Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

2

Кмет Харла Бранно призова сесията на Изпълнителния съвет към ред. В очите й не се виждаше никакъв признак за интерес към събранието, ала въпреки това никой не се съмняваше, че си е отбелязала всички присъстващи и онези, които още не са дошли. Сивата й коса бе грижливо оформена в прическа, която не беше нито подчертано женствена, нито пък имитираше мъжка. Тя просто си бе нейната прическа инищо повече. Нетърпящото й възражение лице не се отличаваше с красота, но пък и едва ли някой търсеше красота в него.

Харла Бранно бе най-способният администратор на планетата. Не беше блестяща като Салвор Хардин и Хобър Малоу, чиито дела даваха живот на първите два века от съществуването на Фондацията, и същевременно никой не можеше да я свърже с щуротиите на наследствените Индбъри, които бяха управлявали непосредствено преди времето на Мулето.

Речите й не раздвижваха човешките умове, нито пък самата тя бе надарена със способност за драматични жестове, ала можеше да взима тихи решения и да се придържа към тях, докато е убедена, че е права. Без да има някакво очевидно обаяние, умееше да убеждава гласоподавателите, че тези решения ще са правилните. Тъй като според Селдъновата доктрина историческата промяна е твърде трудно да бъде отклонена (като се изключи непредвидимото — нещо, което повечето селдънисти забравят въпреки крайно неприятния инцидент с Мулето), Фондацията би трябвало при всички условия да запази столицата си на Терминус. Само че има едно „би трябвало“. При току-що приключилото си появяване като изображение отпреди петстотин години, Селдън спокойно бе оповестил вероятността за оставане на Терминус на 87,2 процента.

Това обаче дори и за селдънистите означаваше, че съществува 12,8 процента възможност столицата да бъде преместена в някое по-близко до центъра на фондационната Федерация място с всички неприятни последствия, отбелязани от Селдън. Заслугата да не се осъществи тази вероятност от една осма сигурно бе на кмет Бранно.

Харла положително не би го допуснала. Дори по времето, когато беше твърде непопулярна, тя държеше на мнението си, че Терминус е традиционното седалище на Фондацията и трябва да си остане такова. Политическите й врагове представяха в карикатурен вид (трябва да се признае, с голяма доза ефективност) силната й челюст като надвиснал гранитен блок.

А сега Селдън бе подкрепил нейната гледна точка и поне за известно време това щеше да й даде огромно политическо предимство. Говореше се, че още преди една година тя била казала, че ако наближаващата поява на Селдън я подкрепи, ще сметне задачата си за успешно изпълнена. Тогава щяла да се оттегли и да поеме ролята на висш държавен служител, вместо да рискува със съмнителните резултати от по-нататъшни политически войни.

Никой не й бе повярвал истински. Сред политическите ежби тя се чувстваше у дома си до такава степен, както малцина преди нея се бяха чувствали, а и сега, след като изображението на Селдън се бе появило и изчезнало, не се долавяше дори най-малък намек за оттегляне.

Тя заговори с кристално ясен глас, без да се срамува от фондационския си акцент (по-рано беше служила като посланик на Мандрес, но не бе възприела стария имперски стил на говорене, така модерен в момента и съставляващ част от квазиимперското движение за преместване във Вътрешните провинции).

— Селдъновата криза приключи и традицията, една твърде мъдра традиция, изисква да не се предприемат никакви репресии — независимо дали чрез дело или слово — срещу хората, подкрепяли грешната кауза. Много честни люде са вярвали, че имат основателни причини да желаят онова, което самият Селдън не е искал. Няма смисъл те да бъдат унижавани дотолкова, че да могат да възвърнат самоуважението си само чрез отричане на самия Селдънов План. И обратното, вече съществува здравият и доброжелателен обичай хората, които са поддържали загубилата страна, да приемат загубата с леко сърце и без по-нататъщна дискусия. Въпросът вече е решен — за двете страни и веднъж завинаги.

Тя поспря, погледна спокойно за миг вторачените лица и продължи:

— Минало е половината време, хора от Съвета, половината от предвидената хилядолетна празнина между империите. Времената бяха трудни, но ние извървяхме дълъг път. Всъщност ние вече сме почти галактическа империя, а не са останали и външни врагове, които да са с някакво особено значение. Междуцарствието би продължило тридесет хиляди години, ако не беше Планът на Селдън. След разпад от тридесет хиляди години едва ли биха останали сили, които да сформират нова Империя. Може би щяха да съществуват само изолирани и вероятно умиращи светове. Това, което имаме днес, дължим на Хари Селдън, а на неговия отдавна угаснал ум трябва да се уповаваме и за останалото. Оттук нататък, съветници, опасността сме самите ние, така че занапред не трябва да има съмнения в ценността на Плана. Нека сега тихо и твърдо се съгласим, че повече няма да допускаме официални съмнения, критики или осъждания. Трябва да поддържаме Плана изцяло. Той се е самодоказвал в продължение на пет века. Той въплъщава сигурността на човечеството и в него не трябва да се човърка. Съгласни?

Последва тихо мърморене. Кметицата изобщо не си направи труда да потърси някакви видими доказателства за одобрението. Познаваше всеки член на Съвета и знаеше кой как ще реагира. В празника след победата сега не би имало възражения. Може би следващата година, но не и сега. А с проблемите на следващата година ще се заеме през следващата година.

Винаги с изключение на…

— Контрол на мислите ли, кмете Бранно? — попита Голан Тривайз, крачейки по пътеката между редовете и говорещ така високо, сякаш искаше да навакса мълчанието на останалите. Не бе тъй добър дори да заеме мястото си, което, като на нов член, беше на задния ред.

Бранно пак не вдигна очи.

— Вашите възгледи, съветник Тривайз?

— Правителството не може да налага забрана на свободното слово; всеки човек — и особено съветниците и съветничките, които са били избрани тъкмо с тая цел — имат право да обсъждат злободневните политически въпроси, а вероятно никой политически въпрос не може да бъде отделен от Плана на Селдън.

Бранно скръсти ръце и вдигна поглед. Лицето й беше безизразно.

— Съветник Тривайз, вие встъпихте неправилно в този дебат и с това влязохте в разрез с процедурата. Аз обаче помолих да изложите възгледите си и сега ще ви отговоря. В контекста на Плана на Селдън няма ограничения на свободното слово. Единствено самият План поради естеството си поставя ограничения. Може да има много начини да се тълкуват събитията, преди изображението да вземе окончателното решение, но щом то го вземе, това решение повече не трябва да бъде обсъждано в Съвета. Нито пък може да бъде подлагано на съмнение предварително, като казваме: „Ако Хари Селдън заяви това и това, ще сгреши“.

— А ако човек наистина усеща, че е така, мадам кмете?

— Тогава този човек би могъл да го твърди, ако е частно лице и обсъжда въпроса в частен разговор.

— Значи имате предвид, че ограничението на свободното слово, което вие предлагате, трябва да се прилага изцяло и изключително към държавните служители?

— Точно така. Това не е нов принцип в законите на Фондацията. Той е бил използван и по-рано от кметове от всички партии. Личната гледна точка не означава нищо; официално изразеното мнение има тежест и може да бъде опасно. Не сме изминали толкова път, за да рискуваме тъкмо сега.

— Може ли да изтъкна, мадам кмете, че този ваш принцип е бил употребяван рядко, от време на време и само за специфични актове на Съвета? Той никога не е бил прилаган за нещо така огромно и неопределено като Плана на Селдън.

— Планът на Селдън най-много се нуждае от защита, защото именно неговото поставяне под въпрос може да бъде фатално.

— А няма ли да размислите, кмете Бранно… — Тривайз се извърна и сега вгледаше към насядалите съветници, които комай до един бяха затаили дъх в очакване на изхода от дуела. — Няма ли вие да размислите, членове на Съвета, че има всички основания да се смята, че въобще не съществува План на Селдън?

— Ние го видяхме днес в действие — каза кмет Бранно, говореща толкова по-тихо, колкото Тривайз ставаше по-гръмогласен и красноречив.

— Именно понеже днес го видяхме в действие, съветници и съветнички, сега можем да разберем, че Планът на Селдън, в който сме били научени да вярваме, не може, да съществува.

— Съветник Тривайз, вие сте в разрез с процедурата и не трябва да продължавате в тази насока.

— Аз имам привилегията на поста си, кмете.

— Тази привилегия е отнета, съветник.

— Вие не можете да отнемете привилегията. Вашето изявление за ограничаване на свободата на словото няма само по себе си силата на закон. В Съвета не е имало формално гласуване, а дори и да бе имало, аз щях да съм в правото си да поставя под въпрос неговата законност.

— Отнемането, съветник Тривайз, няма нищо общо с моето изявление в защита на Плана на Селдън.

— Тогава от какво зависи?

— Вие сте обвинен в държавна измяна, съветник. Аз искам да окажа на Съвета любезността да не ви арестувам в залата, но на вратата ви чакат хора от Сигурността, които ще ви задържат, когато напуснете. Сега ще ви помоля да напуснете тихо. Ако направите някакво подозрително движение, то, разбира се, ще бъде сметнато за пряка заплаха и органите на Сигурността ще влязат тук. Вярвам, че и вие не смятате това за необходимо.

Тривайз се намръщи. Наоколо цареше абсолютна тишина. (Дали всички други — без него и Компор — са очаквали този миг?) Той погледна назад към изхода. Не видя нищо, но не се и усъмни, че кмет Бранно блъфира.

От яд Тривайз заекна:

— Аз пред-представям един важен избирателен район, кмете Бранно…

— Несъмнено, избирателите ви ще бъдат разочаровани от вас.

— На какви доказателства сте изградили това нелепо обвинение?

— Ще се разбере, като му дойде времето, но бъдете сигурен, че имаме всичко, от което се нуждаем. Вие сте изключително недискретен младеж и би трябвало да проумеете, че човек може да ви бъде приятел и въпреки това да не желае да ви подкрепи в измяната.

Тривайз мигом се обърна към сините очи на Компор. Те отвърнаха на погледа му с каменно изражение.

Кмет Бранно спокойно каза:

— Призовавам всички да свидетелстват, че когато направих последното си изявление, съветник Тривайз се обърна към съветник Компор. Сега, съветник, ще напуснете ли или ще ни принудите да вземем участие в недостойния акт на арестуване вътре в залата на Съвета?

Голан Тривайз се обърна, изкачи пак стъпалата и на вратата двама униформени и добре въоръжени мъже застанаха от двете му страни.

А Харла Бранно погледна безстрастно след него и полуотворените й устни прошепнаха: „Глупак!“