Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

XVIII. СБЛЪСЪКЪТ

75

Стор Гендибал се промъкваше почти толкова предпазливо към Гея, колкото и Тривайз, и сега, когато геянската звезда се бе превърнала в отчетлив диск, който можеше да се наблюдава само през силни филтри, спря, за да помисли.

Сура Нови седеше отстрани и от време на време плахо отправяше поглед към него.

— Учителю — обади се нежно тя.

— Какво има, Нови? — попита разсеяно Гендибал.

— Нещастен ли си?

Той бързо я погледна.

— Не. Съсредоточен съм. Помниш ли тази дума? Опитвам се да реша дали да навлезем бързо или да чакаме още. Да бъда ли много смел, Нови?

— Мисля, че ти винаги си много смел, учителю.

— Да си много смел понякога означава да си глупав.

— Как може един господар-учен да бъде глупав? — усмихна се Нови. — Това не е ли слънце, учителю? — посочи тя към екрана.

Гендибал кимна утвърдително.

— Това ли е слънцето, което грее на Трантор? — попита Нови след кратка пауза. — Демското слънце ли е?

— Не, Нови. Съвсем различно слънце — отвърна той. — Съществуват много слънца. Билиони.

— О, с разума си го знаех, но никога не съм могла да го повярвам. Учителю, как така човек може да знае нещо с разума си и въпреки това да не му вярва?

Гендибал слабо се усмихна.

— В главата ти, Нови — подхвана той и, изричайки тези думи, автоматично се озова там, в главата й. Погали я нежно, както правеше винаги — просто едно облекчаващо докосване на менталните нишки, което да я отпусне и успокои. След това веднага щеше да напусне. Но този път усети нещо, което не можеше да се опише по друг начин, освен с езика на менталиците. Ако искаше да използва обичайната метафора — мозъкът на Нови светеше.

Това не можеше да се случи без наличието на вкарано отвън ментално поле с толкова малка интензивност, че дори и най-фината приемателна функция на добре тренирания ум на Гендибал едва го долавяше, въпреки изключително гладката ментална структура на Нови.

— Как се чувстваш, Нови? — рязко попита той.

— Добре, учителю — учудено го погледна тя.

— Да си замаяна или объркана? Затвори очи и стой абсолютно неподвижно, докато не ти кажа „хайде“.

Тя послушно затвори очите си. Гендибал внимателно отстрани от ума й всички външни усещания, успокои мислите й, уталожи емоциите й, галеше… галеше… Остави само сиянието, което бе толкова слабо, та насмалко да се усъмни, че го има.

— Хайде — рече той и Нови отвори очи.

— Как се чувстваш, Нови?

— Много спокойна, учителю.

Очевидно полето беше твърде немощно, за да има някакъв видим ефект върху нея.

Той се обърна към компютъра и започна борба с него. Трябваше да признае пред себе си, че двамата не се сработваха много добре. Вероятно причината беше, че бе прекалено навикнал да използва пряко ума си и не обичаше да работи с посредник. Но сега търсеше кораб, а не мисъл, и в началото можеше да действа ефективно само с помощта на компютъра.

Откри кораба, за който подозираше, че съществува. Беше на разстояние половин милион километра и по конструкция приличаше много на неговия собствен, само че по-голям и усъвършенстван.

Щом веднъж го намери с помощта на компютъра, Гендибал пое нещата директно с ума си. Изпрати го като плътен лъч натам и почувства (с менталния еквивалент на това понятие) кораба отвън и отвътре.

После насочи ума си към планетата Гея, доближи на няколко милиона километра към нея в реалното пространство и се оттегли. Нито едно от тези действия не бе достатъчно, за да му покаже безпогрешно кой е източникът на полето, ако изобщо имаше такъв.

— Нови — обърна се отново към спътничката си той, — бих желал да седиш до мен, каквото и да се случи.

— Опасност ли има, учителю?

— Нищо няма да ти навреди. Ще се погрижа за твоята сигурност.

— Учителю, аз не се интересувам заради това. Ако има опасност, искам да ти помогна.

Гендибал меко обясни:

— Нови, ти вече ми помогна. Благодарение на теб разбрах нещо наглед твърде дребно, но за което бе страшно важно да узная. Можеше да затъна в доста дълбоко тресавище и щях да се измъкна само с цената на големи неприятности.

— Учителю, с ума си ли го направих, както веднъж ти ми обясни? — попита го изненадана Нови.

— Точно така. Никакъв уред не може да бъде по-чувствителен. Моят собствен мозък също не е, тъй като е изпълнен с прекалено сложни неща.

Лицето на Нови светна от радост.

— Толкова се радвам, че мога да ти помогна.

Гендибал се усмихна и кимна, после сериозно се замисли дали наистина не се нуждае и от друга помощ. Нещо детинско в него се противопостави. Тази работа си беше негова и само негова.

Но можеше да се окаже и че не е само негова. Шансовете за това все повече се увеличаваха…