Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

V. ГОВОРИТЕЛЯТ

17

Трантор!

В продължение на осем хиляди години той бе столица на могъща политическа общност, обединяваща все по-нарастващ съюз на планетни системи. Още дванадесет хиляди години след това той бе столица на политическа общност, обхващаща цялата Галактика. Той беше центърът, сърцето, въплъщението на Галактическата империя.

Невъзможно бе да си помислиш за Империята, без да си помислиш за Трантор.

Столицата достигна апогея си едва когато Империята се бе полуразложила. Всъщност никой не забелязваше, че Първата империя е загубила своята динамичност и историческа перспектива, понеже Трантор продължаваше да блести в лъскавия си метал.

Растежът му стигна върха си, когато той се превърна в опасващ цялата планета град. Населението се стабилизира (чрез законови мерки) на четиридесет и пет милиарда души, а единствената растителност на повърхността беше в имперския дворец и в комплекса на Галактическия университет и Библиотеката.

Сушата на Трантор бе обвита в метал. И пустините, и плодородните области бяха погълнати и превърнати в лабиринт от гъсто населени улици, административни джунгли, компютъризирани лаборатории, гигантски складове за храна и резервни части. Планинските масиви бяха сравнени със земята, пропастите — запълнени. Безкрайните коридори на града, прокопани под континенталните шелфове и океаните, бяха превърнати в огромни подземни хидропонни цистерни — единствения (и недостатъчен) естествен източник на храна и минерали.

Връзките с Външните светове, откъдето Трантор получаваше необходимите му ресурси, зависеха от хилядите космодруми, десетките хиляди бойни кораби, стотиците хиляди търговски кораби, милионите космически товарни кораби.

Никой толкова голям град не рециклираше с такава педантичност отпадъците си. Никоя планета в Галактиката не използваше до такава степен слънчевата енергия, нито пък стигаше до транторианските крайности, за да се избави от отпадъчната топлина. През нощта в разредената горна част на атмосферата се издигаха блестящи радиатори, през деня те се прибираха в металния град. С въртенето на планетата радиаторите нощем се издигаха един след друг, а с настъпването на деня потъваха обратно. По тоя начин Трантор винаги се отличаваше със своята изкуствена асиметрия, превърнала се едва ли не в негов символ.

И в този разцвет на силите си Трантор управляваше Империята!

Управляваше я лошо, но и нищо не би могло да я управлява добре. Империята беше прекалено голяма, за да бъде управлявана от един-единствен свят — даже и при най-динамичния император. Как би могъл Трантор да я ръководи другояче освен зле, щом в периода на упадък имперската корона служеше като разменна монета между хитрите политици и глупавите некадърници, а бюрокрацията се бе превърнала в субкултура на продажници?

Но дори и в най-разкапания си вариант машинарията притежаваше едно безспорно качество — тя успяваше да се самозадвижва. Галактическата империя не би могла да бъде управлявана без Трантор.

Империята непрекъснато се разпадаше, ала докато Трантор си оставаше Трантор, сърцевината й се запазваше, а с нея и атмосферата на гордост, хилядолетна история, традиции и власт, та дори и на екзалтация. Едва когато се случи немислимото — когато Трантор най-накрая падна и биде разграбен; когато милиони от жителите му бяха избити, а милиарди — подложени на глад; когато могъщото му метално покритие бе раздрано, надупчено и разтопено от атаките на „варварската“ флотилия — едва тогава Империята реши, че е победена. Преживелите отломки от великия някога свят доразвалиха онова, което бе останало, и за едно поколение Трантор се превърна от най-великолепната планета, която човешката раса бе виждала, в невъобразима плетеница от руини.

Това се случи преди два века и половина. В останалата част от Галактиката Трантор — такъв, какъвто някога е бил — все още не бе забравен. Той щеше да живее вечно като любимо място в историческите романи, като любим символ и спомен за миналото, като любима дума за разни поговорки, например „Всички космически кораби кацат на Трантор“, „Все едно да търсиш човек на Трантор“ или „Къде е това, къде е Трантор“.

В цялата останала част от Галактиката… Това обаче не важеше за самия Трантор! Тук старият могъщ град бе забравен. Почти навсякъде покривният метал беше изчезнал. Сега Трантор представляваше слабо населен свят на самозадоволяващи се фермери; място, където търговските кораби идваха рядко, а и когато дойдеха, не бяха особено добре посрещани. Самото име „Трантор“, макар все още да се използваше при официални случаи, бе излязло от всекидневната реч. Днешните транторианци го заместваха с Дем, което на техния диалект отговаряше на „дом“ в стандартния галактически език.

За всичко това и за още много други неща си мислеше Киндор Шандис, докато кротко седеше, потънал в приятна полудрямка, при която можеше да позволи на ума си да плува из хаотичния поток на спомените.

От осемнадесет години той беше Първи говорител на Втората фондация и спокойно можеше да продължи така още десет-дванадесет, ако мозъкът му се запазеше достатъчно енергичен, за да води политически битки.

Той бе аналогът, огледалният образ на кмета на Терминус, който управляваше Първата фондация, обаче колко много се различаваха те един от друг във всяко отношение! Кметът на Терминус бе известен в цялата Галактика и затова Първата фондация за всички светове бе просто „Фондацията“. Първият говорител на Втората фондация бе известен само на помощниците си.

И въпреки туй именно Втората фондация, водена от него и неговите предшественици, притежаваше истинската власт. Първата фондация имаше превъзходство в областта на физическата сила, на техниката, на военните оръжия. Втората фондация — в кралството на менталната сила, на ума, на умението да контролира. При един възможен конфликт между двете фондации какво значение щеше да има с колко кораба и оръжия разполага Първата, ако Втората може да контролира умовете на ония, които владеят корабите и оръжията?

Само че колко ли време още би могъл да се наслаждава той на съзнанието за тайната си власт?

Беше двадесет и петият Първи говорител и като такъв вече бе прослужил малко повече от приетото. Дали не трябваше да не се показва прекалено ловък в удържането на поста си и в отхвърлянето на по-младите кандидати? Ето например говорителя Гендибал — най-енергичния и най-новия член на Масата[1]. Довечера те двамата щяха да бъдат заедно и Шандис очакваше с нетърпение срещата. Дали не би трябвало по същия начин да очаква и евентуалното възкачване на Гендибал някой ден?

Отговорът на въпроса бе, че Шандис не мислеше да напуска поста си: той прекалено много му радваше душата.

Стоеше си на него — остарял, но все още напълно способен да изпълнява задълженията си. Косата му бе сива, но тя винаги си е била светла, а и той не я оставяше да стане по-дълга от един инч, така че цветът едва ли имаше значение. Очите му бяха избеляло сини, а дрехите му съответстваха на размъкнатия стил на транторските фермери.

Първият говорител би могъл, стига да поиска, да мине сред жителите на Дем за някого от тях, но въпреки това скритата му сила съществуваше. Той можеше по всяко време да фокусира очите и ума си върху някого от тях и след това този някой би действал според волята му, без да си спомня нищо от извършеното.

Това се случваше рядко. Какво рядко — почти никога. Златното правило на Втората фондация гласеше: „Не прави нищо, освен ако ти се наложи, а когато ти се наложи, се колебай.“

Първият говорител леко въздъхна. Животът в стария университет, не много далеч от мрачното величие на руините на имперския дворец, от време на време караше човек да се замисли, доколко е златно това правило.

През дните на Великия грабеж то се беше натегнало почти до скъсване. Нямаше начин Трантор да оцелее, без да се пожертва Планът на Селдън за изграждането на Втора империя. Щеше да е хуманно да се спасят четиридесет и пет милиарда души, но то не можеше да стане, без да се запази сърцевината на Първата империя, което само би отложило часа на разплатата. След няколко века това би довело до далеч по-голямо унищожение и навярно Втората империя никога…

Тогавашните Първи говорители бяха работили десетилетия над ясно предвидимия Грабеж, но не бяха намерили решение — нямаше как да се осигури едновременно спасяването на Трантор и евентуалното изграждане на Втора империя. Трябваше да се избере по-малкото зло и Трантор бе умрял!

Тогавашните членове на Втората фондация се бяха изхитрили — по ръба на бръснача — да спасят университетско-библиотечния комплекс и дори и за това винаги се бяха чувствали виновни. Макар никой да не бе доказал, че спасяването на комплекса е довело до метеоритния възход на Мулето, интуитивно се приемаше, че между двете събития съществува връзка.

За едното чудо това не бе погубило всичко!

Все пак след десетилетията на Грабежа и Мулето бе дошъл Златният век на Втората фондация.

Преди него за повече от две и половина столетия хората й се бяха заровили като къртици в Библиотеката с едно-единствено намерение — да не се пречкат на пътя на имперците. Работеха като библиотекари в онова разпадащо се общество, което полагаше все по-малки грижи за вече съвсем погрешно именуваната „Галактическа“ библиотека, която постепенно излизаше от строя, а това идеално отговаряше на целите на Втората фондация.

Беше позорен живот. Те просто консервираха Плана, докато на края на Галактиката Първата фондация се биеше жестоко срещу все по-силни врагове, без да бъде подпомагана от Втората фондация, нито пък да знае нещо за нея.

Не друг, а Великият грабеж освободи мощта на Втората фондация — още една причина (младият Гендибал, който имаше достатъчно кураж, наскоро заяви, че тя всъщност е била главната) да се позволи да се стигне до Грабежа.

След него Империята вече не съществуваше и оттогава нататък оцелелите транторианци нито веднъж не влязоха в територията на Втората фондация, без да бъдат поканени. По тоя въпрос хората казваха, че университетско-библиотечният комплекс, който бе преживял Грабежа, е преживял също и Великото възраждане. Запазени бяха и руините на Двореца. Почти навсякъде другаде металът бе изчезнал от планетата. Огромните безкрайни коридори бяха заравяни, запълвани, деформирани, унищожавани, зарязвани — под слой камъни и пръст — навсякъде, освен тук, където металът все още обграждаше древните открити площи.

Мястото можеше да се разглежда като огромен паметник на някогашното величие, като гробница на Империята, но за транторианците — за демяните! — то бе обитавано от духове и пълно с призраци, тъй че по-добре беше да не ги тревожиш. Единствено хората от Втората фондация пристъпваха из древните коридори или докоснаха титановия блясък на метала.

И даже при тези условия всичко насмалко да пропадне заради Мулето.

Мулето бе дошъл на Трантор. Ами ако беше открил същността на света, на който е пристигнал? Физическите му оръжия далеч надминаваха оръжията, с които разполагаше Втората фондация, а менталните бяха почти равностойни. Втората фондация винаги щеше да бъде възпирана да не върши нищо освен необходимото и от знанието, че почти всяка надежда за спечелване на непосредствената битка предполага още по-големи загуби. Ако не бе Байта Даръл и нейната краткотрайна намеса… а и това бе станало без помощта на Втората фондация!

Но накрая дойде Златният век, когато тогавашните Първи говорители някак си успяха да се активизират, да спрат Мулето насред завоевателската му кариера и да поставят разума му под контрол; сетне съумяха да възпрат самата Първа фондация, когато тя нахитря и започна прекалено да любопитства за същността и самоличността на Втората. Прийм Палвър, деветнадесетият Първи говорител и най-великият от всички, бе успял да отстрани опасността — не без ужасно жертвоприношение — и бе спасил Плана на Селдън.

Сега, сто и двадесет години по-късно, Втората фондация отново, както някога, се криеше в обитаваната от духове част на Трантор. Криеше се вече не от имперците, а от Първата фондация, която беше почти толкова голяма, колкото бе била Галактическата империя, и дори я надминаваше в техническо отношение.

Очите на Първия говорител се затвориха от приятната топлина и той изпадна в онова неопределено състояние на отпуснатост, което не беше сън, но не беше и съзнателно мислене.

Стига с тази меланхолия. Всичко ще бъде наред. Трантор все още е столица на Галактиката, защото на нея се намира Втората фондация, а тя е могъща и контролира нещата по-уверено, отколкото самият император.

Първата фондация ще бъде задържана и поведена и ще се задвижи в правилната посока. Колкото и забележителни да бяха корабите и оръжията й, те не биха могли да направят нищо, тъй като при необходимост нейните ключови лидери можеха да бъдат контролирани ментално.

И тогава ще дойде Втората империя, но тя няма да прилича на Първата. Тя ще е федеративна империя, чиято отделни части до голяма степен ще се самоуправляват, така че да не се изявява видимата сила и действителната слабост на единното централизирано управление. Новата империя ще бъде по-свободна, по-еластична, по-подвижна, по-издръжлива на напрежение и винаги — винаги! — ще бъде направлявана от стоящите в сянка мъже и жени от Втората фондация. Трантор пак ще бъде столица — по-могъщ с четиридесетте си хиляди психоисторици, отколкото някога с четиридесет и петте милиарда жители…

Първият говорител рязко се пробуди. Слънцето бе слязло доста ниско. Дали беше мърморил? Дали не бе казал нещо на глас?

Ако Втората фондация трябваше да знае много и да говори малко, ръководещите я говорители трябваше да знаят още повече и да говорят още по-малко, а Първият, естествено, да знае най-много и най-малко да говори.

Той криво се усмихна. Винаги бе тъй изкусително да станеш патриот на Трантор — да виждаш целта на Втората империя във възстановяването на транторианското владичество. Селдън бе предупредил за това; той дори го бе предвидил — пет века преди наистина да се случи.

Първият говорител обаче не бе спал твърде дълго. Все още не беше време за аудиенцията с Гендибал.

Шандис очакваше с нетърпение тази среща. Гендибал бе достатъчно млад, за да се вглежда в Плана със свежи очи, и достатъчно прозорлив, за да различи онова, което другите не можеха. Съвсем не бе изключено Шандис да се поучи от онова, което младокът имаше да каже.

Никой никога няма да разбере колко е спечелил Прийм Палвър — самият Палвър — в деня, когато младият Коул Бенджуам, тогава на по-малко от тридесет, бе отишъл да говори с него за възможните начини да се справят с Първата фондация. Бенджуам, който по-късно бе признат за най-големия теоретик след Селдън, никога не бе говорил за тази аудиенция, ала накрая беше станал двадесет и първият Първи говорител. Някои дори смятаха, че не толкова Палвър, колкото Бенджуам е стоял зад големите постижения на администрацията на Палвър.

Шандис се позабавлява с мисълта какво все пак може да каже Гендибал. Традицията изискваше, когато умните младоци за пръв път застанат насаме срещу Първия говорител, да изложат цялата си теза още в началното изречение. И те положително не биха поискали тази безценна първа аудиенция за нещо тривиално — нещо, което би могло да провали цялата им по-нататъшна кариера, като убеди Първия говорител, че са в лека категория.

Четири часа по-късно Гендибал се изправи пред него. Младежът не показваше никакви признаци на нервност, а спокойно изчакваше Шандис да заговори пръв.

— Ти помоли за частна аудиенция — рече Шандис — по важен въпрос. Би ли го резюмирал?

И Гендибал с тих глас, сякаш описваше какво е ял току-що на вечеря, каза:

— Първи говорителю, Планът на Селдън е безсмислен!

Бележки

[1] Азимов прави алюзия за кръглата маса на крал Артур, която в известен смисъл представлява символ на съвещателен орган, чиито членове са равни помежду си. — Бел.пр.