях и изчака, докато преместят върху нея посудата и приборите си.

Щом останаха сами, Пелорат рече:

— Но това е лудост. Не се е случило нищо, което да не би могло да се случи по естествен начин. Щом си вкараш в главата идеята, че някой контролира събитията, можеш да разглеждаш всичко в тая светлина и никъде няма да намериш относителна сигурност. Хайде, стари приятелю, това е плод на обстоятелствата и въпрос на интерпретация. Не се поддавай на параноя.

— Аз пък нямам намерение да се поддавам и на самодоволство.

— Добре, нека да погледнем на нещата логично. Да предположим, че той е агент на Втората фондация. Защо да рискува да предизвика подозренията ни, като държи туристическия център празен? Какво толкова важно ни каза, че няколко души в повече отстрани — които и без друго биха били заети със своите си работи — да имат значение?

— На това отговорът е много лесен, Янов. Трябвало е внимателно да наблюдава нашите умове и не е искал други да му се намесват. Липсва ли статичен шум, няма възможност за объркване.

— Пак твое тълкувание. Какво толкова важно имаше в разговора му с нас? Спокойно може да се допусне, както той самият твърдеше, че сме се срещнали просто за да обясни какво е сторил, да се извини и да ни предупреди за неприятностите, които могат да ни се изпречат. Защо трябва да търсим нещо зад това?

Малкият картоприемник на по-отдалечения ръб на масата засвети ненатрапчиво и изписа цифрите, показващи цената на ястията. Тривайз затърси под пояса си кредитната карта, която със своя фондационен щемпел биваше приемана навсякъде в Галактиката — където и да попаднеше някой гражданин на Фондацията. После я пъхна в съответния процеп. За миг прехвърлянето бе извършено и съветникът с навична предпазливост провери остатъка, преди да я прибере в джоба си.

Огледа се небрежно, за да се увери, че на лицата на малцината останали в ресторанта не е изписан недоброжелателен интерес към него, и каза:

— Защо да търсим нещо зад това ли? Защото той не говори само за това. Той говори и за Земята. Каза ни, че е мъртва и много настоятелно ни подтикна да идем на Компорелон. Ще отидем ли?

— Точно туй обмислям, Голан — призна си Пелорат.

— Просто да заминем оттук?

— Можем да се върнем, след като проверим сектор Сириус.

— Не ти ли идва наум, че се срещна с нас, за да ни отклони от Сейшел и ни разкара оттук? Да ни отпрати където и да е другаде, само и само да не сме тук?

— Защо?

— Не зная. Слушай, те очакваха да идем на Трантор. Това беше мястото, на което ти искаше да отидем, и може би са разчитали наистина да постъпим така. Аз обърках нещата, като настоях да дойдем на Сейшел, а това е последното, което биха желали, така че сега им се налага да ни прогонят оттук.

Пелорат изглеждаше определено разстроен.

— Но, Голан, ти просто твърдиш разни работи. Защо да не искат да сме на Сейшел?

— Не знам, Янов. На мен ми стига и това, че се опитват да ни разкарат. Аз оставам тук. Нямам намерение да си тръгвам.

— Но… но… Слушай, Голан, ако Втората фондация искаше да си отидем, не можеха ли просто да повлияят на нашите умове, за да решим самите ние да тръгнем? Защо ще си правят труда да ни убеждават?

— След като зачекна тоя въпрос, професоре, дали пък в твоя случай не са го направили? — Очите на Тривайз се присвиха с внезапно подозрение. — Ти не искаш ли да тръгнем?

Пелорат изненадано го погледна.

— Просто си мисля, че в това има резон.

— Разбира се, че би мислил така, ако са ти повлияли.

— Но на мен не са ми…

— Разбира се, че ако са ти повлияли, ще се кълнеш, че не са.

— Ако ще ми извърташ думите по тоя начин — рече Пелорат, — няма как да оспорвам голите ти предположения. Какво смяташ да правиш?

— Ще остана на Сейшел. И ти също. Без мен не можеш да управляваш кораба, така че ако Компор ти е повлиял, значи е въздействал не на този, на когото е трябвало.

— Много добре, Голан. Ще останем на Сейшел, докато не възникне някаква друга причина да потеглим. В края на краищата, най-лошото, което можем да сторим, е да се скараме. Хайде, стари друже, ако са ми повлияли, щях ли да си променя мнението и с радост да дойда с теб, както възнамерявам да направя сега?

Тривайз помисли за момент, после сякаш с едно вътрешно отърсване се усмихна и протегна ръка.

— Съгласен съм, Янов. Да се върнем на кораба и утре ще потеглим отново. Ако можем да измислим накъде.