Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

15

Тривайз се дивеше на вътрешността на кораба. Пространството бе използвано много изобретателно. Имаше склад с храна, дрехи, филми и игри. Имаше тренировъчна зала, всекидневна и две почти еднакви спални.

— Тази — каза Тривайз, — трябва да е вашата, професоре. Във всеки случай тук виждам FХ четец.

— Хубаво — рече със задоволство Пелорат. — Какво магаре съм бил да избягвам космическите полети. Бих могъл да живея така, драги ми Тривайз, в пълно задоволство.

— По-просторно е, отколкото очаквах — с удоволствие заяви съветникът.

— И казваш, че двигателите всъщност са вградени в корпуса?

— Най-малко контролните устройства. Няма защо да съхраняваме гориво или да го използваме незабавно. Ще употребяваме фундаменталните енергийни запаси на Вселената, така че горивото и двигателите са изцяло отвън — той махна неопределено с ръка.

— Добре, но сега се сещам… ами ако нещо се развали?

Тривайз сви рамене.

— Обучаван съм в космическа навигация, но не на тези кораби. Опасявам се, че ако нещо, свързано с гравитиката, се развали, няма да мога нищо да направя.

— А ще можеш ли да караш този кораб? Да го пилотираш?

— И аз се чудя.

Пелорат продължи с въпросите:

— Не мислиш ли, че корабът може да е автоматизиран? Дали не сме само пасажери? Може би от нас се очаква просто да седим тук.

— Такива неща има на фериботите между планетите и космическите станции в една звездна система, но никога не съм чувал за автоматизирани хиперпространствени пътувания. Във всеки случай не на такива разстояния.

Огледа се още веднъж и усети как и в него се надига напрежение. Да не би тая стара вещица да го е подредила чак до такава степен? Дали Фондацията не е автоматизирала и междузвездните пътувания и той да бъде изтърсен на Трантор напълно против волята си, без да може да стори нещо повече отколкото мебелировката в кораба? С любезно оживление, каквото всъщност не изпитваше, Тривайз рече:

— Професоре, вие седнете. Кметът каза, че този кораб е напълно компютризиран. Щом във вашата стая има FХ четец, в моята трябва да има компютър. Настанете се удобно и ми дайте малко време да се поогледам.

Пелорат веднага придоби обезпокоен вид.

— Тривайз, друже, нали не слизаш от кораба?

— Изобщо не е в плановете ми, професоре. А и да се опитам, можете да бъдете сигурен, че ще ме спрат. Кметът едва ли възнамерява да ми позволи подобна волност. Всичко, което мисля да направя, е да разбера как се управлява „Далечната звезда“ — той успокояващо се усмихна. — Няма да ви изоставя, професор Пелорат.

Когато влезе в стаята, която смяташе за своя, той все още се усмихваше, но лицето му бързо помрачня, щом затвори вратата зад себе си. Тук би трябвало да има някакво средство за връзка с евентуално намираща се наблизо планета. Беше невъзможно да си представи кораб, който преднамерено е откъснат от заобикалящото го пространство, и поради това някъде — най-вероятно в някоя ниша — би трябвало да се намира свързочно средство. Можеше да го използва да се обади в кметството и да попита за пулта за управление.

Тривайз внимателно огледа стените, таблата на леглото и изпипаните гладки мебели. Ако не намери нищо тук, ще претърси целия кораб.

Вече се канеше да излезе, когато окото му долови някакъв проблясък на гладката светлокафява повърхност на бюрото — едно червено кръгче с ясен надпис „КОМПЮТЪРНИ ИНСТРУКЦИИ“.

А-а!

Сърцето му заби бързо. Имаше компютри и компютри, а също и програми, дето се усвояваха доста бавно. Никога не бе правил грешката да подценява собствената си интелигентност, но, от друга страна, не беше и гросмайстор. Имаше хора с усет за използването на компютрите, и хора без такъв усет — Тривайз много добре знаеше в коя категория попада.

По време на службата си във флотата на Фондацията той беше стигнал до лейтенант, случвало се бе да е дежурен офицер, така че беше имал възможност да използва корабния компютър. Никога обаче не му се бе налагало единствен да отговаря за него, а и другите не бяха очаквали да знае нещо повече от рутинните команди, които дежурният офицер трябва да знае.

С усещането, че потъва, си спомни томовете разпечатки, необходими за пълното описание на една програма, припомни си и как се държеше техническият сержант Краснет пред пулта на корабния компютър. Той шареше с пръсти по клавиатурата, сякаш това бе най-сложният музикален инструмент в Галактиката, добивайки същевременно такъв равнодушен вид, като че ли му е писнало от неговата простота — и въпреки това от време на време му се налагаше да рови из томовете, като ядосано се ругаеше сам.

Тривайз колебливо докосна с пръст кръгчето светлина и тя моментално се разпростря по целия плот на бюрото. Светлината очерта контурите на две ръце: дясна и лява. С внезапно, но плавно движение плотът на бюрото се наклони под ъгъл четиридесет и пет градуса.

Тривайз седна пред бюрото. Не бяха нужни никакви думи. Ясно бе какво се очаква от него.

Постави длани върху двете очертания, разположени така, че да може да го направи без никакво напрежение. Когато докосна плота, той му се стори мек, почти кадифен и ръцете му потънаха в него.

Погледна ги с изумление, защото те в действителност изобщо не бяха потънали. Очите му твърдяха, че неговите ръце са си на повърхността. Въпреки това имаше усещането, сякаш материята на бюрото е поддала и нещо меко и топло е обхванало дланите му.

Това ли бе началото?

А по-нататък?

Огледа се встрани и после затвори очи в отговор на едно предложение.

Нищо не бе чул. Не бе чул нищо!

Ала вътре в мозъка му, подобно на блуждаеща мисъл, витаеше поканата: „Моля, затворете очи. Отпуснете се. Ще направим връзка.“

Чрез дланите?

Тривайз изглежда винаги бе предполагал, че ако човек трябва да се свърже мислено с някой компютър, това ще стане с шлем на главата и електроди по черепа.

Дланите?

Защо пък не чрез дланите? Той изпита усещането, че блуждае нанякъде — полусънен, но без да е загубил умствената си активност. Защо пък не с дланите?

Очите не са нищо друго, освен сетивни органи, а мозъкът е просто централен разпределител, поместен в костна обвивка и отделен от работната повърхност на тялото. Работната повърхност всъщност са дланите, дланите, които чувстват и взаимодействат с Вселената.

Хората мислят чрез дланите си. В техните длани е отговорът на любопитството им, с тях те докосват, залавят, обръщат, повдигат и претеглят. Има животни с внушителни по размер мозъци, но те са лишени от длани и цялата разлика идва оттам.

Докато той и компютърът се ръкуваха, мисленето им се сля и вече нямаше значение дали очите му са отворени или не. Отварянето им не подобряваше неговото зрение, нито пък затварянето го влошаваше.

И в двата случая той виждаше стаята напълно ясно — не само в посоката, в която гледаше, но навсякъде: наоколо, нагоре и надолу.

Видя всяко помещение в кораба, а също така и какво става навън. Слънцето бе изгряло и яркостта му се размиваше в утринната мъгла, но той можеше да гледа право в него, без да бъде заслепен, защото компютърът автоматично филтрираше светлинните вълни.

Почувства лекия вятър и температурата му и чу звуците на света около звездолета. Усети магнитното поле на планетата и слабите електрически заряди по корабния корпус.

Започна да осъзнава управлението на кръстосвача интегрално, без излишни подробности. Знаеше само, че ако поиска да го повдигне от земята, да го завърти, да го ускори или да използва която и да е от неговите многобройни способности, командите ще бъдат същите, както когато изпълняваше аналогични действия със собственото си тяло. Трябваше просто да използва волята си.

Неговата воля обаче не бе оставена сама на себе си. Корабният компютър можеше да наложи своята. В настоящия момент в главата му имаше оформено изречение и той знаеше точно кога и как корабът ще отлети. Що се отнася до това, не съществуваше никаква възможност за изменение. Със същата сигурност знаеше, че впоследствие ще решава той самият.

Тривайз откри — като запрати навън мрежата на подсиленото от компютъра свое съзнание — че може да се информира за състоянието на горните слоеве на атмосферата; че долавя измененията на времето; че открива другите кораби, които на рояци се вдигаха нагоре или пък се спускаха надолу. Всичко туй трябваше да се вземе предвид и компютърът го вземаше предвид. Ако не го направеше, проумя Тривайз, трябваше само да поиска и то щеше да бъде направено.

Толкоз по въпроса за томовете с програми; те изобщо не съществуваха. Спомни си техническия сержант Краснет и се усмихна. Достатъчно бе чел за огромната революция, която гравитиката ще предизвика, но сливането на компютъра и човешкия мозък все още бе държавна тайна. Това сливане положително щеше да вдъхнови много по-мащабна революция.

Усещаше как минава времето. Знаеше точно колко е по местно терминуско и по стандартно галактическо. Как да излезе?

Щом мисълта се появи в неговия мозък, ръцете му бяха освободени и повърхността на бюрото се върна в първоначалното си положение, а той самият бе оставен на собствените си неподсилени сетива.

Почувства се сляп и безпомощен, сякаш някакво свръхсъщество го бе подкрепяло и пазило известно време, а сега го беше зарязало. Ако не знаеше, че винаги би могъл отново да влезе в контакт, това усещане можеше да го докара до сълзи.

Сега той просто се помъчи да се преориентира и да се пригоди към собствените си ограничения, а после несигурно стана и излезе от стаята.

Пелорат вдигна очи. Очевидно вече бе нагласил четеца си, защото рече:

— Много добре работи. Има отлична програма за търсене. Усвои ли управлението, момчето ми?

— Да, професоре. Всичко е наред.

— В такъв случай няма ли да направим нещо за излитането? Имам предвид някакви предпазни мерки? Не трябва ли да си сложим ремъци или нещо такова? Търсих инструкции, но напразно и това ме поизнерви. Трябва да се заема с моята библиотека. Когато работя, някак си…

Тривайз протегна длани към професора, сякаш за да затули и спре потока от думи. Налагаше му се да говори високо, за да бъде чут.

— Нищо подобно не е нужно, професоре. Антигравитацията е равностойна на антиинерция. Когато се променя скоростта, няма никакво усещане за ускорение, тъй като всичко на кораба извършва промяната в един и същ момент.

— Искаш да кажеш, че няма да разберем кога ще излетим и ще излезем в космоса?

— Точно това имам предвид, понеже докато говорех, ние излетяхме. След няколко минути ще преминем през горните слоеве на атмосферата, а след половин час ще бъдем в открития космос.