Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

79

— Опитва се да атакува, Лионо — каза Бранно. — Виж!

Иглата на психометъра мръдна и започна неравномерно и с потреперване да се изкачва.

Разработването на менталната преграда беше ангажирало учените на Фондацията в продължение на сто и двадесет години в най-секретния от всички научни проекти, с изключение може би на психоисторическия анализ, разработен самостоятелно от Хари Селдън. Пет човешки поколения се бяха трудили за постепенното усъвършенстване на един уред, без да се опират на задоволителна теория.

Никакъв напредък обаче не би бил възможен без откриването на психометъра, който можеше да действа като компас, показващ на всеки етап посоката и интензивността на менталното поле. Никой не можеше да обясни как работи уредът, но показанията сочеха, че той измерва неизмеримото и отчита с цифри неподдаващото се на описание. Бранно имаше чувството (споделяно и от самите учени), че ако някога Фондацията успее да обясни действието на психометъра, тя би станала равностойна на Втората фондация в контрола над умовете.

Но това беше въпрос на бъдеще. В настоящия момент менталната преграда трябваше да бъде просто достатъчна, още повече, че бе подкрепена със съкрушително превъзходство във физическото въоръжение.

Бранно изпрати съобщението с равен и зловещ мъжки глас, лишен от всякакви емоционални оттенъци.

— Призоваваме звездолета „Ярка звезда“ и хората на борда му. Като акт на пиратско деяние вие насилствено сте взели кораб от военната флота на фондационната Федерация. Заповядва ви се незабавно да се предадете заедно с кораба. В противен случай ще ви атакуваме.

Отговориха с нормален глас:

— Кмете Бранно от Терминус, известно ми е, че си тук. „Ярка звезда“ не бе взет чрез пиратско деяние. Аз бях свободно поканен на борда му от неговия законен капитан, Мун Ли Компор от Терминус. Предлагам примирие, по време на което можем да обсъдим въпроси, еднакво важни за всички нас.

— Нека аз да говоря, кмете — прошепна Кодел на Бранно.

Тя презрително вдигна ръка.

— Това е моя отговорност, Лионо.

Настройвайки предавателя, заговори с глас, не по-мек и емоционален от изкуствения, с който бе си послужила преди малко:

— Човеко от Втората фондация, разбери положението си. Ако не се предадеш незабавно, ние можем да разложим кораба ти на атоми толкова бързо, колкото светлината ще измине пътя до него. И сме готови да го направим. Извършвайки това, няма да загубим нищо, защото ти не разполагаш със знания, заради които се налага да те държим жив. Знаем, че си от Трантор и щом се справим с теб, ще сме готови да се справим и с Трантор. Склонни сме да ти дадем време, но тъй като явно няма какво ценно да ни кажеш, не сме съгласни да чакаме дълго.

— В такъв случай — каза Гендибал — ще говоря бързо и директно по въпроса. Ти надценяваш вашия щит и подценяваш мен. Аз мога да работя с твоя ум и да го контролирам. Вероятно не така лесно, както ако го нямаше щита, но все пак достатъчно добре. В мига, в който се опиташ да използваш някакво оръжие, ще те ударя. И трябва да разбереш следното: без преграден щит мога да манипулирам с ума ти гладко и безвредно. Но при наличието на преграда, трябва да проникна със сила. Тогава няма да съм в състояние да манипулирам нито гладко, нито умело. Умът ти ще бъде смазан досущ като щита и резултатът ще бъде необратим. С други думи, ти не можеш да ме спреш, а аз мога, като при това ще бъда принуден да извърша нещо по-лошо, отколкото да те убия. Ще те превърна в безмозъчна маса. Желаеш ли да рискуваш?

— Знаеш, че не си способен да направиш това, за което говориш — отвърна Бранно.

— Искаш ли да рискуваш последиците, които ти описах? — попита Гендибал с израз на студено безразличие.

Кодел се наведе и прошепна:

— Кмете, в името на Селдън…

Гендибал го прекъсна (не точно мигновено, защото на светлината и на всичко движещо се с нейната скорост, трябваше малко повече от секунда, за да пропътува разстоянието от единия кораб до другия):

— Следя мислите ти, Кодел. Не е нужно да шептиш. Следя също и мислите на кмет Бранно. Тя е нерешителна, така че все още не е нужно да изпадаш в паника. А простият факт, че следя всичко това, е доказателство за пропускливостта на щита ви.

— Той може да бъде засилен — упорито заяви кметът.

— Моята ментална сила също — каза Гендибал.

— Но аз седя спокойно тук и просто консумирам физическа енергия, за да поддържам преградата. Мога да го правя много дълго време. Ти трябва да използваш ментална енергия, за да проникнеш през преградата, и ще се умориш.

— Не съм уморен — възрази Гендибал. — В момента никой от вас не е способен да даде заповед на член от екипажа на вашия кораб или на когото и да било друг. Аз съм в състояние да извърша това, без да ви навредя, но не предприемайте никакви необичайни действия, за да се изплъзнете от контрол, защото, както вече казах, ако им се противопоставя с увеличаване на собствената си сила — а ще трябва да го сторя, — сигурно ще ви унищожа.

— Ще почакам — каза Бранно и сложи ръце на скута си в знак на безгранично търпение. — Ти ще се умориш и тогава заповедите за твоето унищожение няма да имат смисъл, защото ще си безпомощен. Ще бъде издадена друга заповед: главната флота на Фондацията да се насочи срещу Трантор. Ако искаш да спасиш своя свят, предай се. Втората вълна на унищожението няма да остави организацията ти незасегната, както по времето на Великия грабеж.

— Кмете, не разбираш ли, че ако почувствам умора, а това едва ли ще стане, мога да спася моя свят много просто — като те унищожа, преди силите да са ме напуснали?

— Няма да го направиш. Твоята главна задача е да поддържаш Плана на Селдън. Да унищожиш кмета на Терминус и нанесеш удар върху Първата фондация, като по този начин й създадеш огромни пречки и насърчиш враговете й — това ще доведе до провал на Плана, което ще бъде толкова лошо за теб, колкото и превземането на Трантор. Впрочем би могъл също така да се предадеш…

— Да не би да спекулираш с моето нежелание да те унищожа?

Гърдите на Бранно се повдигнаха, тя пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. После твърдо каза:

— Да!

Кодел, който седеше до нея, пребледня.