Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

18

Стор Гендибал не се нуждаеше от свидетелските показания на другите, за да узнае цената си. Той не можеше да си спомни някога да не е разбирал, че е необикновен. Беше вербуван за Втората фондация още като десетгодишно момче от един агент, който явно бе опознал възможностите на неговия ум.

След това се бе справил забележително добре с обучението си и бе привлечен към психоисторията както космически кораб реагира на гравитационно поле. Психоисторията го бе привлякла и той бе кривнал към нея след прочита на написаното от Селдън за основните й положения, докато връстниците му още се опитваха да се справят с диференциалните уравнения.

На петнадесет години бе влязъл в Транторския галактически университет (както университетът на Трантор бе официално преименуван) след интервю, по време на което на въпроса какви амбиции има, бе отговорил твърдо: „Да стана Първи говорител, преди да навърша четиридесет години.“

Той не би си направил труда да се прицелва в креслото на Първия говорител, без да има нужната квалификация. Че ще го получи — така или иначе — му изглеждаше сигурно. Това, което си поставяше като цел, бе да го постигне на млади години. Дори Прийм Палвър се бе възкачил на този пост на четиридесет и две.

Изражението на интервюиращия за миг се промени при думите на Гендибал, но младежът вече имаше усет за психоезика и успя да разтълкува трепването. Знаеше — толкова сигурно, както ако интервюиращият го бе обявил — че в досието му ще бъде вписана малка забележка, гласяща, че няма да бъде манипулиран лесно.

Ами разбира се!

Гендибал възнамеряваше да бъде труден за манипулиране.

Сега беше тридесетгодишен. След два месеца щеше да навърши тридесет и една, а вече бе член на Съвета на говорителите. Оставаха му не повече от девет години да стане Първи говорител и той знаеше, че би могъл да го направи. Аудиенцията със сегашния Първи бе съдбоносна за плановете му и в старанието си да създаде точно необходимото впечатление той не бе пожалил усилия да доусъвършенства владеенето на психоезика.

Когато двама говорители от Втората фондация общуват помежду си, езикът на това общуване не прилича на никой друг в Галактиката. Това е език колкото на думи, толкова и на свободни жестове, а също и на доловени тенденции в менталните промени.

Чужд човек би чул малко или направо нищо, но по мисловен път за много кратко време биваше разменена огромна информация, макар начинът на общуване да беше неразбираем в буквалния му вид за всеки друг, освен за трети говорител.

Езикът на говорителите имаше предимството на скоростта и безкрайната изтънченост, ала и недостатъка да прави почти невъзможно скриването на истинското мнение.

Гендибал добре знаеше собственото си мнение за Първия говорител. Той чувстваше, че Киндор Шандис е човек, прехвърлил разцвета на менталните си способности. Първият говорител — според оценката на Гендибал — не очакваше каквато и да е криза, не бе готов да я посрещне и нямаше схватливостта да се справи с нея, ако тя наистина се появеше. При цялата си добронамереност и дружелюбие Шандис бе изтъкан от онази материя, която съставляваше катастрофите.

Гендибал трябваше да укрие всичко това не само в думите, жестовете и изражението си, но и в мислите. Не му бе известен обаче никакъв начин да попречи достатъчно ефикасно на Първия говорител да долови макар и частица от тях. Нито пък би могъл да не подразбере нещо от чувствата на Първия говорител към него. Зад добродушието и добронамереността — съвсем очевидни и определено искрени — Гендибал усещаше дистанцираното острие на снизходителността и забавата и стегна собствения си ментален хват, за да попречи в разкриването на каквото и да е ответно негодувание — или поне да издаде възможно най-малко.

Първият говорител се усмихна и се облегна назад в креслото си. Той все пак не вдигна демонстративно крака върху бюрото, но мина през точната смесица от самоуверено спокойствие и неофициално дружелюбие — точно по толкова от всяко, колкото събеседникът му да не бъде сигурен в ефекта от своето изявление.

Тъй като Гендибал не бе поканен да седне, действията и позите, които можеха да се използват, за да намалят неувереността му, бяха ограничени. Нямаше начин Първият говорител да не го разбира.

— Планът на Селдън е безсмислен? — каза Шандис. — Какво забележително изявление! Гледал ли си скоро първичния радиант, говорителю Гендибал?

— Често го изучавам, Първи говорителю. За мен това е задължение, а също и удоволствие.

— Дали случайно от време на време не изучаваш само онези негови части, които са в твоята сфера на действие? Дали не го наблюдаваш по микроскопски начин — система от уравнения тук, поточе от корекции там? Това, разбира се, е изключително важно, но аз винаги съм смятал, че да го наблюдаваш понякога целия и в развитие е отлично упражнение. Да изучаваш първичния радиант акър[1] по акър е полезно, но да го съзерцаваш като континент е вдъхновяващо. Да ти кажа истината, говорителю, аз самият отдавна не съм го правил. Би ли се присъединил към мен?

Гендибал не се осмели да удължи твърде паузата. Това трябваше да се направи и то с лекота и удоволствие, иначе можеше въобще да не се прави.

— За мен е чест и удоволствие, Първи говорителю.

Киндор Шандис натисна едно лостче отстрани на бюрото си. Такъв първичен радиант имаше в кабинета на всеки говорител и онзи, който се намираше в кабинета на Гендибал не беше с нищо по-лош. Във всичките си повърхностни изяви — тоест онези без особено значение — Втората фондация бе общество на равни. Единственият официален прерогатив на Първия говорител бе изяснен още в титлата му — той винаги говореше пръв.

С натискането на лостчето в стаята притъмня, но почти незабавно тъмнината се превърна в перлен сумрак. Двете дълги стени станаха леко кремави, сетне по-ярки и по-бели и накрая се появиха спретнато отпечатани уравнения — толкова дребни, че трудно се четяха.

— Ако не възразяваш — рече Първият говорител, давайки ясно да се разбере, че никакви възражения няма да бъдат позволени, — ще намалим увеличението, за да видим колкото се може повече наведнъж.

Спретнатите символи се свиха до тънки като косъм линийки — едва забележими на перления фон черни криволици.

Първият говорител докосна клавишите на вградената в подлакътника на креслото му малка конзола.

— Ще го върнем в началото, по времето на Хари Селдън, и ще го нагласим на бавно постъпателно движение. Ще го калибрираме тъй, че наведнъж да виждаме само по едно десетилетие. Така човек изпитва приказното усещане за хода на историята, без да се отвлича от детайлите. Питам се дали някога си го правил.

— Никога точно по този начин, Първи говорителю.

— А би трябвало. Усещането наистина е фантастично. Виж колко редки са черните следи в началото. През първите няколко десетилетия не е имало много възможности за алтернативи. С времето обаче разклоненията се увеличават експоненциално. Ако не беше фактът, че щом се поеме по някое от тях, в бъдещето изчезват множество други, скоро всичко щеше да стане трудно поддаващо се на контрол. Разбира се, когато разглеждаме бъдещето, трябва да внимаваме какво точно разчитаме да изчезне.

— Зная, Първи говорителю — в реакцията на Гендибал имаше оттенък на сухота, който той не можа да отстрани напълно.

Първият говорител не реагира.

— Забележи червено оцветените криви линии от символи. В тях има някаква тенденция. Както изглежда, те би трябвало да се появяват случайно, доколкото всеки говорител защитава мястото си, като добавя усъвършенствания към оригиналния План на Селдън. Може би няма начин да се предвиди къде ще се направи доусъвършенстване или накъде някой конкретен говорител ще насочи интересите и способностите си, но въпреки това аз отдавна подозирам, че смесицата от Селдъново черно и говорителско червено следва някакъв строг закон, който силно зависи от времето и от почти нищо друго.

Гендибал гледаше как минават годините и черните и червените линийки образуват почти хипнотично преплитащ се мотив. Самият мотив, естествено, сам по себе си не означаваше нищо. Важни бяха символите, от които той бе съставен.

Тук-там се появяваше някое яркосиньо ручейче, набъбваше, разклоняваше се и ставаше ясно забележимо, а после се втичаше обратно в себе си и преминаваше в черно или червено.

Първият говорител каза:

— Отклоненията са в синьо — и чувството на антипатия, идващо и от двамата, изпълни пространството помежду им. — Ще ги срещаме отново и отново и накрая ще стигнем до Века на отклоненията.

Стигнаха. Човек със сигурност можеше да каже кога рушащият всичко феномен на Мулето мигновено е изпълнил Галактиката, понеже първичният радиант изведнъж се разду от разклоняващи се сини ручейчета — появяваха се повече, отколкото можеха да изчезнат — докато самата стая сякаш посиня, а линиите се удебелиха и белязаха стената с все по-ярко и ярко замърсяване. (Това бе точната дума.)

Синьото достигна апогея си, а после избледня, изтъня и се сви в едно-единствено отклонение за цял век, преди накрая да се просмуче напълно. Когато то изчезна и Планът се върна към черното и червеното, стана ясно, че тук е пипала ръката на Прийм Палвър.

Нататък, нататък…

— Това е настоящето — спокойно каза Първият говорител.

Нататък, нататък…

Всичко се сви в същински възел от плътно сплетено черно с много малко червено в него.

— Това е създаването на Втората империя — обади се отново Първият.

Той изключи първичния радиант и стаята се окъпа в естествена светлина.

Гендибал каза:

— Емоционално изживяване.

— Да — усмихна се Първият говорител, — и ти, доколкото успяваш, внимаваш да не идентифицираш емоцията. Няма значение. Нека отбележа някои неща, които ми трябват. Ще видиш, на първо място, почти пълната липса на синьото в отклоненията след Прийм Палвър — с други думи, през последните двадесет декади. Ще забележиш, че през следващите пет века няма разумна вероятност за нещо повече от петокласни отклонения. Ще забележиш също, че с усъвършенстванията на психоисторията сме започнали да съкращаваме периода за установяването на Втората империя. Както несъмнено разбираш, Хари Селдън — макар и да е бил съвършен гений — не би могъл да бъде всезнаещ. Ние сме подобрили неговата работа. Знаем за психоисторията повече, отколкото вероятно е знаел той. Селдън е приключил изчисленията си с Втората империя, а ние продължихме нататък. Наистина, ако мога да го спомена, без да засегна някого, новият Хиперплан, който подминава създаването на Втората империя, е до голяма степен мое дело и точно той ми осигури настоящия пост. Говоря ти всичко туй, за да ти спестя излишните приказки. Как можеш при това положение да се изхитриш със заключението, че Планът на Селдън е безсмислен? Той няма никакви недостатъци. Самият факт, че е оцелял след Века на отклоненията — с цялото ми уважение към Прийм Палвър — е най-доброто доказателство, че е безпогрешен. Къде е неговата слабост, млади човече, та да му лепваш етикета „безсмислен“?

Гендибал стоеше изправен, като че бе глътнал бастун.

— Прав си, Първи говорителю. Планът на Селдън няма недостатъци.

— Тогава значи оттегляш забележката си?

— Не, Първи говорителю. Това, че е лишен от недостатъци, е неговият недостатък. Безпогрешността му е фатална!

Бележки

[1] Мярка за площ, равна на 4046,86 м. — Бел.пр.